Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected]
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Как да се науча да се защитавам в конфликтни ситуации? Обикновено емоциите блокират способността ми изобщо да мисля и затова просто замълчавам. После съжалявам, че съм пропуснала възможността да кажа това, което зная, че е правилно, но неуслужливият ми мозък не ми го е подал навреме. За съжаление още от детството досега позицията ми във всеки конфликт е била: отстъпване, премълчаване, готовност да приема лично вината на другия. Резултатът от това поведение е неврологично заболяване и трупане на килограми. Има ли смисъл да се опитвам да водя битка, която зная, че предварително е обречена на провал? Така не съм полезна нито на себе си, нито на семейството си. Постигнах след много години това, което съм мечтала като професия, но не мога психически да го задържа. Затова ще спра дотук, за да запазя малкото, което ми е останало. Лина, 43 г.

Лина, писмото разкрива натрупано огорчение от неуспехи в общуването и завършва с извода за необходимост да се предадете, заявявайки се като неспособна да се справите с конфликтните ситуации. Както ми се струва, съжалявате, че силната емоция ви разкрива като слаба пред другите.
В този кратък собствен анализ изпъкват една самозаблуда и една заблуда, наследена от по-старо време и стар опит, която се ползва с популярност сред много хора - че рационалното мислене е работа на мозъка, а емоциите са препятствие на тази работа. Навремето ни внушаваха да противопоставяме разума на емоциите, като трябваше да се учим да гледаме на тях като на нещо, което ни прави слаби и ни излага. Но сега да обърнем по-голямо внимание на самозаблудата: гледате на мозъка като на
"служител", който допуска грешки в обслужването на личността
за изпълнение на нейните намерения ("неуслужливият ми мозък не ми го е подал навреме"). От една страна, е така, но от друга, е точно обратното. Мозъкът ни служи добре, когато сме си отпочинали и когато го "товарим" по правилен начин. Взаимоотношението между съзнанието и "главнокомандващия" в организма - мозъка, е отделна голяма и значителна тема, а физиологията при човека е феномен, съизмерим според мен с всички други чудеса на Земята. Но в какво виждам самозаблудата - в склонността да припишете отговорност на мозъка за времевото разминаване между това, с което сте реагирали, и това, с което можехте по-адекватно да реагирате в конфликтна ситуация. Да, мозъкът може да бъде услужлив и да подава необходимото навреме (дори в критични ситуации), ако в него има "записи" на успешни модели на поведение, копирани в паметта от близките в ранната ни възраст, натрупвани в личните ни контакти като деца с връстници, с родителите, с други възрастни и вече като големи, допълнени интуитивно и от опита ни със знанието (освен че това се твърди и научно), че конфликтите развиват връзките между хората, имат потенциал да усъвършенстват взаимоотношенията и разрешаването им води до израстване както за отделните участници, така и за техните отношения. 
Склонността към самоанализ е основа за самоусъвършенстване - за развитие на личността, за да преживявате удовлетворение и от себе си в своето израстване, и от контактите с хората, в случай, че желаете това вместо
капитулацията чрез бягство от другите,
виждайки у тях само потенциал за опасност. Решението, с което свършвате писмото, едва ли е насочено към постигане на удовлетворение чрез оттеглянето от другите. По-скоро то е насочено към безопасността, която осигурява дистанцията от тях. А в какво се състои опасността? Отдръпването от общуване, част от което са и конфликтите, вероятно е реакция на заплаха за някаква ценност, която за човек е жизненоважна за съществуването му като личност. Тревожността и безпомощността, които поражда мисълта за конфликтите, може да са копирани, заучени от детството от своите близки, а да не са резултат от реалистична преценка за неадекватност на собствените сили и вероятно възникват от вътрешен конфликт между зависимостта и враждебността. Те също не произхождат от сегашните отношения с другите, а се развиват в началото на живота от объркани взаимоотношения между детето и значимите хора, най-често родителите ("За съжаление още от детството досега позицията ми във всеки конфликт е била: отстъпване, премълчаване, готовност да приема лично вината на другия."). Още тогава в душата на детето се поражда конфликт между зависимостта от родителите (ако е било изолирано или сплашвано) и враждебните импулси срещу тях. Настоящите импулси да бъдат атакувани хората, с които сме били в конфликт, задействат стари страхове от отмъщение и контраатака, мисълта за които увеличава тревожността. Оттам и
отказът за действие и оттеглянето приличат на тези от миналото
- както не е можело да бъдат атакувани родителите в детството.
Друг акцент на споделения проблем - дали това, което постфактум ни се струва, че е трябвало да кажем, е по-правилно от мълчанието, с което сме реагирали в конфликтна ситуация? Да, закъснялата идея за правилната реакция отразява най-добре представата за справедливо уреждане на сметките. Но дали пък една такава "идеална" реакция отразява най-добре същността на нашата личност? Дали е слабост спонтанната ни реакция, която представя нашата индивидуалност? Какви ползи би ни допринесла "съвършената реакция" - власт над ситуацията (с това и сигурност за нас), над опонента (че го контролираме и превъзхождаме), повишаване на нашата самооценка в зависимост от това дали сме демонстрирали превъзходство? Дали пасивността, замълчаването, конформизмът в конфликтна ситуация са трайно описание на реакциите, или те характеризират поведението в последните няколко години или в последните месеци? Дали мълчанието (когато "емоцията блокира способността ми изобщо да мисля") всъщност не е по-добрата, по-рационалната реакция вместо гневни рикошети, които са също плод на силни емоции и заради които после още повече може да съжаляваме? Повечето хора, които не са се обучавали специално в разрешаване на конфликти, не познават възможностите на различните стратегии на поведение, характерни за тях, за да могат да ги използват по-осъзнато, дори планирано, и да "берат плодове" от конфликта вместо да се страхуват от него. Когато развием способност да разбираме и нашите, и чуждите потребности, интереси, чувства, желания, конфликтите биха били възможност съперникът да се превърне в сътрудник, бихме правили взаимни облекчаващи, ненакърняващи достойнството компромиси, бихме приемали по-леко някаква загуба в спор или бихме избягвали разумно (а не от страх) конфликта, ако моментът е неблагодатен за по-доброто му разрешаване. Можем да се научим да се справяме по-добре и
да извличаме ползи от конфликтните ситуации,
ако възприемем, че те са естествена част от живота, тъй като той е изтъкан от противоречия, чиито носители сме всички ние. Всеки носи вътрешни конфликти, на които не е успял да постигне примирие в себе си. Несъзнателно те могат да изплуват навън с илюзията ни, че идват като конфликт от другия - партньора, продавачката, шефа, администратора в някоя служба. Така нашите и чуждите вътрешни конфликти могат да излязат на арената и да кръстосват шпаги в поредната конфликтна ситуация. Ако е нямало "мирен" начин, чрез конфликт е можело да се заявим, да отстояваме нещо ценно за нас, или пък да се браним. Кога се налага да защитаваме себе си: когато сме под заплаха или пък когато трябва да утвърдим своя позиция, аргумент, проект, убеждение. Заплашени сме при физическо нападение, но под заплаха може и да е психиката - за достойнството, за самооценката.
Противопоставянето на емоциите и разума ще остане, докато човек не започне да чувства свързаната с него тревожност като прекалено силна, за да бъде търпяна. Тя ограничава растежа и съзнанието, стеснява ефективното живеене. Емоционалното здраве е на нивото на личностното съзнание, а изясняването на тревожността позволява разширяване на съзнанието и на силата на своя Аз, от което се постига емоционално здраве. Иначе става неврологично заболяване, както споделяте, и трупане на килограми (при други хора - нездравословно сваляне на килограми), психосоматични заболявания със затруднено лечение - има телесни симптоми, а изследванията често са в норма или пък непрекъснато варират и трудно се постига стабилизиране. Споделяте за разочарования от конфликтни ситуации като че ли по-скоро с хора извън семейството, може би в
професионалната среда, общуването в която е важна част от живота.
Заради неуспехите в това общуване се отказвате от мечтаната професия. За съжаление поради ограничена представа човек счита, че не може да се промени, да се развие, да усвои нови умения и свива крилата си, когато поиска да полети, преживява опита си като провал и се "утешава", че с тази саможертва ще запази малкото, което му е останало, за да е полезен на близките си. А с това най-вероятно ще показва същия модел на децата си. И ще страда, защото се сеща, че от малък е правил компромиси и че е свикнал да страда. Говорите за отказ от "битка", за решение, свързано с бягство, което не е ли по-скоро най-познат до момента модел, с който си осигурявате безопасност, противно на контактите с хората заради перспектива за безпомощност и беззащитност? Пишете: "Има ли смисъл да се опитвам да водя битка, която зная, че предварително е обречена на провал?". На този въпрос предлагам два отговора: 1. Да, има смисъл. Смисълът се крие някъде дълбоко в душата на човека и е изразител на всяка индивидуалност, на съжалението, че е потърпевш, и на стремежа за повече удовлетворение в живота; 2. Не, няма смисъл, ако ще се водят "битки". Целта не оправдава "военни" действия. Те не са от волята на човека. Оставете се на себе си и постепенно се отворете към това
да разбирате повече себе си - истински, без маскиране,
с всички свои желания, намерения и действия. Без оценки дали тези желания, намерения, прояви са изискани или груби, благопристойни или безсрамни. Човек постига повече, ако оценява по-малко себе си и другите в застопоряващи етикети. Ето, аз сега не си мисля, че сте страхлива (етикет, оценка), а смятам, че имате нужда да бъдете окуражена. Каква е разликата - в първия случай оценката заклеймява човека с някакво качество, забравя се, че всичко е в движение, животът е движение, непрекъснато развитие, нищо не е статично и има потенциали да се променя. Във втория случай се вижда перспективата. Ние сме тези, които обричаме нещата си на провал с пораженческите си мисли, оценки и отстъпления. Това е вид автоагресия - самонараняване, самоунищожаване, мазохизъм. Сред тях кое е "малкото", което остана и ще можете да запазите? Онова, което прежалихте и затворихте в мидата. Свихте го в черупките и скрихте от света блясъка на седефа в мидата, а също и перлата. А кога е скъпоценна една перла - когато е затворена в мидата си на морското дъно или когато се споделя блясъкът й в общуването, част от което са и конфликтите? Когато престанем да гледаме на тях като на нещо негативно, с обмена на "перлите" ни с другите бихме обогатили отношенията и живота си.