Професор Иван Станков, който преподава във Великотърновския университет, наскоро направи поредно завръщане в града на своето детство и младост с новата си книга „Улици и кораби. Gm“. Срещата с него бе трепетна и емоционална, изпъстрена със спомени, с много артистични, литературоведски, но повече с лични и съкровени препратки към истинските и вечните неща, които споделяха авторът и неговите приятели и читатели. 
След срещата Иван Станков отдели време и отговори на въпросите на „Утро“ за писателския труд, за книгите му и за истините и цветовете, от които се състои животът му.

- На представянето на „Улици и кораби“ в Русе казахте, че предстои да напишете третата част на трилогията - в ла мажор, и така трите книги да образуват блус хармонията на музиката на 20 век. В заглавията определяте музикалната тоналност. А за вас самия какъв цвят имат спомените? 
- Третата част е все още само идея. Но ако се реализира, тя наистина ще бъде в ла мажор седем, с лека дисхармоничност. Засега това е игра на човек, направил няколко дребни стъпки в усвояване на музиката. Все още не чувам и не виждам добре третата част. Не знам дали ще стигна до края. Но много ми се иска. 
Имам спомени в различни цветове. С годините тези цветове не се промениха. Промени се обаче яркостта им. И дълбочината им. Противно на логиката, противно на времето, някогашните ми спомени стават все по-ярки и все по-дълбоки.
- „Улици и кораби“ създава усещането за човек, който събира снимки и картички за личните събития през живота си в огромна картонена кутия и в един момент решава, че е крайно време да ги подреди в албум. Но ги реди не хронологично, а по цветови периоди: избеляло синьо като небето, зеленикаво-кафяво като водите на Дунава, охра - като краткия отблясък на разораното поле под внезапното есенно слънце, сепия с взривове на яркочервено, патешко жълто и режещо зелено - ученическите години и приятелите от махалата, пастелното красиво на любовта, аквамаринът на сподавените и неизричани драми. И все пак оставяте празни места в албума - недоподредени фотографии или съзнателно отложени настрани, и това прави реално доловим синкопа на завръщането, аритмията, характерна при спомнянето. Ще запълни ли тези прескачания на сърцето следващата книга или и там ще оставите синкопите за своя съавтор - читателя? 
- Кутията ми е пълна не само със сувенирни картички, но и с авторски акварели, с множество бързи портрети, с натюрморти и фигуративни композиции. Много от тях са измислени. Целта на албума е да се заличат разликите помежду им и картичките да заприличат на акварели, акварелите - на картички. А читателят да престане да мисли кое от тях какво е и да се радва, забравил, че се намира в книга. Празните места в албума са за несъзнателно добавяне на негови лични снимки.
- Разглобявайки /според собственото ви определение/ света и човека, вие разглобявате и смъртта. И макар че „Улици и кораби“ е едно светло-горчиво белетристично съчинение на тема „Потъването на Русе“, вие го правите така, че с тъгата само обезоръжавате, без да се гневите и да гневите другите. Загиването на Русе, на други големи градове в България, на селата не ви ли прави гневен? Или приемате това философски?
- Хората се гневят, когато си мислят, че имат свой готов и по-добър вариант за нещото, което става пред очите им. Мое дълбоко убеждение е, че всичко под слънцето се случва по единствения възможен начин. Всички останали варианти, извън осъществения, са просто сперматозоиди, отпаднали по пътя към яйцеклетката на реалното битие.
 Нито селото, нито Русе, нито държавата ни ще загинат. Но са в перманентна процедура по умиране. В тази процедура влиза и всеки човек със самото си раждане. Литературата се занимава с тази тема от времето на Омир до ден днешен. Радичков казваше, че човекът е едно красиво изречение, написано с много правописни грешки. Писателите по целия свят се занимават много малко с красотата на това изречение и през цялото време обсъждат няколкото му правописни грешки. Искат да ги поправят. Но няма как, защото човекът върви пред литературата, той се бъхти цял ден под слънцето, а тя е само негова сянка. Нито човекът се отказва да върви, нито литературата се отказва да го поправя. И това е хубаво.
- Когато човек, прочел и анализирал, разглобявал и синтезирал стотици литературни произведения, се решава да издаде първа белетристична книга, това е повече от смелост - това е надмогване, сродно на Толстоевското „Не мога да мълча“. Но когато е факт втората му книга белетристика, която също е под знака на самовзискателността на автора, това вече е белег върху челото, който не може да се скрива: авторът не е само изследовател, той самият е от онези с разказваческата дарба. Кога пишете и как при вас върви процесът - бързо, бавно, на моменти, спонтанно, само сутрин или само нощем? Кое ви е най-трудно в този процес? Имате ли си свои ритуали и изисквания? 
- Ако не беше излязла първата книга, втората никога нямаше да бъде написана. Но съблечеш ли се веднъж, вече си на пистата. И трябва да тичаш, за да оправдаеш присъствието си на старта. Писането „за себе си“ и за приятелите е лицемерен аристократизъм. Литература се прави само в състезание. Състезанието придава смисъл на съществуването й. Не за да огласи победителя, а за да продължи тичането. Деленето на силни и на слаби писатели не е работа на самите писатели. Целта на всяка национална литература е не толкова да ражда шедьоври, колкото да пълни библиотеката. С шедьоврите и гениите се занимава времето.
Критиката, като завършваща фаза на пътя на една книга, е малко разглезена. Критикът е в удобна позиция, защото раздава правосъдие. Има камара от рецензии, които са отхвърляли талантливите книги на последния български век. Неизброими са случаите и на обратното - прехвалени във времето си автори и книги, издъхнали под тежестта на забравата. Смятам, че ако един художествен критик си позволява да съди другите художници и да ги класира, коректно би било и той да открие една своя изложба. И да чуе какво ще кажат художниците за нея.
Иначе, главното в процеса на писането е изтриването. Основният ми труд отива в редактиране. Често последният вариант съвсем е забравил за първия. Работя бавно. Това, което се получава, и то е бавно. Чета и пиша само денем. Нямам любими ритуали и миризми, добили популярност чрез биографиите на големите автори. Нито маймунки слагам пред себе си, нито гнили ябълки. Не пия и по една камара кафета като Балзак. Нищо специално. Съвсем скучноват работен процес.
- Кои са за вас имената от световната литература, за които си представяте какво бихте искали да кажат за вашите книги?
- Много са. Не искам да изреждам имената им, има ги във всички изпитни билети на филолозите за различните литератури. С удоволствие съм си вземал по нещичко от много от тях. Рано е още да издавам литературните си кражби. Но какво не бих дал само да можех да чуя, че Васил Попов и Йордан Радичков препоръчват на някой свой приятел моя книга!
- С кои от авторите - български и чужди, се чувствате по някакъв начин свързан, от една и съща кръвна група? 
- Кажете ми кого да изхвърля от списъка? Достоевски ли, Кафка ли, Вирджиния Улф ли, Булгаков ли, Маркес ли, Йовков ли, Васил Попов ли, Радичков ли? Много са. Работата ми беше такава, че трябваше цял живот да чета и сетне да пиша. От Анчо Калоянов още като студент чух, че литературата се прави само върху литература. Дълго се катерих по гърбовете на онези от горе и на още стотици други, докато набера смелост да извикам. Оказа се, че гласът ми има ехо и това ми даде кураж. 
Налагаше ми се през годините не просто да чета авторите, които преподавам, а да ги „щудирам“, както се изразяват през първата половина на двайсети век. Да ги изучавам как пишат и после да обяснявам какво именно ги отличава от другите. Без да искам, по неволя съм трупал чужд писателски опит. 
Има доста талантливи хора и сред съвременните писатели. И от техните книги се уча. От ненаписаните книги на децата също. 
- Коя книга в момента е отворена на бюрото ви? А на нощното шкафче? 
- На масата ми е „География на гения“ от Ерик Уайнър, в прекрасен превод на Нейко Генчев. Вечерно време не чета.
- Кое е нещото, което ви е развълнувало или впечатлило напоследък? 
- Вълнува ме всичко, което се случва, и от всичко се впечатлявам. На много неща се дивя най-искрено. Понякога това ме води до надеждата, че детето продължава да живее в мен.
- Какво е в състояние да ви изведе от равновесие?  
- Нищо не може да ме извади от равновесие така силно, както несправедливостта. Тя се появява заедно със страшното усещане за безсилие. Унижените и оскърбените не са заслужили съдбата си и това е причината те да влязат в заглавието на Достоевски.
- А кое е нещото, което може да ви зарадва и възхити? 
- Много неща на този свят могат да ме възторгнат. От пролетната трева, подала носа си над пръстта, през ръждясалото есенно листо и неповторимите форми на облаците, до човека, направил някакво малко добро. На всичко, което надхвърля моите нищожни възможности, гледам като на божие чудо.
- Кое е мечтаното и все още неосъщественото ви пътешествие? 
- Попътувах няколко пъти за кратко време по континента, това е достатъчно. До себе си още не съм стигнал, макар отдавна да съм тръгнал натам. Пътуването навън винаги е сред приятни декори - айфелови кули, катедрали, музеи и красиви мъртви дворци. Докато пътуването навътре понякога си е направо страшно. Бешков казва на едно място, че българинът не обича да надзърта в себе си, защото се страхува от онова, което ще види. Мисля, че това се отнася за всеки човек, роден между Огнена земя и Чукотка. Спомнете си и Борис Христов: „Човекът навсякъде чака сутрин за млякото/ и мъкне страха от смъртта като раница./ На моето рамо отчаяно плакаха/ и бедни щастливци, и богати удавници...“  Пътят към мъдростта минава не през света, а през човека.
- Кога за последен път сте пътувал по Дунава? 
- През 2016 година. Но откак спряха метеорите, май го минавам само напречно. Иначе съм постоянно в него. Плувам срещу водата му и постоянно я откривам. Тя обаче ме носи надолу. И някой ден ще стигнем морето. Ако дотогава успея да спася нещичко чрез паметта си - добре. Ако не успея, ще кажа и аз като Вожда от „Полет над кукувиче гнездо“: „Поне се опитах“.
- И накрая - отново към едни от най-силните страници в книгата ви. Потопът, под който остават статуята на свободата, сградата на старата полиция, фронтоните, балконите, фасадите, целият Русе с множеството минали и сегашни животи - това само кошмарен сън ли е или е отчетливо усещане за невъзвратимото? И не е ли подводният свят този, който единствен може да запази с достойнство белезите на отминалото величие? Не е ли царството на подводното мълчание тъжно, но единствено спасение от цялата безсмислено-звучна днешна говорилня? 
- А, не!!! Няма място за такива пропадания. Потопът в Русе е предсмъртно видение на един от героите, капитан Герасим. Градове са умирали и под вода, и под пясъци, и под вулкани. Умирали са и цивилизации, и континенти. След няколко милиарда години ще умре и цялата Слънчева система. Голямото време не е за слабите ни рамене. Но в нашето обозримо историческо време ще оцелеят и селата под някаква форма, ще оцелее и Русе. И България ще оцелее. И човекът ще издържи. Той не само ще оцелее, както искрено заявява Уилям Фокнър в Нобеловата си реч, но и ще победи. 
Това не трябва да пречи на писателя да се надвесва от време на време над света и подобно на Толстоевия Наполеон, наведен над умиращия Андрей Болконски, да възкликва: „Каква красива смърт!“. Всичко съществуващо подлежи на естетизация чрез въображението. Действителността може да бъде родина на изкуството, но не и негова майка.