2659 мили преход, през който се сменят сухата и нацепена от безмилостно слънце пустиня Мохаве, през стотици километри 10-метрова снежна покривка, покрай бурни потоци и вечнозелени вековни секвои, пробиващи с върхове синьото небе, до границата с Канада. 
Всичко това е видял с очите си, изпитал го е, пипнал го е, вдишал го е, изстрадал го е един млад русенец - Петър Ванев. Той е и първият българин, преминал един от най-атрактивните и най-сложните пешеходни маршрути на планетата - Тихоокеанския хребетен път. Преди малко повече от седмица той се върна у дома и веднага спази обещанието си да разкаже за своето голямо приключение на читателите на „Утро“ .
 Когато реших да направя тази моя мечта действителност, нямах кой знае какъв опит
признава Петър. „Най-продължителните ми преходи са били от 7 до 10 дни в нашите планини, карал съм сноуборд в Пирин и Рила, а малко преди да тръгна за ТХП /абревиатурата, с която е известен Тихоокеанският хребетен път/ през март тази година, участвах в 5-дневен лъчев поход в Стара планина с туристическо дружество „Приста“, разказва младият мъж. 
Преди две години той гледа филма „Моето приключение в дивото“ с Рийз Уидърспуун, заснет по книгата на Черил Стрейд. „Впечатли ме нейната история, тежкият й живот и желанието да намери друг център за себе си, освен това ме дръпна и фактът, че тя тръгва без специална подготовка. Смелостта й, волята й да измине макар и не целия път, а определен участък - от Мохаве до Моста на боговете на границата с щата Орегон, всичко това ме вдъхнови. И при все че пред мен не стоеше задачата да решавам собствени тежки психологически проблеми като нейните житейски катастрофи, аз реших, че щом като една 26-годишна жена тръгва и успява /макар и не до края на маршрута/, защо аз да не мога да го направя“, казва Пешо Ванев и простичко обяснява: 
Грабна ме тази идея и това е
След като решението е взето, остава да бъде изпълнено. През август миналата година напуска работата си на управител на отдел „Резервации“ в прочутата хотелска верига „Хилтън“ в Англия. Както вероятно много от читателите ще се досетят, работата е престижна, повече от добра и със сигурност и адекватно заплатена.
Е, това ми даде възможност да си позволя приключението, за което говорим, засмива се русенецът. 
Ще направим малко отклонение, за да преминем бързешком през биографията на Петър Ванев. След като завършва русенската Математическа гимназия през 2005 г., той следва педагогика с математика и информатика в Русенския университет, но нещо не се чувства напълно в комфорт със себе си. Затова напуска университета и решава да замине за Южна Англия. Там остава 7 години, като изминава пътя от барман и сервитьор до ръководната си позиция в авторитетната хотелска верига до миналата година. 
„Обясних на шефовете си, че имам нужда да пътувам - изпитвах неистово желание просто да си грабна раницата и да тръгна - и получих уникално разбиране от тях, в това число и уверението, че ако реша след време да се върна, ще се радват да работя с тях отново. 
Първо заминах за Тайланд 
Имах нужда да отида на някое екзотично място, а Тайланд е точно такова място. Там прекарах около три месеца и половина в гмуркане, което е другото ми страхотно хоби. Дори изкарах и едни курсове по гмуркане. За трите месеца се откъснах максимално от всичко, което бях правил преди това, от работния ритъм, от цивилизационните правила на заетия човек. След това се върнах тук, в България, за Коледа и Нова година. И след това кандидатствах за пропуск за ТХП“, разказва Петър. 
След като получава пропуска и визата за Съединените щати, на 16 март той излита за Англия, а оттам на 20-и е полетът му за САЩ. 27 март е денят на неговото, на българското начало на прехода. 
„Чувствах се като малко детенце - всичко ти е интересно, всичко искаш да докоснеш с ръка, любопитно ти е, непознато ти е и примамливо: стръкче, храст, пътека. И в същото време е много силно и притеснението от непознатото, от това, което те очаква, а ти дори не подозираш за него, как ще бъде, ще успееш ли, ще се справиш ли. Представяш си какво ли не, опитваш се да обхванеш едновременно всичките етапи на прехода - и от това ти става съвсем чоглаво... И точно когато си мислиш за хилядите километри и неподозираните изпитания, които ти предстоят, когато започват да се промъкват съмнения в душата ти, се озоваваш в Сан Диего в една къща, където живеят Ангели на прехода. Така ги наричат - това са доброволци, които помагат, въвеждайки пътешествениците в началото. Страшно е важно това. 
Ангелите на прехода ти връщат равновесието
свалят напрежението - сякаш направо го изхвърлят през прозореца. Простичко ти обясняват, че сега трябва да се съсредоточиш върху първите си 200 мили, след това ще мислиш за останалото. И вече не се чувстваш сам и захвърлен. А мотивиран и уверен. И тръгваш въодушевено - имаш свободата и шанса да се отдадеш на прехода и да му се насладиш“, разказва Петър Ванев. „Ангелите на прехода обикновено са хора на възраст, които посрещат сърдечно ентусиастите, решени да изминат огромното разстояние. Тези хора живеят в три огромни къщи в Сан Диего, дават ти възможност да къмпингуваш, там можеш да си набавиш храна, да прегледаш отново всичко, което си взел или си пропуснал да вземеш. Моите Ангели на прехода бяха пенсионирани американци, мъжът е работил като адвокат, те много ми помогнаха да си планирам най-важното от началния етап. А след това закараха мен и още няколко човека, с които се запознахме там, в Сан Диего, до старта на прехода“, продължава русенецът. 
Самият той 
разделя целия Тихоокеански хребетен път на пет участъка
Първите три са в щата Калифорния, те включват и две трети от целия преход. След това идват Орегон и Вашингтон. „Първо са 700 мили, около 1000 км, в Южна Калифорния, с пустинята, където градусите са около 35, което за човек от Русе не е кой знае какво изпитание. Разликата с Русе обаче е, че тук все пак колкото и да е жега, в един момент хлътваш я в магазин, я в офис, я в апартамента си, където те чака милостиво охладен от климатика въздух. И можеш да си поемеш дъх. А там слънцето гори непрекъснато, сянка няма. Е, няма ги асфалта и каменните сгради, които тук допълнително се напичат и излъчват горещина, но там палещото слънце нагрява всичко равномерно и задълго. Там няма дървета с широкополи корони, под които да се скриеш. Тук-таме можеш да свариш джошуа дърво - огромен кактус, който ти създава някаква илюзия за сянка. 
И все пак, планинската верига Сиера Невада за мен е едно от най-красивите места, които съм виждал и през които съм минавал. Най-високото място, през което се преминава, е
проходът Форестър, който е на 4010 метра надморска височина
Там беше и може би най-дълбокият сняг... 
В последното градче в пустинята зареждаш храна и сменяш екипировката с това, което ще ти бъде нужно в снежния преход: пикел, котки. За първи път слагах котки. И оттам нататък преминаваш в царството на снега - навлизаш в него буквално до 2-3 дни, след като си излязъл от пустинята. 
Снежният преход е около месец и половина. 450 мили сняг, на много места покривката е около 10 метра, само сняг и нищо друго. Ставаш в три часа през нощта /то и без друго е толкова студено, че не можеш да спиш дълго/. Тръгваш в четири, вървиш докъм един-два часа през деня, след това снегът започва да омеква и ти затъваш, вървенето е мъчително и безсмислено. Правиш лагер и почиваш: храниш се, спиш.

Снежният преход е труден, страдаш, а ти харесва това преодоляване. За мен най-тегаво ми беше ставането сутрин и излизането от лагера - навън е суперстудено, ръцете и краката ти са ледени, не ги чувстваш. Като изгрее слънцето, постепенно започваш да сваляш слоеве дрехи - защото си облечен с абсолютно всичко, което имаш в раницата. И постепенно ти става приятно... Тогава вече можеш и да се порадваш на красотата, през която минаваш. Много пъти се улавях, че просто стоя, гледам и се усмихвам. Дори няма емоция - оставя те безмълвен. До края на юни снегът беше със стабилна покривка, след това започва да се топи. На места потекоха буйни пълноводни потоци. Аз успявах да пресичам по все още твърд сняг тези потоци, които постепенно се превръщаха в реки, при това далеч не безопасни, но други нямаха моя късмет. Още там, по време на прехода, научих за две момичета, които са се удавили, преминавайки през такива места. Това са хора, които споделят една и съща страст с теб и никак не е лесно да чуеш такава новина... 
Всъщност Сиера Невада е един от най-опасните и заедно с това един от най-красивите участъци в прехода. Когато влязох в планината, бяхме група от 10 човека. След всеки участък, когато слизахме в градчета, за да нощуваме в общежитие или хотелчета и да заредим храна, групата намаляваше. Така постепенно останахме трима, а накрая - двама. 
Последния участък от 75 мили сняг минах самичък разказва русенецът. 
Навигатор в телефона му посочва пътя. Раницата му тежи около 10 килограма. В нея носи спален чувал, шалте, палатка, туристическо котлонче, един чифт дрехи - риза и къси панталони, комплект термобельо, чифт обикновено бельо, пухенка, дъждобран, два чифта чорапи, покривало за самата раница. Е, освен това задължително има челник, храна, вода, обяснява той. Обичайно храната е суха - изсушен фасул, картофено пюре на прах, „внезапни“ спагети, онези, които се заливат с гореща вода и до минути имаш топло ястие. 
В Северна Калифорния има един ключов момент - там е средата на прехода, а това е доста силна мотивация, казва Петър Ванев. Там е и краят на щата Калифорния, настъпва и драстична промяна на обстановката и теренът става разнообразен, ту слизаш надолу, ту се изкачваш. Натоварването е сериозно, но след това идва щатът Орегон. Аз го наричам Меката за ходене, разказва русенецът. И веднага потръпва при кошмарен спомен - за орегонските комари. „Русе и Дунава ряпа да ядат - там наистина видях нещо, което ме уплаши: обръщам се и съзирам зад мен тъмен рояк, който за секунди те връхлита, мигновено накацва по всички голи места от тялото ти, краката ти почерняват и ако не си намазан с нещо много силно, просто ти е бедна фантазията какво ще ти се случи. Смятай, че от всичките 455 мили в щата Орегон,
250 мили минават в съпровода на този летящ и свирещ ужас - комарите 
това са поне две седмици. Аз бях взел мерки и се предпазвах със 100-процентов препарат, но други, избрали по-леката версия на аутана, си изпатиха доста“, казва Пешо. 
След Сиера Невада маршрутът преминал в Северна Калифорния. „Снегът беше изчезнал, предстоеше участък от 160 мили през Калифорния, които също не са леки. Има пътешественици, които прескачат участъци от „големия“ маршрут, като си спестяват най-трудните или заснежени места и рисковани терени, казва Петър Ванев. Някои пък изминават маршрута на ТХП от север на юг, той срещал понякога и такива хора. „Аз обаче исках да мина класическия Тихоокеански хребетен път - идеята ми беше да мина от началната точка от юг и да стигна до финалната северна. Преди да се отправя на път, бях проверил и знаех, че няма записано постижение на българин по ТХП, затова за мен беше важно да измина прехода именно по този, класическия маршрут“, казва Ванев. 
В един момент, малко след като излязъл от Сиера Невада, го връхлетяло и 
притеснението дали ще му стигне времето
за да приключи прехода навреме - наближавал срокът на шестмесечната му американска виза, която изтичала на 19 септември. „Когато ми остана само последната отсечка, през щата Вашингтон, където навлязох на 9 август, вече знаех, че имам достатъчно време. Вашингтон ми напомняше България, местността се отваря като страхотна гледка, също като в Стара планина, красиво и различно. Когато тъй дълго желаният край на прехода вече беше толкова близо - а зад гърба ми бяха останали стотици мили, изпитах онова особено чувство, когато човек едновременно се стреми към желания завършек, а заедно с това си задава въпроса: „Защо това трябва да приключи?!“, казва русенецът. 
И пред финала започва да усеща умората, на която не се е предавал през цялото време. Имаше дни, в които се чувствах физически смачкан - спирах за определено време и не спирах да се чудя защо ми се случва това: защо в един момент ме удря този недостиг на сила, признава русенецът. Както вървял по 50-60 километра дневно, в последната седмица във Вашингтон слязъл до 30-40 км. Така след 5 месеца и 1 ден на 28 август в 10.30 ч сутринта той застава до знака, който отбелязва финала на ТХП. В България се води, че съм приключил на 29 август, заради часовата разлика, пояснява той. 
„Хвърлих щеките, свалих раницата. 
Буквално целият свят внезапно ми стана супертежък
Емоциите надделяха. Нямах желание да говоря - исках само да се отдам на момента, да абсорбирам чувството на завършеност след тези 2659 мили. Едни хора ме питаха искам ли да ме снимат. Нямах сили да им отговоря. После се върнах към реалността“, спомня си Пешо. 
Все още не мога да намеря правилните думи да опиша всичко, което изпитах по този удивителен път, казва той. А му се иска да разказва много - за променящата се постоянно красота на наистина „дивия“ маршрут, за природата, която те оставя безмълвен, за добротата и съпричастието на хората, които в различните точки от прехода с вода и пресни плодове помагат на ентусиастите, които преодоляват ТХП, за моментите, в които семейството и близките особено силно липсват... Скоро той ще направи презентация на своето пътешествие. Първо обаче му се иска да се порадва на това, че си е у дома. И че не трябва да става в три през нощта, да прибира всичко в раницата и да тръгва на път преди изгрев. 
Отдал се е на срещи с приятели, на кратки излети, на това, че у дома майка му и баба му го глезят с най-любимите му манджи и с питки, макар че 
първата си българска баница с мед и айрян хапнал дни след прехода 
- приготвила му я братовчедката му в Лас Вегас. 
Но малките радости не го откъсват от това, което е постоянно в главата му - природата и нейното опазване.  „Ние сме господари само на нашите бетонови и циментови безумия, но когато излизаме сред природата, усещаме, че всъщност сме само една прашинка на фона на всичко останало. Време е да разберем, че ние просто нямаме много голям избор: това е реалността и за природата няма кой знае какво значение дали я харесваме, или не, но е за предпочитане да й се радваме и да се съобразяваме с нея, да не я подценяваме и да я уважаваме - другото е катастрофа“, казва Петър Ванев.
През целия му преход той е носил със себе си и навсякъде се е снимал с плакатчето в подкрепа на каузата „Пирин“. То е нарисувано от художничката Ема Иванова, която е русенка, но живее в София, обяснява Петър. Защитниците на тази кауза - планинари, сноубордисти, настояват Пирин да се запази от посегателства, от строителство, което може да съсипе планината. Ако управлението на национален парк „Пирин“ приеме отваряне с още 60 процента за застрояване, това ще повлече комерсиални дейности, които неминуемо ще доведат до непоправим резултат, убеден е младият Ванев. А той не иска дори да си представя какво би означавало това.