9 септември наистина е историческа дата. Но влизането му в пантеона на българската слава става не през 1944 година, а точно 1020 години по-рано. Да, няма грешка. Говорим за 9 септември 924 година, когато се състои срещата между цар Симеон I и император Роман I Лакапин при стените на Константинопол, която завършва със сключване на примирие, признаващо българската мощ и превъзходство. 
Тази победа вдъхновява написването на една от най-гордите български песни, известна като „Край Босфора шум се вдига“. Автор на текста е патриархът Иван Вазов, а композиторът, за жалост, остава неизвестен.
Но да се върнем на събитията, вдъхновили този марш на българската бойна слава.
Отношенията между България и Византия са изпълнени с конфликти и съвсем, съвсем основателно недоверие. 
Ромеите не могат да се примирят с набралата сила и мощ българска държава 
и всячески търсят начин да я отслабят и подчинят. След всяка война се сключва мир, но той по правило е крехък и нетраен.
Смъртта на византийския император Лъв VI Философ през 912 година става повод за поредното изостряне на отношенията. На престола се възкачва брат му Александър, известен като сприхав и злонамерен алкохолик с разклатено здраве. Той прекарва по-голямата част от живота си в сянката на своя брат и до смъртта му не притежава реална власт, няма опит в управлението и е ленив, разюздан и отдаден на развлечения. По време на неговото управление с голямо влияние се ползват Василица и Гаврилопул, които са от славянски произход. Императорът дори обмисля да скопи Константин VII и да обяви за свой наследник Василица.
В изблик на гняв Александър отхвърля грубо предложението на цар Симеон за подновяване на мирния договор, отказва да плаща годишните трибути на българите и оскърбява пратениците на Симеон, което става причина за нов военен конфликт между двете държави, който трае 15 години. По същото това време източните граници на Византия са атакувани от арабите. Императорът обаче внезапно умира в двореца в Константинопол след преяждане и препиване, което довежда до спукване на артерия по време на игра на tzykanion (вид поло). Така се изпълнява пророчеството на брат му Лъв Мъдри, че Александър ще управлява само 13 месеца.
А 
силният български владетел не подминава оскърблението с васалско примирие
и му отвръща с царска гордост. Предвождана от него войска гордо се изправила пред стените на Цариград. Но там вече има нов император. Казва се Константин VII и е едва на седем години. Момчето не може само да ръководи могъщата империя и Симеон, който отдавна мечтае да се намеси в управлението на Византия, предлага помощта си. Българската войска нетърпеливо очаквала отговора на ромеите. Уплашени, те предлагат мир. Скоро договорът е тържествено подписан и скрепен с обещание за женитба между Симеоновата дъщеря и невръстния император.
Византийците са щедри на обещания, докато българската армия станува край столицата им. Но след като Симеон си заминава, нарушават договора. През 917 година империята постига мир с арабите и започва да подготвя грандиозен поход за смазването на България. Огромна 60-хилядна армия е съсредоточена на Балканите. Начело застава опитният пълководец Лъв Фока, подпомаган от най-изтъкнатите ромейски военачалници, които мечтаят за славата на победители.
За да повдигнат духа на войската, те раздават предварително заплатите на войниците. Много злато е предвидено и за ордите на печенегите, които византийските кораби трябвало да прехвърлят в тила на Симеон. В заговора се включват още сърби и маджари, блазнени отдавна от богатствата на България. Но 
цар Симеон познава лукавия характер на византийската дипломация и успява отрано да разруши готвения съюз
Тaка ромеите биват принудени да воюват сами.
Армията на Лъв Фока се отправя към крепостта Анхиало (Поморие), откъдето лесно може да нахлуе в Мизия, за да се срещне с останалите войски, превозвани по Дунав. Симеон разполага войската си по околните височини, за да брани старопланинските проходи. На 20 август 917 година двете армии се срещат край река Ахелой. Отначало надмощие имат византийците. Българите се огъват и ромеите, които вече се виждат победители, започват настървено да ги преследват. Тогава резервната българска войска начело със Симеон ги напада откъм фланга. Появата на главнокомандващия дава криле на неговите войници и обръща византийците в безредно бягство. Отстъпващи презглава, те се отправят към близката крепост Месембрия. Но за да се скрият зад стените й, трябва да преминат река Ахелой. А точно на това място тя е тинеста и дълбока. Докато ромеите търсят подходящо място, българите ги настигат. Започва кръвопролитие, каквото от векове не виждано. Ромеите се тъпчат един друг и са избивани от Симеоновите войни.
Самият Лъв Фока едва успява да се спаси, а пътят на българите към Цариград бил открит
В периода 920-924 година цар Симеон води успешни войни с византийците. Покорява цяла Тракия и излиза на Бяло море. В началото на юни 924 година достига и до бреговете на Мраморно море. Изправя се пред величествените стени на столицата на Византийската империя - града, в който е бил ученик в Магнаурската школа и там е научил гръцки, арабски и латински език. Сега идва като завоевател. 
След няколко разгрома византийците не разполагат с войска, която да му се противопостави в открит бой. Единствената преграда са крепостните стени, те са високи 17-18 м, дебели 4-5 м. Никой не ги е превземал. Симеон решава да опита да бъде първият. Обсажда с плътен обръч крепостта от Босфора до Мраморно море. Започва да строи обсадни кули и метателни машини. За себе си знае, че това е безполезно. Невъзможно е да се построи 17-18-метрова обсадна кула, но той насърчава майсторите - нека да работят и да трупат опит. 
Направените метателни машини също не вършат работа. Те могат да изстрелват до 40-килограмови камъни, а са необходими такива, които да изпращат по стените поне 100-килограмови. Подобни механизми все още не са измислени. Симеон съзнава всичко това, но продължава обсадата, защото има нещо наум. Знае, че византийците са притеснени. Не напразно патриархът му изпраща послание, с което го призовава да оттегли войските си, като обещава да съдейства пред василевса да го обезщети по подобаващ начин. Симеон приема да се започне диалог.
При него 
идват пратеници на императора, които предлагат несметни богатства в злато и скъпоценни камъни
Но, както е увековечено в марша „Край Босфора шум се вдига“, той гордо викнал: „Не ща дарове и злато, мойто царство е богато, златен е и моят трон“. Затова връща пратениците, като казва, че друго му е необходимо, а какво точно - като помисли, василевсът сам ще се сети.
По това време на трона е Роман Лакапин, него Симеон е победил в битката при Одрин, когато е бил военачалник. Макар да не е с царско потекло, с изкусни комбинации Роман успява да се добере до трона. Той свиква съвет с висшите велможи и с присъствието на патриарха. Казва им, че Симеон вероятно иска да се сключи официален мирен договор, с който да му се признае владеенето на завоюваните от него територии. Решава се император Роман лично да се срещне с него и да се договарят на четири очи. 
Такава среща се осъществява в императорската резиденция на Златния рог. Симеон свободно говори гръцки и няма нужда от преводач. След официалните поздравления двамата сядат един срещу друг. Роман е в императорски одежди, с корона, а Симеон е с воински доспехи. (Има такава картина във Ватикана, нарисувана от неизвестен художник.) 
Според запазени свидетелства за протокола при такива срещи от онова време може с много голяма степен на достоверност да се предполага как е протекъл разговорът. Симеон чака Роман да започне да говори първи. Императорът казва, че се досеща за неговото желание - с официален договор да му се признаят завоюваните територии, но не е склонен това да се случи за всички земи и предлага граница по река Марица. Симеон възразява, че това е неприемливо, защото неговите войски са стигнали до стените на византийската столица. Неговото предложение е за една права линия между селищата Мидис и Енис и това е най-голямата отстъпка, която може да направи.
 Каква учудваща прозорливост! 
След края на Балканската война, според Лондонския договор, линията Мидия-Енос (така вече се наричат Мидис и Енис) е определена за граница с Турция, която в известна степен е наследник на Византия. 
Но да се върнем в далечната 924 година. След дълги преговори Роман се съгласява с искането на Симеон. На раздяла двамата владетели си разменят скъпи подаръци. В една хроника е записано, че Роман е подарил на Симеон златен пръстен с индийски диамант, а Симеон на Роман - гривна от масивно злато с три рубина. Уговорката била всяка от двете страни да доуточни предложенията си и упълномощени представители на двамата владетели да сключат договора в Одрин през есента. 
Уповавайки се на тази договорка, въпреки че познава коварството на византийците, Симеон изтегля по-голямата част от войската си от Южна Тракия. Лично оглавява поход срещу сърбите, които в продължение на години са били съюзници с Византия срещу България и са правели набези по западната граница. В две сражения Симеон ги разбива и превръща Сърбия във васална територия на България. Но не забравя и договорката си с Роман. Понеже есента преваля, му изпраща запитване кога ще се срещнат представителите на двете страни, за да се сключи договорът. Лакапин отговаря, че са настъпили междуособици в императорския двор и когато се справи с тях, ще отговори. Понеже Симеон разбира, че това са само византийски увъртания, решава сериозно да се заеме с подготовката на нова обсада на Константинопол, но този път и откъм море. Създава корабостроителница в Аполония (днешен Созопол). Не успява обаче да осъществи идеята си, защото на 27 май 927 година, в разгара на подготовката, умира.
По материали от интернет

Цар Симеон

В оригинал стихотворението на Иван Вазов се казва „Цар Симеон“ и първоначално се изпълнява с две мелодии. Най-често се пеят първият, четвъртият и петият и по-рядко последните два куплета от текста. Днес е утвърдена само една от мелодиите, дело на вдъхновението на неизвестен автор.

Край Босфора шум се вдига,
лъскат саби, щитове,
ето, Симеон пристига,
воеводите зове:
 
„Съберете се, войводи,
храбри орляци безброй;
много войски и народи
паднаха под ножа мой.
 
Скоро горда Византия
ще да бъде в нашта власт,
стягайте се смело вие,
на пристъп щъ водя вас!“
 
В Цариградските палати
разтрепера се Роман,
прати дарове богати
в Симеоновия стан.
 
„Не ща дарове, ни злато! -
гордо викна Симеон, -
мойто царство е богато,
златен е и моят трон.
 
Сам Роман да се представи,
нека той да проси мир!
Нека поклон ми направи,
па видя-щем по-подир.“
 
Мъчно, срамно на Романа;
но какво да чини той?
Веч войска му не остана,
нито сърце зарад бой.
 
И разплакан той излиза
из влахернските врата,
с чудотворческата риза
и с молитва на уста.
 
И когато той съгледа
българските редове,
гладни още за победа
и за нови боеве -
 
той падна пред Симеона,
унизено проси мир:
„Остави ми само трона,
давам всичко в тоя мир...“
 
Шумят войски и войводи,
вей се българският стяг,
Симеон умислен ходи,
гордо гледа своя враг.