През 2020 година русенската Професионална гимназия по селско стопанство трябва да отбележи своя 140-годишен юбилей! Това настоява дългогодишният преподавател по история Стоян Ненов, който неотдавна дойде в редакцията на „Утро“, за да потвърди своята теза, че ПГСС „Ангел Кънчев“ безспорно е първото земеделско училище в България и по никакъв начин не бива да отстъпва от това първенство. Поводът мъжът на достолепна възраст да дойде в Русе от село Голям Извор, където живее в последните петнадесетина години, беше среща на един от випуските в някогашния селскостопански техникум, където Ненов е бил преподавател.
Поканиха ме учениците - мога ли да им откажа!
възкликна възрастният мъж, който със завидна за годините си чевръстина се справяше със стълбите в редакционната сграда на „Утро“. 
13 години Стоян Ненов е бил преподавател в русенското училище, разположено в красивия парк в Образцов чифлик. Там е написал и една от първите си статии, изследващи историческите факти, свързани с учебното заведение. Първата му публикация е по повод издаването на юбилеен сборник за училището, но след това неговата работа продължава и през 1983 година отпечатва в Известия на Националния селскостопански музей своята разработка „Основни етапи в развитието на земеделското образование в България“. В нея той недвусмислено подчертава пионерската позиция на днешната русенска гимназия. 
Свидни са му тези факти на Стоян Ненов - и като на човек професионалист по отношение на историческата истина, и като на 
преподавател в гимназията в един от най-добрите й периоди
Как обаче той самият се озовава тук? 
Роден е в разградското село Йонково. Завършва гимназия в Исперих, а след това от 1953 до 1958 година е студент в Софийския университет „Климент Охридски“ /тогава името на патрона на университета се изписваше без „свети“ - във времената на социализма една от най-разпространените сентенции беше за религията, която била „опиум за народа“/. 
След като се дипломирах, станах учител в селскостопанския техникум в село Лозница, разказва Ненов. Много исках да преподавам в техникума в Чифлика, още повече, че жена ми беше от русенкото село Баниска, но не беше лесно човек да получи назначение в този престижен за времето си техникум, продължава историкът. Когато десет години по-късно се открива свободна бройка за възпитател, той не се колебае нито минута - залавя се за работа, като освен това преподава на учениците и военно обучение. Докато следва в Софийския университет, той и останалите студенти преминават военна подготовка към военната катедра във ВУЗ-а, две години през лятото студентите ходят и на военни лагери. Накрая 
Стоян Ненов заедно с дипломата си на историк получава и чин младши лейтенант
След известно време в техникума в Чифлика става възможно да започне да преподава и история - и така да осъществи мечтата си. 
„През 1981 година се залових с историята на самото училище - тогава започнахме да подготвяме юбилейния сборник за техникума. На мен беше възложена задачата да издиря и подготвя за печат списъка на всички учители в училището. За щастие, богатият архив на учебното заведение беше на разположение, така че успях да набавя и да систематизирам сведенията, които бяха нужни“, разказва Стоян Ненов. 
И си припомня с топлота своите учителски години в русенския техникум. „В четирите курса - от първи до четвърти, учеха общо 500-520 души, всяка паралелка се състоеше от по 36-38 човека. Пансионът не можеше да побере всички желаещи. 
Момчетата бяха настанени в Бастилията 
- така наричахме сградата, която е построена още през 1880 година. Всяка пролет в края на учебната година изпращахме по три курса ученици, които завършваха с дипломи на растениевъди и животновъди“, разказва Стоян Ненов. 
И не без горчивина разказва за атмосферата, в която той и неговите някогашни колеги са преподавали: „Беше истинско удоволствие да влезеш в клас. В моите часове по история момчета и момичета направо затаяваха дъх и слушаха зяпнали това, което им разказвах. Сега направо не мога да повярвам, като гледам и слушам какво става по училищата. Деца да бият учители, родители да идват и да се нахвърлят да бият преподаватели на децата си... Какво става? Какво се промени? Как така се стигна дотук? Накъде отиваме?“.  
През август 1981 година той напуска Образцов чифлик, тъй като негов братовчед, началник на отдел „Просвета“ в Кремиковски район на София, го кани да започне работа в софийско училище, в квартала, който има нужда от педагогически кадри. „Там ме назначиха като учител в СПТУ по строителство, но, честно да си призная, 
едва изтраях до края на учебната година 
- повечето от учениците бяха събрани от кол и въже, никакво сравнение не можеше да става между децата в селскостопанския техникум в Русе и онези. И от следващата година напуснах и се преместих в Строителния техникума на Гара Север в София“, разказва Ненов. А след това се хваща три години и самият той работи като бетонджия - получава шести разряд в тази професия, но заедно с това получава и друго нещо, което е далеч по-ценно за него и за семейството му: софийско жителство, което му позволява да живее и работи спокойно в столицата. 
„И от 1984 до 1995 година преподавах история в 40-о училище. Много ме уважаваха - и децата, и колегите. Правех открити уроци - бях един от първите, които съчетаваха различни дисциплини при преподаването на нов урок. В зависимост от темата включвах елементи от география, литература, други дисциплини, като така на учениците им ставаше по-ясно всичко, по-лесно запомняха  новия материал, а 
колегите ми от цяла София оставаха възхитени 
от това нововъведение, което правех“, казва Стоян Ненов. Литературата е една от неговите отдавнашни слабости и изкушения - още като студент в университета бил член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“, където бил заедно с Любомир Левчев, Атанас Мочуров, които израснали до именити български писатели. Стоян Ненов също имал разкази, отпечатани във вестник „Учителско дело“. Но едно лично емоционално преживяване довело до неговото решение да постави кръст върху литературните си занимания. 
Сега обаче, след като през 2001 година се върнал в село Голям Извор да гледа болните си родители, а после решил да остане да живее на село, неговите интереси към историята не го изоставят. Напротив. Тъкмо сега, когато разполага с повече свободно време, може да се отдаде спокойно на изследването на родовата история на неговата фамилия. 
Синовете ми са големи, всеки от тях си има своя път
нямат нужда от моята помощ, казва Стоян Ненов. Големият, Светослав, има висше образование, но се занимава с дърводелство, което му допада и му осигурява добри доходи. По-малкият син Лъчезар е вицепрезидент на асоциацията по шотокан карате до. 
„Село Голям Извор и още едно, Хърсово, са единствените села тук, където по време на турското робство не е живял нито един турчин. От четирите страни на селата са стояли стражници и са пазели - когато турчин е трябвало да мине през селото или да спре тук, първо трябвало да разкове петалата на коня: за да се покаже, че не турчинът е господар, а българите в селото! Много е интересна историята и на това село, и на моя род. Голяма част от тези интригуващи факти, преплетени с легенди, съм разказал в моята книга „Джапуни, кумани и чокои“, която съм нарекъл още „Родословна приказка“. 
Джапуни - това е прякорът на една част от моя род
За някои от моите прадеди има съхранени документи в архивите. Такъв е, например, един от прадедите ми - Атанас Ненов Стоянов, роден през 1775 г., който се е преселил тук от колибите Генчовци. За него има данни в архива на Голям Извор. Сега в Генчовци живеят 8 човека. Моята баба Тота пък е от село Куманите, то се намира в Балкана, на пътя от Габрово за Трявна. Преселването на моите едновремешни роднини става най-вече след Руско-турската война от 1828-1829 година. Тогава, когато руските войски се изтеглят, много от българите, живеещи в равнината, тръгват с тях, притеснени от това, че турците ще си отмъщават. И точно тогава голяма част от балканджиите слизат от планината и пристигат тук, където се заселват на мястото на заминалите“, разказва Стоян Ненов. 
Неговите издирвания и събирателството на исторически факти, тази страст и стихия на учителя по история, не просто запълват времето му, а попълват много бели полета от родовата книга на неговата фамилия. А заедно с това дават пример и на много други млади и стари българи, които биха могли да последват ентусиаста историк и да надникват в семейните биографии, албуми и архиви и да съберат на едно място фамилната памет - за да остане за поколенията.