Един от най-известните ни писатели, изваял образ-олицетворение, който ще бъде жив, докато живее България. Това е днешният гост в рубриката - Алеко Константинов, роден точно преди 155 години - на 13 януари 1863-а. 
Алеко е роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Още от малък проявява интерес към самоусъвършенстването си. Учи първо като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен ученик в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874–1877). Началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. След приключване на войната заминава за руския град Николаев, където завършва образованието си през 1881 г. След това записва и 
завършва право в Одеса и се връща в родината
В България започва работа в столицата. Практикува като съдия (1885–1886) и прокурор (1886 г.) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896 г.). Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван и до края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят големите хонорари на софийските юристи.
Наред с практикуването през 1896 г. Алеко Константинов защитава дисертация на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ с мисълта да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.
Една от страстите на Алеко са пътешествията. Затова не е чудно, че посещава международните изложения в Париж (1889 г.), Прага (1891 г.) и Чикаго (1893 г.). По време на пътуванията си търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи у дома. Наред с това черпи идеи и за някои от най-емблематичните си произведения, голяма част от които съдържат критика към типичните балкански черти на българина. Но това не означава, че творецът се отрича от страната си, напротив - продължава силно да вярва в нея и да работи за развитието й.
Алеко Константинов 
развива активна обществена дейност
Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество „Славянска беседа“, Българското народообразователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата, Музикалното общество, Театралния комитет. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България - поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894г. Не остава безразличен и към политическия живот - членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в.“Знаме“ от създаването му (1894 г.).
Творчеството на Алеко е посветено най-вече на не дотам приятните черти на българина, които лекува със сатира и смях. Въпреки че е известен предимно с пътеписите и фейлетоните си, писателят
започва пътя си на белия лист с поезия
Стихотворенията „Огледало“ (1880 г.) и „Защо“ (1881 г.) са изпратени от град Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях авторът не крие отношението си към политическата обстановка в родината и проявява чувствителност към социалните пороци.
Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893 г.). Тя е изпълнена с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 г. „До Чикаго и назад“ е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт...“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.
Докато обаче те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му 
„Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание
Тя представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето - пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат за болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност.
Друга важна част от Алековото творчество са разказът „Пази, боже, сляпо да прогледа“, фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“. Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес - Щастливеца. 
Но той има и други псевдоними: Башибозук, Беньо Наков, Въса Пъцова, Един от клуба на Моралното влияние
Заслуга на Алеко Константинов са и много преводи на световни автори, сред които са шедьоврите „Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“ и „Цигани“ от А. С. Пушкин; „Демон“ и „Беглец“ от М. Ю. Лермонтов; „Руските жени“ и „Кой е строил железния мост?“ от Н.А.Некрасов и „Тартюф“ от Молиер.
Щастливеца среща смъртта си на 23 май 1897 г. при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.
Така на 34 г. си отива Алеко Константинов - юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.
В памет на големия българин са именувани редица места като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността и туристическия център „Алеко“ на Витоша. А Русе е сред градовете, в които има училище на негово име.
 

Алеко: Савонарола е най-симпатичното историческо лице

В българската литература има една чудесна традиция, въведена от проф.Иван Шишманов - литературните анкети. Публикуваме изповедта на Алеко Константинов, един светъл идеалист и оптимист, която той записва в своя „семеен албум“ и споделя с проф. Иван Шишманов. Ние имаме, по думите на проф. Шишманов, „тъкмо днес, в тая епоха на всеобщо обезверение и настървение на брат против брата, повече от всеки друг път нужда от алековци, които да имат власт над сърцата с искреността и топлотата на своето слово и с вярата си в конечното тържество на доброто въпреки всички признаци на развала. Защото Алеко знаеше, че във всяка криза има симптоми на разложение, но и на развитие“.
Актуалността на Алеко Константинов е видна от силата на неговите думи: „Не можеш да не признаеш, че тези херои засега дават своя колорит на епохата, че в кипежа на страстите те са изпъкнали като нечиста пяна над обществения слой и престъпление ще е в такава епоха да се възпяват звездите и луната, когато преди всичко трябва да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърхността тиня“.
-Кой според Вас е идеалът за земното щастие?
-Свобода от всякакви условности и задължения.
-Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте си взели?
-Свобода, честност и любов.
-Коя е според Вас най-почтената добродетел?
-Любовта като сърдечна доброта.
-Коя съдба Ви се вижда най-вече за окайване?
-Да се разочароваш в силата на честността.
-Кой порок мразите най-много?
-Скъперничеството.
-Кой е бил най-хубавият момент в живота Ви?
-Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“.
-Кой е на-тъжният момент в живота Ви?
-Когато измряха домашните ми и аз останах без работа.
-От кое място Ви е останал най-приятен спомен?
-От върха на Айфеловата кула и от Ниагара.
-Кой е според Вас най-хубавият момент през деня?
-Ранна утрин преди изгрев слънце.
-Кое развлечение Ви е най-приятно?
-Гуляй на чист въздух и в мъжка компания.
-Коя е най-любимата Ви миризма?
-Миризмата на параходите и железниците.
-Кое е любимото Ви занятие?
-Да пиша хумористични очерки.
-Коя е Вашата главна надежда?
-Че кога да е, ще бъда оценен по достойнство.
-Кое кръстно име бихте взели, ако бихте си го избрал сам?
-Пак Алеко, а като псевдоним нещо смешно.
-В коя страна бихте предпочели да живеете?
-България.
-Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
-Французите.
-Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
Савонарола.
-Кой е любимият Ви писател?
-Тургенев.
-Вярвате ли в приятелството?
-Да.
-Кое според Вас е майсторското творение на природата?
-Младо и здраво човешко тяло.

А ето и някои размисли на проф. Иван Шишманов, свързани с изповедта на писателя. 
„Алеко изповядва, че нищо не цени повече от личната свобода, свободата от всякакви условности и задължения. И наистина той заявяваше често в своите разговори, че нищо не мрази повече от веригите, каквито и да бъдат те. Може би затова не се и ожени.
Алеко изповядва, че от всички исторически личности най-симпатичен му е Савонарола. Защо Савонарола?... Савонарола е оня италиански калугер, доминиканец, който в XV век бе възмечтал да преобразува потъналата в разкош и разврат Флоренция на Медичите. Пламенен демократ, Савонарола искаше да съедини народовластието с идеята за божието царство и принципа на висшия разум. Той помисли за един момент, че може да реформира чрез религията цяла Италия.
Неговата морална строгост постепенно му отчужди обаче малодушната тълпа и Савонарола претърпя мъченическа смърт: той бе обесен и после изгорен пред същата тълпа, която доскоро го беше посрещала с кимвали и литаври. Вечният трагизъм на толкова велики личности, които днес се приветстват с „Осанна“, за да бъдат изпратени утре със зверския рев: „Распни, распни его!“
Едно би смутило нашия егоист - да го надхитрува някой. Когато у другите народи думата „хитър“ е синоним с лукав, вероломен и прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета „хитър“ се кичат като с най-почтена декорация: „Брей, хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Не можахме да го излъжем! Ашколсун! Браво!“.