Валерия ЙОРДАНОВА
През 1926 г. индийският писател и философ Рабиндранат Тагор предприема пътуване из Европа, чиято цел е, както казва той, „да сближи душата на Запада с тази на Изтока“. Част от тази обиколка е посещението му и в България. За българите от епохата на двайсетте години името на Рабиндранат Тагор вече е достатъчно познато. Когато през 1913 г. му е присъдена Нобеловата награда за литература за стихотворния сборник „Гитанджали“, в България интересът към личността и творчеството на Тагор нараства значително. 
По повод на удостояването му с Нобелова премия още същата година в списание „Съвременна мисъл“ анонимен автор печата биографични данни за поета и посочва: „Основното настроение на неговата песен е жизнерадостният пантеизъм. Неговите стихове поразяват със своята простота и искреност. 
Те са проникнати с дълбоко религиозно чувство, но обектът на това чувство не е вън от природата, а в самата нея, 
в нейния живот, в човешкия труд“. 
През януари 1914 г. в списанието са отпечатани пет социално-философски стихотворения на Тагор - „Молитва“, „Поет“, „Огърлица“, „Бедният“ и „Земя“. Негови текстове, както и статии за творчеството му, излизат и в други български издания. 
В списание „Зеница“ (1920 г.), в съответствие с политиката на главния редактор Николай Райнов да се разширява духовният и литературен кръгозор на читателя, в рубриката „Антология“ са публикувани шест стихотворения на Рабиндранат Тагор. В друга рубрика се печатат по-нетрадиционни като жанр текстове, сред които е „Аз и вселената“ от Р.Тагор, а в рубриката „Творци“ е поместен негов литературен портрет от В.Крандиевски.
 За популяризиране на индийския писател у нас допринася и списание „Слънце“, което през 1921 г. публикува откъси от негови произведения: „Човекът и светът“ из „Садхана. Пътят към съвършенството“ (бр. 3), в превод на Васил Ставрев; „Началото“, „Кога и защо“, „Писателство“ и „Книжните корабчета“ из „Нарастващия месец“ с преводач Михаил Кремен (бр. 4-5). В списанието е отпечатана и преведената от Васил Ставрев литературно-критическа статия на Бенфай „Рабиндранат Тагор“, в която авторът определя Тагор като пророк, който принадлежи на цялото човечество и „който сочи целта и пътя на вътрешния копнеж на блуждаещия човешки род“.
Откъси от книгата „Гитанджали“, поетически израз на философията на индийския поет, се поместват в редица български списания: 
„Съвременна мисъл“ под заглавие „Из Джитанджали“ (1919), „Везни“ в превод на Николай Лилиев (1919), „Листопад“ в превод на Методи Вечеров (1920) и други. В списание „Листопад“ е публикувана преведената от френски от П.Д.Крусев статия на Луи Желе „Театърът на Тагор“. Като прави анализ на неговото драматическо творчество, пропито от философски и поетически дух, критикът прави извода, че Р. Тагор е символ на „пробуждащата се Азия“ (1924).
Списание „Възраждане“, което пропагандира толстоисткото учение и вегетарианството, публикува девет съчинения на Тагор, включително „Проблемата на злото“, „Залязването на века“, както и рецензията на Вичо Иванов „Sadhana от Рабиндранат Тагор“ (1924).
До ноември 1926 г., когато Рабиндранат Тагор пристига в София, в България са издадени над 10 книги с негови произведения. 
Първото самостоятелно издание е книгата със стихове „Градинарят“, отпечатана от издателство „Цвят“ през 1918 г. Същото издателство през 1920 г. публикува част от стиховете, включени в „Гитанджали“, в превод на Методи Вечеров. 
Две години по-късно, през 1922 г., е издаден първият роман на Тагор „Дом и свят“, в превод на Николай Райнов, в библиотека „Мозайка от знаменити съвременни романи“. 
В тази библиотека през 1925 г. е издаден и друг роман на Тагор „На четири гласа“ в превод на Константин Константинов. 
Почитателите на творчеството и философските възгледи на Рабиндранат Тагор познават още драмите „Читра“(1923) и „Жертвата“ (1924), сборниците със стихове „Поеми на детството“ (1925) и „Поеми на Кабир“ (1926), книгите „Национализмът“ (1926) и „Из шепота на душата“ (1926), както и религиозно-философския труд „Сидхана. Пътят към съвършенството“ (1926).
Писателят поддържа връзки с българи още преди да посети България
Дългогодишно познанство от Европа го свързва с българския художник Борис Георгиев. Забележителната личност на Рабиндранат Тагор вдъхновява художника за един портрет, който той рисува при срещата им в Италия през 1926 г. „Окото не те съглежда, понеже ти си зеницата на окото, сърцето не те узнава, понеже ти си най-дълбоката му тайна“. Това ще напише Тагор под портрета, нарисуван от Борис Георгиев.
Официалната покана за посещението на Рабиндранат Тагор в България идва от Дома на изкуствата и печата в София. Писателят пътува с влак към България, придружен от сина си, снаха си, седемгодишната си внучка, секретаря си - професор по теоретична физика в Калкутския университет, и неговата съпруга. 
Още преди границата на гара Цариброд го посреща българска делегация, в която влиза проф. д-р Асен Златаров. Във в. „Изток“ той описва събитието така:
„Видях го отблизо, облъхна ме кротката му усмивка
и неговият проницателен поглед спря в очите ми... Нещо успокоено и силно, човечно и неотвратимо се носи в жеста, в очите му...“. 
По-късно на гара Драгоман, вече на българска територия, го чакат огромен брой посрещачи. Следобед, когато гостът пристига в София, гарата е изпълнена с народ. 
„На гарата той биде посрещнат от представители на Министерството на просветата, Академия на науките, Младежкото християнско дружество и много други. Гарата беше препълнена и от двете страни на улицата до джамията и по-нататък са наредени ученици от столичните гимназии с музиките си... Пред влака на Тагор бидоха поднесени множество букети от хризантеми“ - пише в. „Изток“.
Вестта за пристигането на Рабиндранат Тагор е разпространена във всички вестници. 
В София, в препълнената зала на Свободния театър, Рабиндранат Тагор изнася две сказки върху своя живот и своето творчество - на 17 и 18 ноември. Посрещнат с ръкопляскания, поетът благодари за задушевния прием, който намира в нашата страна. 
„Като виждам, казва той, с каква симпатия ме посрещате, аз мисля, че ме считате за свой поет и се чувствам в този момент като българин“
Тагор рецитира стихове на индийски език, които правят впечатление с мелодичността и ритмичността си. Отначало непознатият източен език сепва слушателите, но скоро всички долавят вдъхновения порив в гласа на поета и усещат, че думите са изречени от велика     просветлена душа.
При отпътуването от София Рабиндранат Тагор е изпратен на гарата от настоятелството на Дома на изкуствата и печата, а Димо Казасов, председател на столичното журналистическо дружество и Л. Бучков, преводач, чиновник при Министерството на външните работи, го придружават до Русе.
Посещението на Рабиндранат Тагор в Русе се превръща в общоградско събитие
Посрещането му е организирано от русенския Дом на изкуствата и печата. Открит само две години преди това - на 19 декември 1924 г., това е голямо събитие, което спомага за неговото утвърждаване. Основатели стават най-изявените представители на русенската интелигенция. Важна роля при създаването му има Добри Немиров, който е сред основните фигури на Софийския дом и инициатор за развитието на тази структура в цялата страна. 
Русенци познават творчеството на Рабиндранат Тагор. През февруари 1925 г. писателят Вичо Иванов от Варна изнася сказка „За певеца на любовта Р. Тагор“ в Градския театър. През същата година излиза и книгата му „Мъдростта на Рабиндранат Тагор“ - първото изследване в България на творчеството на източния философ.
На 19 ноември 1926 г. в 11 часа и 15 минути огромно множество русенци посрещат на гарата скъпия гост. Веселин Димитров от в. „Последни русенски новини“ описва този момент:
„...Множеството със затаен дъх ожида да види поета
Ето най-сетне той се показва. Всички се раздвижват, свалят шапки и аплодират поета. Той поздравлява с бавен, ритмичен жест - с махане на протегната ръка. Всички чувствуват мистичния чар, който лъха от беловласата фигура на Тагор. Лицето му е бледо, набраздено с големи бръчки, слабо и наподобява лице на аскет“. 
Рабиндранат Тагор е посрещнат с подходяща официалност и тържественост. Той е приветстван лично от окръжния управител Димев и чехословашкия консул Прохазка. 
Стефан Киров поднася поздравления от името на домакините от Дома на изкуствата и печата: „Скъпи учителю! Приветстваме Ви от все сърце с пристигането Ви в Русе. Нашата малка страна повече мълчи, но в мълчанието ни се крие страдание. Нашият малък народ върви неуклонно по пътя, който Вие чертаете - пътя на любовта и справедливостта. Отнесете нашите сърдечни приветствия на творческия индийски народ“. 
Трогнат от посрещането, Рабиндранат Тагор благодари за горещия прием и казва: 
„Вие страдате, но помнете, че страданието възвисява духа“
Тагор говори на английски. Неговата реч се превежда от г-жа Радойкова - съпруга на известния русенски художник Димитър Радойков.
След приветствията Тагор се оттегля в купето на влака, където е посетен от официалните лица. Художникът Пенчо Георгиев, който през този сезон е на работа в театъра, прави скици на Тагор и придружаващите го лица, а журналистът Веселин Димитров взема интервю, в което Рабиндранат Тагор благодари за сърдечния прием и споделя своите впечатления за България: „... България е здрава, творческа страна, със своя национална култура. Тя, както и Сърбия, са още девствени. Пагубните отражения на европейската култура още не са ги засегнали...“ и представя възгледа си за една Европа, в която „...господствува материалната култура над духовната. 
Материалната култура ще унищожи духовната“
След тържествения обяд в хотел „Сплендид“ гостите, с изключение на Тагор, който остава да почива, са разведени из града с файтон. Те посещават Мъжката гимназия, където ученическия оркестър ги приветства с няколко изпълнения, и Столарското училище. В пет часа следобед с българско параходче Рабиндранат Тагор пресича Дунава, изпратен от много граждани, артисти и членове на Дома. Окръжният управител и г-жа Оджакова, от страна на Дома на изкуствата и печата, благодарят на скъпия гост за гостуването му.
Здравка Михайловска, очевидец на събитията, си спомня: „Идването на Рабиндранат Тагор се превърна в едно от големите събития за града. Не помня годината, но помня внушителното му посрещане. Целият град се стече да го види. Беше много спонтанно и вълнуващо. Той вървеше към множеството - висок библейски старец, обграден от две млади индийки в бели сарита, а наоколо хората прииждаха от всички страни. Не зная израз на какво беше това посрещане - на някакви духовни интереси, на любопитство?.. Във всеки случай Русе се поклони пред него както пред никой друг...“.