В средата на януари вестник „Утро“ получи кратко и изразително писмо от Холандия. В него русенският художник, който от години живее в Страната на вятърните мелници, разказваше за предстоящото откриване на изложба на български автори в една от престижните галерии - „Пулхри“ в Хага. Писмото завършваше с топли и сърдечни поздрави за „Утро“ и за Русе. Макар и сдържани, тези няколко изречения преливаха от емоция и гордост, но и от спотаен копнеж по приятелите, по русенските улици, по дунавските залези... 
Въпросната изложба е поредна за Кънчо Кънев. Трудно му е да преброи колко пъти се е представял самостоятелно или с колеги. В „Пулхри“ компанията е повече от престижна: освен работещите в кралството Радина Данкова, Рада Якова, Чавдар Илиев и Кънчо Кънев, другите български автори са Светлин Русев, Емил Попов, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов и Ивайло Мирчев. 
В Нидерландия съм вече 28 години, някак незабелязано се търкулнаха, не ги усетих, залисан в многобройните изложби, разказва Кънчо Кънев. И признава, че когато заминал за Страната на мелниците и дървеното сабо, всъщност направил реалност една своя юношеска мечта.  
Един от художниците, пред които се прекланял любимият учител на Кънчо - Кирил Станчев или Бай Киро, бил Рембранд. 
„Дълго сме говорили за живописта и живота на този велик човек, дълги часове съм прекарал над каталозите с негови картини. Пожелах си някога да застана пред оригинала на неговия живописен шедьовър „Нощна стража“ в „Райхс музеум“ в Амстердам. И ето че един ден се оказах изправен пред това зашеметяващо платно. 
Не усетих как сълзите бавно потекоха по лицето ми
Не знам колко време съм стоял там. Група шумни млади посетители ме извади от транса“, разказа русенецът.
Тогава той гостува в Холандия по покана на своя приятел Тео Костер, с когото се запознава на пленер в Полша. Двамата художници си допадат много и решават да продължат „купона“ и след пленера, като Кънчо отиде при Тео в Холандия. Това става през далечната 1989 г., когато не е никак лесно за млад човек от соцлагера да се озове в капиталистическа монархия.
Тео попълни куп документи и декларации, за да получа нужната виза, спомня си русенецът. Той цени неимоверно високо жеста, който е направил за него човекът, с когото си остават приятели и до днес. Нещо повече, предстои през април Кънчо Кънев да бъде първият художник, с чиито творби Тео Костер открива новата си галерия. При толкова много холандски автори той избра мен! - радва се българинът. 
След зашеметяващата среща с Рембранд той се озовава в Амстердам и на юбилейната изложба на друг гений - Ван Гог. Това второ преживяване Кънчо определя като „невероятен празник“. И простичко обяснява: „Спонтанно дойде и следващата ми мечта: да остана в тази страна, където са творили тези гении на изкуството“. 
Отначало рисувал в ателието на Тео
направил три картини, а след няколко дни колекционери купили работите. След покупката Кънчо и Тео се почерпили здраво, по думите на русенеца, и холандецът му казал: „Ти ще останеш тук“. 
На шега ли, наистина ли, но на Христова възраст заживях в Холандия като свободен художник, разказва Кънчо. Той се вписва във волния живот на тамошната бохема и става един от малкото художници в Холандия, които се издържат на свободна практика - според статистиките това са едва 3 процента от всички творци. 
„Бяха шеметни времена. Работех с няколко галерии, в които правех изложби на две години. Нямах проблеми, че съм българин. Холандия е страна, дала подслон на свободолюбивите философи Декарт, Спиноза и Якоб Бьоме. Дали затова или по друга причина, но хората там ме приеха като един от тях, като равен и достоен за уважение. Първата ми изложба беше във Фасете галерия в Хага. Мина много добре и галеристите Лео Хортенсиус и Илзе Вауве пожелаха да продължим да работим съвместно“, казва русенецът. 
Аз съм космополит, обяснява той. „За мен е важно да имам местенце, където да рисувам - тогава всичко е чудесно и нищо друго не ми трябва. Това ми казваше и
моята спътница, гениалната скулпторка и художник Маргарита Пуева, моята Кралица
която изгубихме преди година и която винаги ще отеква със светла болка в сърцето ми. Тя обичаше да казва: „На Кънчо му дай материали за рисуване и за него няма значение къде е...“. Един от незабравимите ми спомени е свързан с инсталация, която направих в Папуа, Нова Гвинея. Идеята се роди спонтанно на един необитаем остров, темата беше „Очи“. Получи се и бях доволен. А емоцията там не може да се предаде с думи. Бях на местата, в които е изяден през 1961 година Майкъл, син на Рокфелер. Един ден до мен се доближи един от местните, искаше да се снимаме и да му дам цигара. Носеше нещо черно под мишница. Попитах нашия ръководител какво носи този човек. Оказа се, че е мумифицирал умрялата си майка и я носи със себе си. Леле, рекох си, дадох му цигара и няколко химикалки и бързичко се отдалечих“.
От това пътуване той пази и други, по-красиви спомени. За веселата компания на осемте холандски художници, за това как се запасили в Сингапур с много бутилки уиски, тъй като в Индонезия алкохолът е забранен. И за вълшебните гледки под вода в Манадо - една от трите най-добри дестинации за подводно гмуркане. Е, и там Кънчо не минал без премеждия - 
брадата и мустаците му замалко да станат причина да се удави 
те попречили шнорхелът и маската плътно да прилепнат до лицето му и водата нахлула. Но приказният подводен свят, онова дълбоко синьо, невероятните риби и коралите останали завинаги в съзнанието на художника. Делфините, фосфоресциращите водорасли, плаването с ветрохода „Катерина“, на борда на който той спял на палубата - „най-голямата спалня на света“, както се шегува Кънчо, докато разказва незабравимите си спомени.
Освен в Папуа, много добре се почувствах и в Ню Йорк, признава Кънчо. Потапянето му в града, който никога не спи, също било много емоционално. „Нямаше обаче да издържа, ако не бях си спретнал импровизирано ателие в банята на хотел „Рузвелт“ в Манхатън. Даже и малка изложба си направих в тази баня, абе, щура работа. Така след като разглеждах до изтощение шедьоврите в МОМА, Гугенхайм, Историческия музей, Гагосиан галерия, след това се прибирах в моята миниатюрна „светая светих“, за да остана насаме със себе си“, спомня си русенецът. 
За него Париж, Лондон, Ню Йорк, Берлин, Дюселдорф, Мюнхен, Виена, Копенхаген, Рим, Барселона, Брюксел не са туристически дестинации, а са места, където той разглежда богатите музейни колекции и 
запълва ненаситната потребност да трупа впечатления 
от работата на стари майстори и съвременни автори. 
Но неизменно най-дълбоко в душата му си остават Русе и България. „Винаги с голяма радост се завръщам у дома поне два пъти годишно. Там ме чакат толкова близки, приятели и колеги, чакат ме незабравимите спомени от моето детство. За моята баба, събрала цялата обич на вселената и кротко ми я поднесла с детските приказки привечер“, издава таланта си на разказвач живописецът. „Мама, моята съкровена обич! Една стара мамина снимка ме връща в годините, които виждам сякаш с нови очи и търся прошка за всичко, което съм й причинил! Вая буквите по тази невидима стена на времето. Пълно е в душата ми“, продължава художникът. И издава още едно признание: че приятели са го навивали да издаде книга със спомени и истории. Отначало не го възприемах сериозно, но сега вече все повече се замислям, че може и да го направя - имам толкова изписани страници, казва той. А сред тези страници има и много съкровена поезия, чрез която той продължава да води незрим разговор с неговата Кралица Маргарита: 
В какъв необятен свят ме захвърли тази гениална жена!
Остави една огромна тишина, наситена с толкова въпроси и ненамерени отговори“...
Миналата година за своята 60-годишнина той направи изложба в столичната галерия „Арте“. За тази година предвижда да представи самостоятелна експозиция в Русе, в родния си град и в любимата си Художествена галерия, която е мястото, където винаги се вижда с колеги и приятели. И така отново да се върне по пътеката назад във времето - към незаменимите приятелства, които завинаги остават в сърцето - с вече отлитналия оттук Пламен Монев, и с Оги Балканджиев; към годините в Техникума по дървообработване /“Записах се заради дърворезбата - а часовете по рисуване при художника Йордан Парашкевов бяха празник!“/, към лудориите в Стария „Здравец“, квартала, където Кънчо е израсъл... И към едно още по-отдавнашно време, за което таченият в Холандия художник разказва така: 
„Бях на четири години, баба ме заведе при една съседка. Докато те двете си говореха, аз се загледах в една рисунка в някакъв стар вестник. Сякаш нещо ме озари: поисках да стана художник! И никога след това не съм и помислял за нещо друго. Сто пъти да се родя, това ще е!“. И Кънчо Кънев се чувства равновесно в тази роля. Може би защото е открил, че „Изкуството е топла сълза, изплакана от нас за самите нас“.