На географската карта той изглежда като тънка синя нишка но всъщност е изключително важна връзка между Средиземно и Червено море. Освен това се приема за условна граница между Африка и Азия и на практика е воден преход между Атлантическия и Индийския океан. Това е Суецкият канал, през който на днешния 17 февруари 1867 година преминава първият кораб. И вече 151 години морският трафик там поддържа само една тенденция - нагоре.
Всъщност официалното откриване на канала е над две години и половина след първото му използване или по-скоро изпитание - през ноември 1869 година. Дължината му тогава е 164 километра, а дълбочината - 8 метра. След многократни разширения днес Суецкият канал е 193,30 километра дълъг, 24 метра дълбок и 205 метра широк.
В северния край на канала се намират градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния му край са градовете Суец и Порт Тауфик. Каналът се състои условно от две части, северна и южна, разделени от Голямото горчиво езеро.
До 2015 година Суецкият канал е еднолентов с две места за разминаване, днес вече е възможно движение в двете посоки. Каналът 
значително съкращава транспорта на стоки между Европа и Азия,
избягвайки продължителното заобикаляне на Африка. Преди да бъде открит, транспортът между Средиземно и Червено море се осъществява чрез претоварване на стоките и придвижването им по суша през провлака. Суецкият канал е държавна собственост и се поддържа от специална аминистрация със седалище в Порт Фуад. Съгласно действащата и в момента Цариградска конвенция от 1888 година каналът може да бъде използван „по време на война и в мирно време от всеки търговски или военен съд без разлика на неговия флаг“.
Сведения за плавателни канали, свързващи Средиземно и Червено море чрез река Нил, има още от времето на Древен Египет. Според древногръцки източници 
първото подобно съоръжение е изградено през 19 век преди новата ера 
от владетеля Сезострис, идентифициран с фараона Сенусерт II или Сенусерт III. Съществува хипотеза, че по това време Червено море е достигало на север до днешното езеро Тимсах, а археологични находки показват наличието на канал, който продължава и на север от него към делтата на Нил и изграден през първата половина на 2 хилядолетие пр.н.е. Не е сигурно дали това е каналът, приписван на Сезострис и дали става дума за плавателен канал или отбранително съоръжение.
Релефните скулптури, описващи експедицията в страната Пунт на първата жена фараон Хатшепсут през 1470 г. пр.н.е., показват как войските се завръщат с морски кораби, което говори в полза на наличието на плавателна връзка между Червено море и Нил. Сведения, подсказващи наличието на такава връзка, има и от времето на фараона Рамзес II през 13 век пр.н.е.
През 18 век Наполеон Бонапарт пръв замисля построяването на плавателен канал, 
който да свързва Средиземно с Червено море. Проектът се отхвърля от френските специалисти, защото погрешно е направена оценка, че нивото на Червено море е с 9,908 метра по-високо от това на Средиземно море и е невъзможно построяването му без шлюзове. Грешката е резултат от погрешно измерване по време на египетската експедиция на Наполеон. По-късни измервания показват, че разликата е около 1,2 m и е без значение за построяването на канала.
През 1856 г. Фердинанд дьо Лесепс получава разрешение за концесия от Мохамед Саид паша (управник  на Египет и син на Мохамед Али паша) да построи канал от създадена от него компания, която трябва да експлоатира канала през следващите 99 години след откриването му. Великобритания упражнява дипломатически натиск за предотвратяване на строителството на канала. След положителен доклад от международна комисия окончателната концесия се получава на 5 януари 1858 година. 
Строителните дейности в крайна сметка започват на 25 април 1859 година 
на брега, на място което по-късно в чест на Саид паша е наречено Порт Саид. Техническите трудности, които стоят пред строителите на канала, са огромни. Това е най-големият строителен обект за своето време и трябва да се изпълни в условията на пустинята, далеч от всякаква инфраструктура. 
Всички материали, инструменти, машини, въглища, желязо и всяко парче дърво трябва да се карат от Европа. Изнасянето на сухия материал отначало се извършва ръчно, с използването на тръстикови кошове, които се пълнят на ръка и изнасят от над 30 хиляди работници. Трябва да се работи под палещото слънце, без питейна вода.
На първо време са използвани 1800 камили само за доставка на вода на работещите
През 1863 година се завършва неголям канал за прясна вода от Нил, който не е предназначен за корабоплаване, а единствено само за доставка за прясна вода, първоначално за работниците, а после за селищата, които е трябвало да възникнат около канала. Този канал значително облекчава работата, но все пак смъртността на работниците е висока. Използвани са не само египетски, но и европейски работници. След като каналът става достатъчно дълбок, водата се пуска и по-нататъшните дейности се извършват с драги и новоразработени плаващи транспортни ленти.
Сумата, определена първоначално за строителство на канала от 200 милиона франка, свършва по някои данни и поради големи подкупи за дворовете на Саид и Исмаил, за реклама и разходи на самият Лесепс. Като цяло 
разходите надминават над два пъти първоначалната сума
Работата продължава 11 години вместо предвидените първоначално шест години. През този период Великобритания продължава усилията си да спре строителството.
Каналът официално е открит за корабоплаване на 17 ноември 1869 година. На церемонията присъстват империатрицата на Франция Евгения, (съпругата на Наполеон III), императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф I с министър-президента на унгарското правителство Андраши и други височайши особи.
Приема се, че 
операта „Аида“ е написана от Верди именно за церемонията по откриването
Първоначално Верди се възпротивява на отправената към него молба за написване на такова произведение, но после склонява. На празничната сцена обаче прозвучава „Риголето“, тъй като Верди не успява да завърши в срок „Аида“.
Първите години на експлоатация не носят големи приходи, но влиянието на канала върху световната търговия се показва скоро.
Влиянието на Суецкия канал за развитието на транспорта и търговията, както и на историята на човечеството е толкова голямо, че през 1997 една сбирка от записи, чертежи и фотографии за строителството на канала е обявена от ЮНЕСКО за световно документално наследство. Днес тя се съхранява в египетското посолство в Париж.
През 1956 година Великобритания и САЩ оттеглят предварително дадената си подкрепа за изграждането на Асуанската язовирна стена заради започващите преговори и споразуменията, които осъществява Египет със Съветския съюз. Като следствие от това и поради необходимостта от осигуряване на финансирането на проекта, 
египетският президент Гамал Абдел Насър извършва национализация на канала
с което се цели да се използват таксите от преминаващите кораби за изграждане на язовира. През същия ден Насър затваря Тиранския проток, през който преминава единствената връзка към Индийският океан за всички кораби на Израел. Това довежда до започването на инвазия в Египет от страна на Израел, Великобритания и Франция. Събитията са известни като Суецка криза. Според предварителните планове на съюзниците, Израел трябва да нахлуе в Синайския полуостров, което да предизвика военни действия от страна на Египет, а Великобритания и Франция да се намесят на страната на Израел под предлог, че пазят Суецкия канал.
Тогава канадският дипломат Лестър Пиърсън предлага създаването на
умиротворителна група под егидата на ООН, която да предотврати разрастването на конфликта 
и изтеглянето на Израел от окупираните територии. На 4 ноември 1956 година повечето нации гласуват в подкрепа на плана, а САЩ продава британски лири, за да притисне Великобритания да се оттегли. Впоследствие Пиърсън получава Нобелова награда за мир, а частите на ООН помагат за разчистването на канала от потъналите кораби и отварянето му през 1957 година, като след това следят за безопасното преминаване на кораби по него и за мира в Синай.
През май 1967 година, Насър нарежда на мироопазващите сили на ООН да напуснат Синай, включително зоната на Суецкия канал. Израел се противопоставя на затварянето на Тиранския проток за израелското корабоплаване. Каналът е затворен за израелски кораби още през 1949 година, с изключение на кратък период през 1951-1952 година.
След Шестдневната война от 1967 година каналът е закрит от египетска блокада 
до 5 юни 1975 година. В резултат на това 15 товарни кораба, известни като „Жълтия флот“, остават в канала за над осем години.
През 1973 година, по време на войната от Йом Кипур, каналът е сцена на мащабно форсиране от египетската армия и навлизане в заетия от Израел Синайски полуостров, както и на последвалата по-късно контраатака на израелската армия в Египет.
След войната САЩ започват операция по почистването на Суецкия канал от мини и потопени кораби. Когато операциите по прочистването са завършени, каналът и езерата му са обявени за 99% изчистени от мини. След това каналът е 
повторно отворен от египетския президент Ануар Садат през 1975 година 
от борда на египетски разрушител, който води първия конвой в северна посока към Порт Саид.Заедно с него е иранският престолонаследник Реза Кир Пахлави, делегиран да представлява баща си, Мохамед Реза Пахлави, шаха на Иран.
До 1955 година приблизително две трети от нефта за Европа е преминавал през канала. Днес около 7,5% от световната морска търговия се осъществява през Суецкия канал.
През август 2014 г. започва строителството на успореден канал с дължина 72 километра. Пробната експлоатация на втория етап на канала започва на 25 юли 2015 година, тържественото откриване става на 6 август 2015 година. По втория канал се осигурява двупосочно движение на корабите. Времето за преминаване на корабите по канала се съкращава до 11 часа, а пропускателната способност нараства до 97 кораба на денонощие. В строителството активно участва армията на страната, а във финансирането на проекта се е включва цялото население на Египет.
По материали от интернет