Утре часовниците на мнозина ще се окажат изостанали с един час. Но не защото внезапна тайнствена атака е поразила механизмите им, а защото в нощта срещу неделя местим стрелките с час напред и влизаме в лятното часово време. През деня всички ще си сверят часовниците и отмерването на времето пак ще влезе в познатия си ритъм до следващото сверяване - при връщането към астрономическото време наесен. Но има хора, които всеки ден местят стрелките - реални или дигитални - за да показват точното време. Това са часовникарите, чиято професия става все по-бутикова, но се надяваме никога да не изчезне, защото заедно с нея би си отишла и част от романтиката на света.
Представата за часовникаря е стандартна - мъж на средна възраст, със специален окуляр, изящни инструменти, сигурна ръка и безкомпромисна прецизност. Е, в Русе има едно необикновено ателие, в което работят най-възрастната действаща часовникарка в страната Петкана Габърова и дъщеря й Диана. За тях писа агенция „Монитор“, автор на материала е русенският й кореспондент Жанета Йорданова, с чието съгласие препечатваме материала.

Часовникарка на 83 години още работи и посреща клиенти в малкото си ателие на ул. „Асен Златаров“ в Русе. Петкана Габърова поправя тиктакащите механизми от близо шест десетилетия и е благодарна на занаята, че я научил да бъде много точен човек. И въпреки че цял живот се взира в дребните детайли, досега е ходила на очен лекар само веднъж, а зрението й е като на момиче. Вярва, че в професията ще има хляб, докато съществуват хора, за които носенето на ръчен часовник не е отживелица, а въпрос на стил.
„И все пак сега, във времето на мобилните телефони, всичко е много по-различно“, разсъждава русенката.
Проходила в занаята на 25-годишна възраст - през 1960 година, когато започнала да помага на съпруга си Димитър. Спомня си и първия работен ден - 16 май. Ателието им тогава е на ул. „Петко Д.Петков“ и е към кооперацията „Република“. След десетина години услугата преминава към промкомбината „Здравко Чампоев“ и едва през 1982 година семейството има възможност да отвори собствено ателие в двора на тиха кооперация на ул. „Асен Златаров“. По онова време съществува правителствено постановление, което дава възможност на трудоустроени хора, какъвто бил съпругът на Петкана, да си направят малки работилнички или ателиета, за да се прехранват.
„Тогава 
едва смогвахме с поръчките, имаше много работа.
Често клиентите ни се нареждаха на опашка, която стигаше до улицата, и сме приемали чак за следващия месец“, спомня си русенката.
По онова време големите хитове са съветските марки „Восток“, „Слава“, „Заря“, „Полет“, „Победа“ и „Ракета“, просто защото друго на българския пазар няма. Но пък и поправката на тези механични часовници е по-лесна - има достатъчно резервни части, а и самите те са доста качествени. 
Руснак, посетил наскоро ателието, казал, че всички тези съветски заводи вече не работят. От самонавиващите се часовници в Русия сега се произвеждала само една марка - „Восток“. Социзделията обаче имат дълъг живот и все още „навестяват“ ателието на Петкана.
Макар и много рядко, хората и в онези времена за поправка идват и с часовници, произведени в страните от другия, капиталистическия свят. Марки като „Сейко“, „Докса“, „Ориент“, „Женева“, „Атлантик“ носели най-вече международни шофьори и моряци или пък техни близки.
Клиентите идват и с будилници, каквито тогава има във всеки български дом. Колкото и да е странно, 
тези часовници, за които си мислим, че отдавна са изложени в музеите, и сега идват за поправка
в ателието. С техния ремонт се занимава дъщерята на Петкана - Диана, която работи заедно с майка си.
Като дете тя често надничала в ателието и лека-полека усвоила занаята. Завършила е английска филология и преподавала в русенско училище, но преди години решила, че трябва да си даде почивка от професията и се включила в малкия бизнес на майка си. Петкана останала да работи сама през 1989 година, когато починал съпругът й.
„С будилника си сигурен, че ще се събудиш. Има хора, които още го използват у дома и не вярват на мобилните телефони и на електронните часовници, на които може да им падне батерията. Части за съветските будилници имаме достатъчно“, обяснява Диана.
Двете жени не делят часовниците на скъпи и на евтини. Поправяли са и ролекси, и часовници с диаманти, но не са се впечатлявали, защото за тях това е една машинка, която има нужда от ремонт. 
„Скъпи са за притежателите си, но не и за нас“, казва дъщерята.
От някогашните десетки часовникарски ателиета в Русе днес са останали само шест.
Работата през годините непрекъснато се свива и с навлизането на електрониката се променя коренно.
„Механиката лека-полека намалява. Клиентите сега носят електронни часовници, на които освен да им се подмени целият блок, няма какво друго да се направи. Нямат пружини, баланси... В повечето случаи е по-добре да се купи нов, отколкото да се дава за ремонт“, смята Петкана.
Според нея сега се произвеждат много некачествени изделия, които се продават скъпо.
„Идва едно момиче и казва, че си купило часовника за 160 евро и държи на него. Отварям го вътре и виждам пластмасов механизъм. Носят и часовници, които се оказват капсуловани и няма какво да им се ремонтира. Трябва да се изхвърлят и жалко за парите“, обяснява Петкана.
Радва се, когато в ателието идват семейни реликви,
носени някога от дядовците или пък отмервали времето във фамилния дом преди век.
„Часовникът има душа, той носи в себе си нещо от своя притежател“, разсъждава поетично русенката.
За часовникарството някога Петкана си спомня с умиление. Това е нейната младост, най-хубавите й години. В ателието на „Асен Златаров“ има снимка от онзи период - една симпатична млада жена с лятна рокля държи в ръцете си часовник. Било е през далечната 1967 година, когато я снимали за списание „Кооперативна промишленост“. Тогава е на 33 години и не си е представяла, че ще остане в занаята толкова дълго време. Но какво ли не ни подготвя съдбата. Днес, над половин век по-късно, Петкана от Русе е най-възрастната работеща часовникарка в България.