Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Красимир Г.КЪНЧЕВ
В контекста на прииждащите в Европа бежанци с трудно различима принадлежност и на фона на надвисналата над България демографска катастрофа не само не е излишно, а и е напълно подходящо да разгледаме някои исторически аспекти за запазване на етническия мир с всички живеещи етноси и народности в България. Тотално отричайки постулатите на марксизма-ленинизма, не трябва да забравяме и да не признаваме правилността на някои основни и определящи извода за народ, народност, етнос, демография. Въпрос на интерпретация и гледна точка, разбира се.
Арменците. Ще ми се да цитирам някой от хилядите остроумни, смешни и добронамерени вицове за тях, но тук ще се спра главно на основните фактори и историческите източници, които ни предоставят информация за
преселванията и усядането сред българския народ на една от най-малките народностни групи, 
а именно на арменците.
Умишленно не подчертавам народ, защото в нашите земи, на територията на България, тази етническа група фигурира, живее и се самоопределя като народност, но тя е неразделна част от българския народ. И затова тук и сега си позволявам да екстраполирам някои мои мисли и разсъждения, породени от историческото познание на фактите в развитието и битието на тази народност в нашите земи. Ще се постарая да дам примери и факти от по-близкото, или по-далечното минало на съжителстване между нас, българите, и арменците документирани в историческите свидетелства за нашия град Русе, за областта.
За първи преселници арменци из днешните български земи се споменава още от V век. Това са конни войници и техните семейства от подвластната на Византия Източна Армения. Предполага се, че повечето от заселилите се между VII и XI век арменци са асимилирани. 
Според една друга хипотеза това са така наречените павликяни - 
последователи на еретичното християнско учение, създадено от арменци и сирийци. Павликяните се сливат със заварените богомили - българи, а по късно повечето еретици приемат католицизма. Междувременно се увеличава и броят на арменците грегорианци. Второ такова преселение на арменци е през VII-IX век основно из земите в Тракия. Следва третото - 1606-1610, когато и България, и Армения са сред турските завоевания в пределите на Османската империя.
В тази обстановка е обяснима и намесата на всички страни, надпреварващи се за политическо и стопанско влияние на Балканите, които включват пропагандирането и разпространението и на други форми на християнското вероизповедание. Поради това не е без значение е и засилването на католическата пропаганда в България и съседните страни от XVII в., което ерудирано и многостранно обяснява още през 1914 г. Н.Милев.  
Скучно е навярно едно такова пространно въведение в духа на епохата. За някои „компетентни“ изследователи може даже и да прозвучи скандално за съвремието ни, което отрича всичко, дори и истински положителното от тълкуванията на марксическата наука. Уви, за съжаление всички гореизложени мисли са 
подкрепени с историческите факти и защитени с необорими доказателства
Не случайно разглеждам в контекста опазването и съхранението на арменската народност сред морето от българи, евреи, гърци, турци.
През периода на османските завоевания от 1363 г. до 1693 г. няколко последователни вълни на преселници -арменци от Армения, от Полско-литовската държава (Жечпосполита) достигат до територията на днешна България. 
В края на XVII и началото на XVIII век се наблюдава и движението на други големи арменски християнски маси. Част от заселените в Полша арменци се преселват към българските земи, а голяма част от тези земи в това време обезлюдяват от подлъганото от руската пропаганда българско население, мигриращо към Бесарабия, Молдова и Влашко.
С голяма степен на закъснение 
първите изследвания върху арменските преселения,
които засягат и територии от днешните български земи, се появяват спорадично в нашата съвременна историография едва през втората половина на XX век. Разглеждат се в контекста на локални, на поселищни истории и съвсем бегло касаят етно-демографските въпроси за тази народност. 
Многообразието на факти за историята на арменските заселници из нашите земи бе представено с многообещаващото издание на един от първите томове на „Чужди пътеписи за Балканите“. Съдържанието на т. V-ти „Арменски пътеписи за Балканите (XVII-XIX в.)“, публикувано през „времето на застоя“ през 1984 г. събуди не само мимолетен интерес сред специалистите, но и заинтригува широка аудитория. Пробуди се интересът към цялостното разглеждане на демографските процеси, инспириран от политиката на комунистическата партия спрямо малцинства, а и се хвърли обилна светлина върхи различни страни от техния живот. Поради причини, които лично си обяснявам, и които са свързани с промяната в социално-икономическия строй на обществото ни след 1989 г., тези въпроси се изоставени и занемарени. 
В сборника са представени пътеписи от Симеон тбир Лехаци, Ованес Товмаджиян, Микаел Себастаци, Хугас Инджеджиян-Степанос Кювер Агонц и Минас Пъжъшкян, които пътешестват през различни интервали между 1600 и 1820 г. Някои от тях неколкократно преминават през по едни и същи маршруги и селища. 
Това отново ни дава увереност да се доверим на изнесените от тях сведения
Авторите по един дискретен начин показват своето отрицателно отношение към Османската империя и нейната политика към покорените народи. И въпреки това С. Лехаци дръзко говори против „неверниците“, подразбирайки османския завоевател, О.Товмаджиян жигосва еничерите, М.Себастаци осъжда турските разбойнически шайки и отношението на мюсюлманите към християнското население. В същото време Инджеджиян-Агонц и Пъжъшкян с дипломатическо безразличие показателно игнорират Османската империя, говорейки за съответните страни и народи от региона като суверенни. Позволявам си да препредам една малка част от написаното в пътеписите на арменските автори главно от началото на XIX век, тъй като в тях се съдържат основните факти за демографията на населението в селищата от нашия регион.
Минас Пъжъшкян предприема своето пътуване преди 1817-1819 г. 
с единствената цел да види и проучи състоянието на арменските колонии
Неговите описания, макар и слабо, отразяват политическото положение на Балканите и съседните страни. Същият автор през 1817 г. предприема рискована двегодишна обиколка на черноморския бряг от Цариград през Батуми, Одеса, Констанца и Варна отново до Цариград. Целта му е предимно просветителска и научна. В „История на Понтос“ великолепно са съчетани географията и биологията, етнографията и историята, археологията и нумизматиката. 
Преминавайки през река Дунав между крепостите на Йергьоги (днес Гюргево) и Русчук, където престоява няколко дни и отбелязва: „След като напуснахме Букурещ, минахме през красивите полета и села на Влашко, докато стигнем бреговете на Дунав и по-точно т. нар. Ергьойска крепост. До пристигането ни в крепостта виждахме само небе и земя. Планините са така разположени, че не ни позволяваха да виждаме друго и може би затова османците нарекли крепостта Ергьой, което означава небе и земя. Тази крепост е много известна и яка, понесла е много войни. В Дунав видяхме продълговати безплодни острови, на които някога руснаците издигнали земни насипи, за да воюват срещу османците. 
Благоустроеният град Русчук се пада от другата страна на крепостта, 
на отсрещния бряг на Дунав. На това място реката е много широка, по наша преценка повече от една миля. Този крепостен град има много къщи, джамии и гостоприемници. Жителите му са от различни народностни групи. Преди последната война той бил многолюден град и известен търговски център. Сега вече не е такъв. Тук има 150 арменски къщи, църквата „Сурд Асдвадзадзин“ е каменна, но безлична и без особен външен вид. Почти половината от нея е вкопана в земята. Около нея има няколко къщи и двор. Тук заварихме Манук бей, великият княз, който ни посрещна с голяма обич и ни оказа мило гостоприемство.“.
Срещата на автора в Русчук с известният арменски дипломат на турска служба Манук бей Мирзоян ни позволява с голяма доза увереност да датираме първото му, по-ранно пътуване из българските земи към 1813 г. - нещо, което е убягнало на съставителите на сборника с пътеписи и на изследователите.
От неговите сведения може да се приеме, че 
в Русе арменските заселници са между 600 и 650 човека, 
приемайки че по онова време едно домакинство се състои от минимум 4 души. Характерна е професионалната ориентация на това население в града към търговията, реализирана в селище, което още явно изживява последиците от войната. Това дава и отражение на социално-икономическия им статус, те са причислени към бедното население.
Едно писмо на Пъжъшкян от 27 май 1813 г. разкрива допълнителни подробности за Русчук и арменската колония в града.
„За втори път минавам през този хубав град и се чувствам радостен, като го виждам по-оживен и многолюден. Тук разговарях с няколко арменски и български духовници и настоятели и разбрах, че те работят заедно за някакво голямо дело и получават подкрепа от Букурещ. Присъствах на служба в арменската църква „Сурп Асдвадзадзин“. Направи ми впечатление, че арменското население се е поувеличило. След службата посетих семейството на търговеца Маркар, който има три склада за платове и други изделия. Тръгваме за Букурещ, но възнамеряваме да останем там само един ден, след което ще потеглим за Триест“.“
Географ, историограф, филолог, виден публицист, редактор на вестник и преподавател
Хугас Инджеджиян е един от най-ярките представители на арменската култура извън пределите на Армения през периода XVIII-XIX в. Участва в написването на многотомната „География за четирите страни на света“. Между 1792-1809 г. няколко пъти преминава през България. 
Степанос Кювер Агонц е инициатор да се напише многотомна география на света която да послужи за просвета на арменския народ. Идеята намира гореща поддръжка от Индженджиян, който се заема с написването на три от томовете. 
Шести том от многотомната им география е посветен на Османската държава. Описанието на селищата и демографските райони е по съществуващото административно деление на Османската империя към края на XVIII в. 
В края на тома с интерес откриваме ценни сведения за поминъците в Делиормана, където преобладава земеделието. И отново следват географски описания за Русчук и прилежащия Гюргево, за река Дунав.
„Русчук е многолюден град, търговски център,
разположен на южния бряг на реката Дунав, сред равнина, точно срещу крепостта Ергьой и отстои на едно денонощие път от Силистре. Има крепост, като вън от крепостната стена има жилищни сгради, разположени на платото край реката. Жителите са главно турци, арменци и гърци, сред които има много богаташи и търговци. [В града] има повече от 30 джамии и много хубава вода за пиене. Близо до Русе в Дунав се вливат водите на реките Аклум (река Бели Лом) и Каралум (река Черни Лом). Първата минава през Хезерград (Разград)и се влива във втората при русчукското село Чиленгир (вероятно Щръклево).
В миналото на т. нар. място Чернови се намирал град и крепост на половин денонощие път [от сегашното Русе]. След превземането му от турците на същото място бил изграден Русчук.
Между Русчук и Ергьой в река Дунав 
има продълговат остров, които за да се обиколи с кон, са необходими два часа
Посетихме го, разгледахме и установихме, че е почти безлюден, защото много често водите на реката напълно го заливат. Но то е чудно пасище за крави, овце и коне. По време на войнната, водена от султан Мустафа III, московците построили тук [в Ергьой] земен насип...“.
След възстановяването на българската държавност при първото преброяване в Княжество България живеят общо 5300 арменци. Княжество България и особено Източна Румелия са благоприятна среда за активизиране на такива арменски структури, като църкви, училища, сдружения, благотворителност, създаване на интелигенция, издания и за активизиране на връзките с арменските общности в други страни.
През Балканската война (1912-1913), числото на арменците у нас достига 35 000 човека и продължава да расте. След принудителното преселване на арменците в Турция и поради бунтовете от 1915-1922, когато бива унищожено 1,5 милиона невинно арменско население в Османска Турция, по времето на земеделското управление в България през 1922 г. 
над 22 000 арменци намират подслон и спасение в България по време на депортацията
Политиката на комунистическия режим в България към арменците у нас е непоследователна и противоречива, както е и политиката спрямо всички малцинства.
Според данни от преброяването от 2001 г. в Русе и околностите му живеят 886 арменци, които се самоопределят като такива, а това е едва 0,33% от всичките 266 157 жители на областта. Преброяването от 2011 г. отчита общо в България наличието на арменска колония от 5615 човека, от които 5478 в градовете и по-малко от 200 човека в селата, което е 0,1% от общото население на страната. 
Сухите цифри отразяват общата тенденция на обезлюдяването на страната ни, както и на изчезването, претопяването или асимилирането на различните етнически групи и народности при демографската криза заплашваща  буквално със заличаване на България. За да се изправим сега, днес, очи в очи пред криза, пред която финансовите колапси от изминалите години на т. нар. преход бледнеят. Криза, чиито пагубни последствия тепърва ще осъзнаваме и ще изживяваме. Криза, която вече се превръща в катастрофа.