Всяка импровизация е отлично подготвена предварително във всички детайли. Очевидно воден от тази максима, русенецът Теодор Пеев, създател и ръководител на единствения в България Морски скаутски клуб "Приста скаут", обмисля и предвижда всички подробности при всяка акция на скаутите - за да остане приключението истинско и със запомнящи се умения и поуки. 
Така в часа, когато от лагера в Бръшлен 65 скаути-вълчета тръгват на 5-километров поход към брега на Дунава, Капитана Теодор Пеев вече е осигурил рибената чорба - атракцията за деня. Докато хлапетата крачат по пътя, Пеев вози към Бръшлен купените от пазара на рибарите в Тутракан три сома, един шаран и една бяла риба. Ще ги предаде на гимназиста от Дойче шуле Асен Божанов, който е в ролята на мастър шеф. 
Да, вярно е, че вълчетата ще се учат да връзват кукички на рибарските въдици, но е вярно и другото - че е илюзия да разчитаме на техния първи улов, за да се нахранят всички, усмихва се Пеев. И мимоходом подхвърля едно-две указания към екипа на готвачите. После оправя скаутската връзка, вързана върху моряшката фланелка, и побутва двете свирки на гърдите си. Едната е обикновена, но другата си е скаутска, казва не без гордост Капитана. 
Как, кога и защо той решава да възстанови скаутската дружинка в Русе? 
Този троен въпрос със сигурност изисква пространен отговор, гарниран с много ретроспективи, оцветен с връщания назад в годините, овкусен с мирис на дим от напалени в гората огньове, с детски сълзи и усмивки и с щастлива напереност на хлапетата при всяка похвала и постигнат успех. 
За начало Теодор Пеев държи да уточни: "Скаутският клуб в Русе е възстановен първо през 1991 година, Красимир се казваше мъжът, който го е направил. За съжаление, 7-8 години по-късно той умира, скоро след това си отива и съпругата му Искра и клубът се срива. Така че ние не сме първите. Но когато през 2009 г. ме избраха за заместник-председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва и задачата ми беше да отговарям за военно-патриотичните организации, аз казах: "Ще съдействам за възстановяване на скаутската дейност!". На доста от колегите ми това им прозвуча странно. Все пак, за повечето от бившите военни като се каже "работа с деца", те веднага решават: 
"А така! Ще учим автомат Калашников!"
Казвам им понякога: "Ей, хора, не сме 1917 година, сега сме 2017-а!". Ама не се променят лесно нагласите... И така през 2009 г. възстановихме "Приста скаут клуб" в Русе. Беше голям ентусиазъм. Шихме униформи, знамена, връзки. Съставихме скаутско обещание и тържествено го произнесохме на церемония в църквата "Свето Възнесение". И този клуб не изкара кой знае колко дълго. Хората, които помагаха, някак загубиха интерес, а децата се разбягаха. Само че на мен това не ми даваше мира. Аз съм капанец по мама - тя е родом от разградското Сеново. Така че няма как да тръгна да правя нещо и да се откажа просто ей така. Правих, струвах - и на 12.12.2012 година в аулата на Първа мъжка гимназия тържествено бе възстановен наново русенският скаутски клуб "Приста скаут". И ето, сега в Русе има 76 скаути от различните възрасти. Най-малките са бобърчетата, следват вълчетата, после са скаутите и венчърите, те са от 16 до 20-годишни, имаме и 10-12 души доброволци, най-вече родители", обяснява Пеев. 
На Русе му приляга да има 
не какъв да е скаутски клуб, а именно морски
Така и става. Сега това е единственият морски скаутски клуб в страната. А Капитана Теодор Пеев трудно прикрива голямата си гордост. За това освен обективните обстоятелства като това, че от Русе тръгва българската моряшка флотилия, има и още едно, което е много лично за Капитана. 
През 1970-а той завършва Руската гимназия. Голямата му мечта е да стане моряк, да учи във Висшето военно-морско училище. 
Болезнено обичам Дунава, бил съм на осем месеца, когато баща ми за първи път ме е взел със себе си на рибарската лодка, споделя Теодор Пеев. Затова за него нямало колебания - Военно-морското и това е! Бяхме 1800 кандидати за 50 места, випускът беше от 150 души, но 100 били "предварително приети", така че не се класирах, спомня си русенецът. 
"Оценките от изпитите ни ги прехвърлиха във Велико Търново във Военното училище. Влизам в училището да се записвам, а там на бюрото лепнат надпис - за такива като мене, които не знаят какво да кажат, хората си написали "правилния" текст: "Другарю генерал-майор, разрешете да се явя на изпит". Питат ме какъв искам да стана и аз отговарям: "Инженер пътно строителство!". "Добре, отговарят ми зад бюрото, пишете го профил "Мотострелкови". И така аз, който бях единствено момче в класа в Руската, от този комфорт и внимание изведнъж се озовавам в съвсем друга обстановка. 
Всеки ти вика: "Младо, бягай!" 
По едно време взеха да ми подвикват: "Пейчо, добре се справяш!" - в казармата обикновено фамилното име ти става лично. От първата година станах комсомолски секретар, но чак в трети курс изпитах и "привилегията" на този пост - всяка сряда градска отпуска...", разказва Капитана. 
След като завършва военното училище през 1974 година, го изпращат в танковата бригада в Айтос за три години. След това го преместват в Русе, първо като взводен командир, после като зам.-командир на рота. Като единствения строеви офицер Теодор Пеев става комендант на Русенския военен гарнизон и именно под негово командване гарнизонът за първи път участва във възстановения ритуал по освещаване на бойните знамена и хвърляне на кръста във водите на Дунава. "Беше 1994 година. Митрополит беше дядо Геласий. Предния ден отивам при него и го питам: "Колко време продължава ритуалът?". "Ами, някъде около час и двайсет минути", отговаря той. А навън - студ, мраз! Тогава му казах: 
Дядо Геласий, на 20-ата минута не кажеш ли "Амин", аз командвам на войниците "Наложи!"
вдигам ги и ги прибирам!". "Ама как така, той, ритуалът..." - вика владиката. Няма ама, няма ритуал, на 20-ата минтута прибирам момчетата, защото след това ще ги гледам всичките болни. Това бяха три блока, общо 64 души... На понтона точно на 22-ата минута Геласий каза "Амин" и почна да ръси... Това Богоявление го помня и с друго нещо. В първата редица на втория блок имаше едно хубаво момче, напето такова. Предупреждават ме, че се казва Мустафа и ми подхвърлят, че може би не е редно да участва в строя на Богоявление. Отивам при него, дръпвам го настрани и му казвам, че той има право да пропусне православния ритуал. Няма да забравя думите му: "Господин подполковник, аз съм войник от българската армия! Това е ритуал на българската армия и аз като български войник ще участвам в него!".
След какви ли не професионални и житейски перипетии русенецът прави едно почти плавно завъртане във времето и ето че най-после облича мечтаната някога моряшка фланелка - като категорична принадлежност към моряците. И май няма по-горд от него и неговите морски скаути всяка година през август пред Паметника на моряка, когато те застават редом с курсантите от Военноморското, за да отдадат чест на създателите на флотилията.     
Сега неизчерпаемата енергия и желанието на Теодор Пеев да предаде опит и познания намират възможно най-широко приложение. Дисциплината и отговорността на дългогодишния професионален военен са в удивително съчетание с човечност, нормалност и доброта на ръба на романтиката. А децата и младежите имат нужда и от едното, и от другото. При нас дисциплината и отговорността не подлежат на обсъждане, казва Теодор Пеев. И припомня как преди няколко години скаутите отиват на хижа Козя стена в Централния Балкан, за да разчистят района наоколо и да помогнат на хижаря да изнесе нагоре до сградата продукти и дърва за огрев.
Свирвам със свирката - и скаутите се събират веднага
разпределяме си задачите и подхващаме работата, разказва той. Като изчистили боклуците, тръгнали с празните раници надолу, за да ги напълнят с провизии, а като се качили на Козя стена, 1600 метра над морското равнище, на хижаря не му оставало нищо друго освен да се коси, че е можел да заръча още продукти да му докарат - щом като 40-те русенски морски скаути така бързо се справят с изнасянето нагоре. 
"На нашите лагери всеки върши нещо - няма мрънкане, няма "не мога" и "не искам". Истината е, че днешните деца са забравили или не знаят как могат нещата да се правят истински. Да запалиш огън, да събереш съчки, да направиш салата, да измиеш съдовете, да направиш преход. И на тях това им харесва. Е, случва се на някой да му домъчнее за мама, за тати, за кучето. И това е нормално. Затова другите вече знаят - 
ако на някой от малките му докривее, водят ми го да си пореве при мен
Наскоро чувам едно вълче - хлипа. За какво ти е мъчно - питам го. За сестра ми, казва то. На колко години е сестра ти? На 7 месеца... Има вълчета, които за първи път се отделят от дома - свикнали да се гушкат при мама вечер, сега не могат да заспят. Намирам някоя от каките, от венчърите, или пък друго вълче, което вече е с опит - да се гушкат заедно. И проблемът е решен! Аз нали затова съм командирът на полка - да решавам проблемите...", продължава Теодор Пеев. И си мечтае как още малко и ще направи скаути и от собствените си внуци - 6-годишната Йоана и 4-годишния Филип. 
А откакто е създал клуба, той не се разделя с мисълта да осигури база за него. Преди време вече виждаше как една част от бившето поделение на изхода от Русе се превръща в страхотно скаутско място. Можехме да изградим нещо невероятно - от световната скаутска организация помагат - а пък след това ще можем и да посрещаме гости, сега пак го правим, но все търсим подходящи места, казва Пеев. И не губи надежда местната власт да откликне на потребностите на "Приста скаут". 
Защото скаутското движение наистина е нещо много ценно - то възпитава децата в принадлежност към човечността и общовалидните правила на общността, убеден е Капитана. И разказва за двама младежи от първия русенски клуб, които обикаляли Европа и привършили парите. От гарата в Амстердам се обадили на "кака Искра", а тя им казала: "Застанете там и вдигнете ръка със скаутския знак". На седмата минута дошъл един холандец, ръкувал се с момчетата по специфичния скаутски начин, завел ги вкъщи, русенчетата се нахранили, изкъпали се, човекът им дал пари за път и ги изпратил. Това са скаутите, обобщава лаконично и изразително Капитана.