Максим Минчев е роден на 5 юни 1953 г. в София. Завършил е журналистика в Лвов, Украйна, и е бил стипендиант на НАТО в Брюксел. От 1991 г. е член на Управителния съвет и пресдиректор на Атлантическия клуб в България, президент е на Асоциацията на българските медии по света, член е на УС на Евроатлантическата асоциация за международна политика и сигурност. Членува в Съюза на българските журналисти, в Международната организация на журналистите, в Съюза на българските писатели. Максим Минчев съчетава успешно работата си на дългогодишен директор на БТА с голямата си страст към пътешествията. Той е посетил 142 страни на 5 континента и е написал девет книги. Член е и на FIJET (Международна организация на писателите и журналистите, пишещи за туризма). След „ALO BOO SAFARI“ и „Търсачи на миражи“, „Дюна 45. Намибия“ е третата книга от поредицата „Пътешествия с Максим“. Тя беше представена пред русенските читатели във вторник вечерта, а за преживяванията и емоциите на автора на книгата в Намибия говори Стойо Въртоломеев, собственик и управител на издателство „Хермес“, което публикува „Дюна 45“.

- Г-н Минчев, защо избрахте Русе за начало на литературното си турне за представянето на новата ви книга?
- По няколко причини. Аз съм дунавски човек, без да имам нещо общо с Русе, но едната ми баба е родена в Силистра. Близко до Русе са ми корените. Много обичам дунавските градове. Моите приятели, които живеят в Свищов, Видин, Силистра, Тутракан, знаят това. Обичам Русе! Считам, че това е един от най-културните и най-хубавите български градове, в който аз много често идвам. Тук впрочем книжарница „Хермес“ се води като една от най-добрите. Все трябваше отнякъде да започна и изборът Русе, мисля, че е най-подходящ. 
- В „Дюна 45“ разказвате за една от най-интригуващите страни в южното полукълбо - Намибия. С какво тя ви очарова и какво уловихте и запечатахте в книгата?
- Въпросът ви е интересен и ще ви кажа защо написах тази книга. Попаднах в държaва, в която не очаквах, че това, което ще видя, ще е така. Обичам Африка! Обичам целия свят!
Но една държава ме изуми и това е Намибия
Изуми ме, защото се оказа, че тя може да съдържа в себе си едновременно екзотиката на Африка, колорита на Африка, невероятната природа и невероятния животински свят. Всичко това е много добре, но това, което най-много ме изуми, е социалният модел, и даже не толкова социалният, колкото етническият модел, който тази държава е направила. Тя се освобождава през 1990 година, тоест тогава тя получава независимост - няколко месеца след падането на Берлинската стена. Тогава Намибия, която е част от цялостната империя на Югозападна Африка, получава една независимост. През 1990 година тази държава, която е изцяло съставена от черни и бели, като белите са само 10%, решава да загърби миналото и взема следното мъдро решение: Ние имаме хилядолетна история, много обременено и тежко минало, бели заселници, войни, геноцид, но оттук нататък трябва да живеем заедно и да градим.
Те решават да загърбят миналото и да построят една нова държава
в която всичко, което е било до вчера, да бъде забравено и да правят общество от днес нататък. И те наистина започват да го правят. Това е една държава, в която не са толкова ярко раздалечени двете основни раси, в която много добре съжителстват белите и черните, където има доста добро социално, етническо, религиозно и расово съжителство - един обществен договор, който прави впечатление. Като се има предвид, че държавата дълго време е била немска колония, голямата част от нейната инфраструктура е създадена от немците и може да си представите за какви магистрали става дума. Градовете не са чак толкова много, защото територията на Намибия е десет пъти по-голяма от тази на България, а населението само 2 милиона. Това е една държава между двете най-големи пустини, има национални паркове, където се разхождат жирафи, хиопопотами, лъвове, а само след 200-300 км на юг е Атлантическият океан, където може да се видят пингвини, минават китове и косатки, т.е. едно голямо разнообразие, една много сурова природа, едни много любопитни хора, които я населяват и които живеят добре. Намибия е богата страна,
тя е на второ място в света по залежи на диаманти
на оран, по улов на риба. Лично за мен тя беше много интересна със своята култура, история, изключително голяма екзотика и в същото време с един доста добър, симпатичен модел, който си мисля, че светът малко познава. Книгата е за интересна държава, в която аз наистина се влюбих.
- Кой ви прави компания в това пътешествие?
- В това пътешествие ми прави компания моят добър приятел Соломон Паси, с когото пътуваме много често заедно, и един много колоритен българин Михаил Михайлов, който близо 25 години живее там - един известен писател, журналист, архитект, музикант, който веднага след големите промени в България през 1989 г. решава да напусне страната, защото тук не може да намери своята реализация. Намира Намибия, много добре се развива там и в момента е почетен консул на България в Намибия - дипломат, човек, който добре познава тази страна, който добре се е вписал в нея и който благодарение на книгата, която е написал там,
беше обявен преди няколко години за писател на Африка
В момента е в България, но пристигна в понеделник и нямаше възможността да дойде в Русе, но ще присъства на другите премиери. 
- В книгата освен любопитните истории, случващи се, докато пътувате, какво друго ще открият читателите?
- Моите книги с пътеписи не са пътеводители, те са по-скоро за тези нюанси на една държава, на едно място, в една кухня, в една природа, които са интересни за всеки човек. Надявам се читателите да открият някои житейски истини или въпроси, които ни вълнуват всеки ден.
- Това е третата книга от поредицата „Пътешествия с Максим“. С какво тя се различава от останалите, които също са посветени на Африка?
- От тази поредица е трета, а книги с пътеписи имам вече девет и те са за различни държави. 
Много е трудно в днешния многополюсен свят, в днешния озъбен свят, в днешния свят, в който насилието, войните, заплахите, терорът доминират навсякъде, да се намерят новини, които са свързани с това, че някои хора се стараят да потърсят и да осъществят и някои други житейски истини, както например хората в Намибия - че могат да съжителстват и да търсят общо решения на нашето битие, на нашия живот. Има начин хората да постигнат съгласие, да се разберат. Ще ви дам един пример, който съм описал в книгата. В едно градче Свакопмунд, което се намира на брега на океана,
има два паметника - единият е на загиналите немци във всички войни, а другият е на колонизаторите
Всяка сутрин жени от едно племе - хереро, сменят водата, почистват паметниците и т.н. Именно тези хора от това племе са били подложени само преди 90 години на такъв геноцид, в който немците унищожават близо 75% от това население - истински геноцид, какъвто рядко може да се види. Тези хора са простили. Става дума за една голяма прошка. Дали сме готови и ние да направим това? Тези неща са ме вълнували и се надявам те да бъдат интересни за читателите.
- Посетил сте 142 страни на 5 континента и сте написал девет книги. Кога ще бъде книгата за България?
- Тя най-трудно се пише, защото като че ли всичко ни е познато, макар че няма ден, в който да не пътувам из страната и да не открия неща, които и аз самият не знам. А аз имам амбицията да кажа, че добре познавам собствената си държава - бил съм почти във всички градове и села, качил съм се на всички върхове, бил съм във всички пещери и манастири. Познавам добре България и
все търся този специфичен ъгъл на показване на моята държава, който още не е направен
Надявам се скоро, и даже съм обещал, че в издателска къща Хермес, която е едно много добро българско издателство, ще представя и книгата за България, която ще бъде със същата любов, каквато е за целия свят. 
- Представянето на книгата е съпътствано и с авторска изложба. Как се роди идеята за нея и какво показва тя?
- Тази изложба е отдавна, може би над 20 години. Като обикалям по света снимам деца и съвсем скоро споделих това на големия български фотограф Иво Хаджимишев. Занесох му 900 снимки от близо 100 държави, а той каза, че това е готова изложба. Отдели 60-70 кадъра, като не успях да докарам всички в Русе. Това са снимки на деца, които съм правил по време на пътуванията си по света. Най-малко са от европейските държави, не защото европейските деца не заслужават, а защото те много по-лесно се снимат. Две от тях, с които започва и свършва изложбата, са посветени на моята прекрасна внучка Йоана. 
- Кое е по-точното определение за вас - пишещ пътешественик или пътешестващ писател?
- Може би все пак пишеш пътешественик. Не! И двете са еднакво верни. Трудно ми е да ви отговоря, но няма да се обидя на нито едно от двете определения.