Сензация! Фурор! Триумф! Така е определяна изложбата на Винсент ван Гог, открита на днешния 17 март 1901 година в Париж. Експозицията съдържа 71 платна и придизвиква истинско възхищение сред публиката, превръща се в събитие номер 1 в столицата на любовта и изкуствата и дълго е любима тема на хайлайфа. Има само един малък проблем - гениалният автор, изкарал дните си в нищета и отчаяние, не може да се наслади на изложбата, от която започва световната му слава, защото... е мъртъв от 11 години.
Зла ирония на съдбата ли е това или закономерност, според която истинският мерител на гения е само един - времето?
Нека проследим пътя на автора на „Слънчогледи“, смятан от мнозина за един от най-великите художници в европейското изкуство и със сигурност един от най-скъпо оценяваните творци с четка и палитра за всички времена.
Винсент ван Гог е вторият син на пастора от нидерландската реформирана църква Теодорус ван Гог и дъщерята на книговезец Анна Корнелия Карбентус. Първото дете в семейството се ражда мъртво и носи същото име Винсент. 
Майката така и не успява да приеме втория си син с очакваната любов както първородния. 
Винсент има двама братя и три сестри: Ана Корнелия, Теодорус (Тео), Елизабет Хуберта, Вилхелмина Якоба и Корнелиус Винсент ван Гог. От 1861 г. до 1864 г. посещава селското училище в Цундерт и после се премества в интерната на Ян Провили в Цевенберген, където учи основно френски, английски и немски, и прави първите си опити в рисуването. През 1866-68 г. е ученик в интерната в Тилбург.
През 1869 г. Ван Гог започва обучение в хагския филиал на парижката фирма за търговия с произведения на изкуството „Гупил и Сие“, в която чичо му Сент е съсобственик. Тъй като ръководителят на филиала е много доволен от ученика си, Ван Гог е преместен през 1873 г. с отлични препоръки в по-големия лондонски филиал. 
След едно посещение при родителите си той заминава за Париж. 
Поразен е от колекциите картини на Лувъра и от видяното по други изложби. 
Връща се в Лондон, наема стая в пансион и през свободното си време посещава музеите в града, където изучава картините на Томас Гейнсбъроу, Джошуа Рейнолдс, Джон Констабъл и Джоузеф Търнър. Под тяхно влияние Ван Гог прави поредица от рисунки с градски мотиви.
През лятото на 1874 г. прекарва кратка отпуска при родителите си, на които за пръв път прави впечатление промяната в характера на сина им. Веселата и оптимистична настройка към живота е отстъпила на едно сериозно и вглъбено състояние. Ван Гог разказва на родителите си за нещастното си влюбване в дъщерята на хазяйката си в Лондон.
Връща се в британската столица със сестра си Ана, която иска да си търси работа там. Двамата сменят квартирата, но настроението на Ван Гог не се подобрява. Той започва да се занимава интензивно с Библията и издейства през октомври 1874 г. да бъде преместен в парижкия филиал на „Гупил и Сие“. Там пред клиентите и колегите си 
прави крайно лошо впечатление с радикалните си виждания за изкуството, 
които са със силен религиозен оттенък.
През пролетта на 1877 г., след уговорка с родителите си, Винсент заминава за Амстердам, за да се подготви за приемните изпити в теологическия факултет. Тъй като уроците са му много трудни и той е на мнение, че много от теологичните формалности при разпространяването на християнската вяра са излишни, спира усилията си да следва теология. Вместо това през юли 1878 г. пътува до Брюксел и посещава тримесечен семинар за непрофесионални проповедници, но на заключителния изпит е определен като неподходящ. 
От декември 1878 г. вече е в Боринаж, южнобелгийска област с богати каменовъглени находища, където хората живеят в крайна нищета. Помага на болни и чете на миньорите от Библията. Тъй като е на мнение, че няма право да живее при по-добри условия от тези на неговите довереници, 
раздава всичко, което има, на нуждаещите се
и до юли 1880 г. живее в страхотна мизерия. Появяват се много рисунки на миньори и на обстановката, в която работят. Макар брат му Теодорус, междувременно преуспяващ търговец на картини в Париж, да не е съгласен с начина му на живот от лятото на 1880 г. започва да му изпраща пари. През есента Винсент решава окончателно, че ще стане художник.
През октомври Ван Гог започва половингодишно обучение по анатомични рисунки и перспективно рисуване в брюкселската Академия за изящни изкуства. През април 1881 г. се връща при родителите си в Етен. През лятната ваканция ги посещава братовчедка му Кий Фос. Плануваното от седмици посещение приключва внезапно и Кий отпътува със сина си за Амстердам, тъй като Ван Гог се влюбва в нея и се стига до опити за сближаване от негова страна, на които тя не отвръща. 
За да избяга от упреците на семейството си, той посещава чичо си - художника Антон Мауве в Хага, и го моли да го подпомогне в усилията му да стане художник.
Той го посвещава в техниката на акварела и му подарява необходимите материали. 
Другият му чичо - Корнелис Маринус ван Гог, търговец на произведения на изкуството, поръчва при него 12 изгледа от Хага с перо и туш за магазина си. Ван Гог се запознава с проститутката Класина Мария Хоорник, наричана от него Сиен, с която живее повече от година и през това време тя му позира многократно. През лятото се връща в ателието на Мауве. Занимава се с техниката на маслената живопис и с проблеми на теорията на цветовете.
За да се посвети изцяло на живописта, се разделя със Сиен и се премества в севернонидерландската провинция Дренте, в торфеното селище Хоогевеен. Самотната шир го потиска и очарова същевременно.
Смазан от самотата той се връща през декември при родителите си в Нюнен, където остава до ноември 1885 г.
Една афера със съседката му Маргот Бегеман приключва след опит за самоубийство 
от страна на младата жена. Мъката навлиза на 26 март 1885 трайно в къщата на семейство Ван Гог със смъртта на бащата и смазва художника психически.
През април в лицето на „Селяни, ядящи картофи“ се появява неговият шедьовър от нидерландския период.  През ноември 1885 г. се мести в Антверпен, където участва в приемните изпити в училището по изящни изкуства. Тъй като междувременно парижкият художествен живот е забелязал Ван Гог, той решава да взема уроци в парижкото ателие на Фернан Кормон и напуска Антверпен, за да не се върне никога в Белгия и Нидерландия.
Чак след пристигането си уведомява брат си Теодорус за намерението си да се установи в Париж и той го приема във и без това тясното си жилище. По това време Теодорус е ръководител на една от галериите на фирмата „Бусо и Валадон“, наследницата на фирмата Гупил. Без да се бави Ван Гог започва обучението си в ателието на Кормон, където се запознава с колегите си Анри дьо Тулуз-Лотрек и Емил Бернар. Чрез брат си 
влиза в контакт с импресионизма и с най-важните му представители: 
Пиер-Огюст Реноар, Камий Писаро, Едгар Дега, Пол Синяк, Алфред Сисли, Клод Моне и Жорж Сьора.
Впоследствие пътищата на тези художници се разделят и като „чисти“ импресионисти остават от тази група само Писаро и Моне.
Различаващите се художествени мнения водят до разгорещени дебати до късно през нощта. Ван Гог експериментира с нови живописни техники. Така възникват няколко живописни платна в стил поантилизъм, подиграни от Гоген като „наукоподобно цапотене“, но и определени от Ван Гог като грешен път за него.
През февруари 1888 г. Ван Гог напуска Париж в посока Прованс. Влияние оказва и Гоген, който мечтае на глас за преместване в така наречения рай на Тихия океан и философства за лечебната сила на слънцето. Допълнителна причина е очарованието, което оказва върху Ван Гог японското изкуство.
Заминавайки на юг неговата междинна цел е старият римски град Арл. Това е 
най-плодотворният му период, в който рисува най-известните си картини днес. 
Пътувания в околностите на Арл го водят и до мястото за поклонение Сен-Мари-де-ла-Мер, където се появяват скиците за неговите лодки на брега на Сен-Мари, които използва за рисуваните в ателието картини. Междувременно е осъществил близък контакт с някои от жителите на градчето, които с удоволствие му стават модели. Така възникват майсторските му творби „Зуавът“, „Арлезианката: Мадам Жино“ и „Пощальонът Рулен“. През август рисува серията слънчогледи, които чрез аукционите в края на двадесети век влизат в историята.
В края на юли умира чичо му Винсент в Нидерландия и оставя на брат му Теодорус една значителна сума, като изрично игнорира Винсент ван Гог. Теодорус въпреки това му превежда една също значителна сума от това наследство, която му дава възможност през септември да мебелира къщата си. Така 
на преден план отново излиза мечтата му да основе със своите приятели-колеги от Париж една колония на художниците - „Ателие на Юга“. 
Откликва едиствено Гоген. Ван Гог трескаво се подготвя за пристигането му, но скоро се оказва, че противоположните им виждания както по въпросите на изкуството, така и за междуличностните отношения, са несъвместими. Двата месеца, които прекарват заедно, са изпълнени с горчилка. Разривът настъпва на 23 декември, когато след един яростен нощен спор Гоген излиза от къщата със заплахата да напусне следващия ден Арл. 
Ван Гог го проследява, а след като се прибира, в пристъп на автоагресия реже парче от ухото си. Парчето, вероятно от долната част на ухото, той занася на Рашел - проститутка, при която ходи редовно в местния бордей. Тя уведомява полицията, която намира Ван Гог кървящ и в безсъзнание в леглото си. Настаняват го в местната болница. Теодорус пристига веднага при брат си. Лекуващият лекар обяснява, че освен нараняванията, Ван Гог получава и многобройни пристъпи с неизяснен произход, но че състоянието му се подобрява.
Тъй като както за вида на самонараняването на Ван Гог, така и за заболяването му няма достоверни съвременни данни, отдавна се спекулира с различни теории и тези. Ван Гог говори в някои от писмата си за епилепсия, но
и постоянното пиене на абсент може да е изиграло роля за появата на някои симптоми.
Той е лекуван неколкократно до окончателното си отпътуване от Арл през 1888 г. и състоянието му видимо се подобрява. Поводът да напусне Арл е петиция от местни граждани до кмета на града, в която се настоява да бъде интерниран заради случилото се през декември, както и за „потайното“ му държание в болницата. Напуска дълбоко унизен и по препоръка на лекаря си се установява в наблизо намиращия се приют за душевно болни Сен Пол дьо Музол в Сен Реми.
Там е диагностициран с остра форма на епилепсия, но кризите са редки и кратки и той работи неуморно. Докато при едно тежко психично разстройство се нагълтва с разредител и с бои от тубите. Следва припадък с ужасни халюцинации и тежка депресия, а след като симптомите затихват, Ван Гог се страхува от самотата при работа на открито и повече не напуска района на клиниката.
През февруари 1890 г. Ван Гог научава за първата обстойна статия, посветена на него и изкуството му в реномираното списание за изкуство „Mercure de France“. Художественият критик Орие публикува в януарския брой похвална статия със заглавие 
„Изолираният Винсент ван Гог“. 
Същевременно получава вестта за продажбата на неговата картина „Червеното лозе“ на художничката Анна Бох в Брюксел. На шестия Салон на независимите в Париж е представен с 10 платна, които се обсъждат с подчертано добронамерен интерес. И точно в този момент Ван Гог получава изключително тежък пристъп, продължил до април същата година.
Въпреки неспирните грижи на брат му Теодорус, в началото на юли Винсент се скарва жестоко с него и наред с ведри картини като „Кметството в Овер“ от 14 юли 1890 г., се зареждат картини с все по-тъмни дъждовни облаци като „Житна нива под бурно небе“ и „Събирач на сено в дъждовен ден“. И въпреки това, като че ли няма признаци за наближаващата катастрофа. В последното си писмо до Теодорус от 23 юли той моли да му изпратят бои и платно.
Вечерта на 27 юли се прибира и хазяите му забелязват, че страда от силни болки и викат двама лекари на помощ. Те скоро установяват, че в гърдите на Ван Гог е заседнал куршум, който е невъзможно да отстранят. 
Опитът за самоубийство не е успял, но е отворил вратата към отвъдното.
Хазяите изпращат писмо по куриер и Теодорус пристига веднага на смъртния одър на брат си. Двамата братя прекарват деня в спомени за общите години в Нидерландия. В ранните часове на 29 юли 1890 г. Винсент ван Гог умира с думите „Иска ми се да мога да умра така“. Погребват го в гробищата на Овер в присъствието на приятели и колеги.
Извън поредицата спекулации за непосредствения повод за самоубийството на Ван Гог, най-вероятната причина е страхът от невъзможността да продължи да работи. Душевните му терзания заради трайния търговски неуспех на картините му е честа тема в писмата му. Понякога се надява, че картините му могат да придобият по-висока стойност след смъртта му, както при един от неговите кумири - Жан-Франсоа Миле. И това наистина се случва. Но едва през следващия XX век.
По материали от интернет