Да си пожарникар не е професия, а призвание. В това е убеден един от ветераните в борбата с пламъците в Русе - 60-годишният огнеборец Иван Панайотов от Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, който тази седмица сложи край на впечатляващата си кариера. След 38 години като пожарникар, които са рядкост в тази професия, той оставя униформата и каската, за да излезе в заслужена пенсия. И не защото се е уморил от изпълнената с напрежение и инфарктни моменти служба, а защото законът е сложил 60 години като предел за работа на пожарникарите.
За Иван да бъде огнеборец е било мечта още от детска възраст. Възхищавал се е на своя съсед, който е работел в пожарната. Същият този съсед е човекът, който през 1980 г. го насърчава да избере професията на пожарникар и да се присъедини към голямото семейство на огнеборците. Така на 22 години Иван постъпва във ведомствената пожарна на военния завод „Дунарит“. Работи там десет години, до закриването на тази служба, след което от 1990 г. досега става част от екипа на Втора районна служба. 
„Много обичам професията си, работил съм я до последно с любов, тя е моето призвание. Никога не съм правил компромиси с работата си, старал съм се да помагам на хората, което е най-важното. Защото всеки, който е пострадал, бърза да спаси живота си или имуществото си. Имал към много случаи, в които трябва да спасиш хората, имало е много тежки моменти“, споделя Иван.
Няколко инцидента са оставили дълбок спомен
у него, защото ситуацията е била буквално взривоопасна. 
Докато е в „Дунарит“, заедно с колегите си предотвратяват голяма експлозия благодарение на бързата си реакция. 
Другият подобен случай е станал на Пристанище-Запад.
„Беше се запалил един склад с летлива запалителна течност, и имаше автомобил бензиновоз, касети с оцетна киселина, и просто нещата бяха много сложни. Самите варели се нагряваха и се вдигаха във въздуха, гърмяха. Бяха се струпали девет линейки, които очакваха, че ще има вече и жертви. За щастие овладяхме нещата“, спомня си огнеборецът. 
Все още Иван не може да забрави и гледката, когато с колегите си отиват на ужасяващата катастрофа в Бяла през 2006 г., когато автобус падна в река Янтра и загинаха 18 души. 
„Бях сред тези, които вадехме загиналите 
Беше ужасно - ти си долу, с тези хора на купчина, а горе са близките, звънят телефоните, нямаш право да отваряш, да влизаш, трагедия голяма. Но трябва да имаш много здрава психика. Специално за пожарната това е задължително, за да можеш да издържиш, защото има трудни моменти. Има млади колеги, които просто не можаха да издържат това напрежение и си заминаха“, казва Иван. 
След 38 години в борбата с огъня и стихиите е категоричен, че страх винаги съществува. 
„Който каже, че не се страхува, означава, че лъже. Но просто с годините започваш да свикваш с обстановката, с жертвите, с пострадалите и едва после идва страхът. На място се стараеш по най-бързия начин да предотвратиш по-лошото, да си свършиш работата и чак след това всичко преминава като на филм пред очите ти. И се старая на новите момчета да им предам опита си - какво и как съм преживял, как да отреагират.  И се надявам, че са взели нещо от мен“, усмихва се пожарникарят. 
Колегите му го ценят не само заради дългогодишния опит, а и заради отдадеността на професията. И затова
решават да направят последния му работен ден незабравим. 
„Сутринта отидох на работа, дадохме размяна на дежурствата с колегите от предната смяна и началникът изведнъж разпореди да излязат автомобилите. Облякохме се в костюмите, сложихме каските и излязохме навън. А там ме атакуваха от три страни с шланговете с вода и ме окъпаха, под звуците на пуснатите сирени“, смее се Иван.
Този ритуал е част от пожарникарската традиция, свързана с отбелязване на рождени дни или хубави поводи. Но никога досега не е изпълняван за изпращане на пожарникар при пенсионирането му. 
„Изкъпаха ме за здраве за последно като служител на системата. Изобщо не очаквах, беше много хубаво и емоционално, наистина се трогнах много. Благодаря от сърце на колегите от моята смяна, че го направиха. 
Явно съм дал нещо на тези хора и на тази служба, за да направят този жест и да ме накарат да се гордея, 
че съм бил част от тях“, казва развълнуван ветеранът. 
Иван признава, че все още му е трудно да приеме, че повече няма да се качи на пожарната кола и да разпъне шланга. Мъчно му е, че се разделя с любимата професия и с колегите си. Но им оставя един призив, който смята за най-важното в работата - да са единни, защото огънят се побеждава само от екип, който се бори рамо до рамо.