Продължаваме разказа за британските пътешественици по нашите земи и за техния поглед към нас и традициите ни. Globetrotter - това е английският термин за тези любопитни и жертвоготовни хора, който няма точен български аналог, но можем да приемем, че означава заклет пътешественик.
Добронамереност, стремеж към обективност, непредубеденост, съчетани с добро образование и често с опит в проучването на нови райони за английската търговия, политика и наука - това са характерните черти, които дават общия облик на английския пътепис от XIX век. И описанията, и разсъжденията им звучат малко изненадващо за вкоренената ни представа за „сдържания английски джентълмен“, за привърженика на османската власт и за негативно настроения към покореното християнско население на Балканите англичанин.
В навечерието на поредната руско-турска война, съчетана с европейската експанзия на Наполеон Бонапарт шотландският лекар Адам Нийл през 1805 и 1806 г. двукратно преминава през нашите земи преди да бъде командирован на Иберийския полуостров, където Великобритания организира силно противодействие срещу нахлуването на Наполеон Бонапарт. 
Още в предговора на пътеписа си Нийл обяснява, че е предприел тези пътувания във връзка със своята професия, а не за развлечение или просто от любознателност. 
Споделени са някои любопитни и неизвестни факти 
и то за области, които обикновено остават извън полезрението на външни хора, като наблюденията на Нийл върху различните болести и особено върху проявите на чумата в Османската империя. 
След кратко пътуване по море Нийл пристига във Варна и около средата на март 1806 г. се отправя през Девня, Нови пазар, Разград и Цар Калоян и Писанец за Русчук. Забележителни са впечатленията му и от подчинените от ятагана българи, и от срещата с Мустафа Байрактар паша, русенският аянин, главнокомандващ турската армия и привърженик на реформите, чиито войски свалят султан Мустафа IV и издигат на престола Махмуд, който го назначава за велик везир. Мустафа Байрактар загива в бунта на еничарите през 1808 г.
„...На следващата сутрин наехме няколко /т/араби за по-голямо удобство и на нас, и на еничарите и се отправихме към Русчук. Тези /т/араби са леки, покрити коли, теглени от два коня, които се движат със скорост пет мили в час. Коларите бяха турци - свирепи на вид главорези, въоръжени с пищови, ятагани и паласки, чиято екипировка бе твърде показателна за състоянието на страната, която трябваше да прекосим... 
...Настанихме се в къщата на един български селянин и бяхме твърде приятно изненадани да открием, че 
тя бе удивително чиста и топла
Подобно на всички други български къщи, в които сме влизали, тя бе направена от дърво и кал или глина, с хубав сламен покрив, оградена с широк дувар, подпрян на колони, който, като предпазваше стените от дъжда, запазваше основите здрави и сухи. Главното помещение винаги е добре застлано и заобиколено с нисък миндер с възглавници. Единствената мебел е малко трикрако столче, върху което се слага подносът с яденето, и има голямо огнище с разпален огън, който едновременно топли и осветява стаята - често пъти без нито един прозорец... 
...Лицата на жените не са забулени; техните накити се състоят от високи тиари от муселин, украсени с дълги нанизи от пари, пиастри и други монети, а вратовете, ръцете и ушите им са отрупани с гердани, гривни и обици от злато и сребро, с примитивна форма и изработка. Диалектът им е славянски и те си дават вид, че следват ритуалите и обредите на гръцката църква, но подобно на религиозните си водачи са толкова невежи, че цялата им набожност се състои главно в повтарянето на една или две молитви, кръстенето, спазването на постите и празниците и боготворенето на малки изображения с невероятни форми, които те наричат светии... 
...Всеки папаз или селски свещеник извършва необходимите богослужения при погребения, сватби или кръщенета на жителите на две или три села, които общо му плащат мизерно възнаграждение. 
Българите обикновено са човечни, добросърдечни хора, гостоприемни към чужденците, дошли под скромния им покрив... 
Намерихме областта, през която минахме, толкова забулена в сняг, че можахме да доловим само най-характерните й черти. В по-голямата си част изглеждаше открита и плодородна, но рядко населена и, разбира се, слабо обработена, въпреки че бе прочута като най-добрата житница в Европейска Турция... 
...Не срещнахме други пътници освен кавалкадата от близо хиляда турски спахии, спускаща се по един стръмен хълм, на която се натъкнахме между Разград и Торлаки, съпровождаща войнствения паша Мустафа Байрактар, който по това време обикаляше градовете на своя пашалък, събираше постъпленията и оправяше нередностите. Той бе мургав, красив мъж, очевидно под четиридесетте, с рунтава черна брада, възседнал хубав арабски жребец и облечен в разкошна шуба, с индийски шал, покриващ тюрбана му. Албанските еничари, които го придружаваха, бяха нагиздени с цялото великолепие на азиатското военно изкуство: техните богато оцветени носии и инкрустираните със сребро пищови и саби (ятагани), подбрани, без да се спазва някакъв принцип; грубата жестокост на тяхното поведение и цвиленето на техните жребци придаваха необичаен вид на гледката, която беше много внушителна...
...Стигайки до върха на хълма, 
приветствахме с истинска радост белите минарета и кули на Русчук 
и широките разлети води на „тъмнотечащия Дунав“. След като си взехме по чаша мътно кафе в един турски хан, без да губим повече време, се качихме в една плоскодънна лодка и скоро стигнахме отсрещния бряг във Влашко. По време на пътуването ни из покритата с лоша слава България нашият конвой се бе увеличил с четирима добре въоръжени арменски търговци, така че, общо взето, наброявахме не по-малко от двадесет души“.
Нестандартен е маршрутът на медика и преподавател в Оксфордския университет Уйлям Макмайкъл през 1818 г., който достига столицата на Отоманската империя през Русе, Бяла, Търново, Шипка, Казанлък и Одрин. 
Многобройните данни на оксфордския медик за селищата в Русенско силно ме изкушават да ги предам в почти пълния им обем, още повече, че са рядко използвани дори от специалистите.
„...(24 януари 1818 г.) Няколко батареи [са разположени] близо до брега на реката, а на малко островче насреща има крепост, в която обаче не се виждат нито оръдия, нито войници. Ние освободихме нашите влашки каруци и форейтори и с багажа на бpeгa започнахме пазарлък с мохамеданските лодкари, които трябваше да ни прекарат през Дунава. Понеже те разбраха, че сме в нужда и бързаме, 
имаха нахалството да ни поискат 60 пиастра, като ни беше намекнато, че цената е добра, 
след като преди няколко дни един куриер трябвало да заплати сто пиастра за лодка... Екипажът ни се качи отново, когато стигнахме главната река, и с помощта на греблата, два часа след като напуснахме Гюргево, стигнахме под стените на разрушената крепост Русчук.
Крепостта след разрушаването й от руснаците не е възстановена. Тя е разположена върху варовикова скала, близо до края на Дунава, чиито брегове в непосредствена близост са на много места 20 фута високи, много стръмни, образуващи корита от пясък и глина. Ширината на реката е приблизително около три четвърти миля, течението й е много бързо, а водите й, когато плавахме по нея, твърде мътни. Много малко е направено за възстановяването на град Русчук след опожаряването му от руснаците. 
Премръзнали и мокри от пътуването с лодката, ние се затътрихме из калните улици на града между разрушени сгради, докато стигнахме турската пощенска станция и бяхме настанени в стаята за чужденци...
...В 12 часа ни бяха сервирани великолепен шаран и пъстърва от Дунава, 
последвани от турските ястия пилаф и кисело мляко и тъй като трябваше да отпътуваме от Русчук за Константинопол на кон, останалата част от деня се занимавахме със закупуване на юзди и седла, необходими за пътуването. В тази пощенска станция имаше 90 коня, а нашата група имаше нужда от 10; пет за нас и слугите ни, три за багажа ни и 2 за surugees (колар на пощенските каруци), които ни придружаваха, за да върнат [конете] обратно...
Преди изгрев на 25 януари (1818 г.), когато мюезинът зовеше от минарето преданите последователи на Мохамед да се отправят за първите си молитви, ние излязохме от двора на пощенската станция и се спуснахме по мръсните и кални улици на Русчук към бреговете на малък поток, течащ от южната ни страна, където бяха закотвени няколко турски оръдейни лодки, които били използвани в защита на града срещу руснаците...
...Българското село Красен, където спряхме, е разположено на хълм и е заобиколено от овощни дървета -
круши, ябълки и орехи. При входа му се намират две гробища - едното християнско, другото мохамеданско... Ниските и мрачни къщи на селяните са направени от преплетени пръчки и всяка е заградена от плет или ограда, в която зимнината от царевица е натрупана във високи конусообразни кошници с подобна конструкция. Тъй като настоящите жители на селото са от гръцката религия, нашият водач ни осигури удобства с цялото нахалство и власт на турчин, разпореждайки се с подчинените селяни под чуждото име Юсуф ага - име, което забелязахме, че той винаги взема, когато влизахме в село, населено с християни...
...Рано вечерта 
пристигнахме в голямото село Бяла, разположено на полегатите склонове на няколко хълма, 
в което имаше разрушена джамия и значително количество турско население. В кафенето, където първо се отбихме, ни бе отказан прием и трябваше да направим няколко опита, обикаляйки по-голямата част от селото (преследвани навсякъде от глутница кучета, лаещи и виещи срещу чужденците), докато получихме разрешение да влезем в колибата на един сръбски или български селянин.
Къщите тук обикновено са строени от груби камъни, зидани с кал, покрити с тръстика и всяка обикновено е обградена с висок плет...“.
Наред с вниманието, което отделя на последиците и резултатите от скорошната руско-турска война, Макмайкъл посочва данни за произхода и заселването на българите на Балканите, за покоряването им от османците. Тук е интересно да цитирам неговото становище за българския език, без да се впускам в тълкуването на актуалните напоследък спорове на тази тема. 
„...Местните християнски жители на тази страна, известна в древността като Мизия, 
сега разделена на две области, които се наричат Сърбия и България, общо се наричат сърби и говорят славянски език. Понеже старите българи са татари, дошли през V в. от бреговете на Волга, по-късно възприели славянския диалект на новите си сънародници - сърбите, запазвайки само нянколко думи от предишния си език...“.
Макмайкъл дава и сведения за народностите, които населяват Североизточна България, визирайки селищата отвъд Бяла. Прави и откровена характеристика на циганите, която е изненадваща в някои отношения за уседналия им живот, за ренегатството в религиозно отношение. 
„...Минахме през няколко малки села, заселени изцяло с тъмни, мургави цигани. Обратно на обичайно неуседналия начин на живот, тези необикновени хора, известни между турците като „чингенез“, тук ги видяхме да се занимават със земеделие и да живеят уседнал живот...“.
Но има и нещо друго. С което си позволявам да направя и едно своеобразно обобщение и сравнение с днешната ни действителност. Дали ще дойде ден да ги стигнем американците, както се питаше Тодор Колев, да тръгне и българинът разкрепостено по света за удоволствие и познание? Така както и днес го правят наследниците на Албиона и някои от замогналите се българи в контраст с ровещите в контейнерите за смет бедняци... Съдба или участ, но такива са жалките факти от насъщната ни българска действителност.
Следва продължение в рубриката „Клуб Русчуклии“ идния петък