Д-р Веселина АНТОНОВА,
Държавен архив-Русе

От началото на века, та и до наши дни различни по интелект и образование автори изказват своето мнение, проучвания и оценки на фактите, които се съдържат в спомените на съвременниците, относно убийството на Христо Ботев. Онези, които се осмеляват да посочат името на евентуалния убиец на войводата, приемат, че това е единственият свидетел на смъртта му - Никола Обретенов. Характерно за тези публикации е безспорното умение на авторите за манипулативен подбор на текстове, извадени от контекста на съдържанието на цитираните от тях източници и най-вероятно единомислието им се дължи на непреодолимото влечение към сензацията като начин за себеизява. 
След 1937 г., когато в. „Час“ (3 юни, 1 септ. 1937) отпечатва провокативната поредица „Мистерията около Ботевата смърт“ в периодичния печат, в електронни медии и в интернет журналисти, публицисти, писатели продължават да анализират все едни и същи текстове от спомените на Обретенов и на още няколко четници, дори и овчари, представящи се за свидетели на убийството.
Вторачили се в желанието си на всяка цена да докажат вината на сина на Баба Тонка, те премълчават документите, 
които, макар и косвено, отхвърлят тезата им. Същите автори-обвинители не се позовават напр. на публикациите във в. „Заря“ (3 юни 1937), който веднага отпечатва материали в защита на стария поборник. Никой не иска да забележи очевидното - близкото приятелство на Обретенови с любимата на поета Венета, единственото му дете Иванка, братята му Стефан и Кирил, както и страдащата за загубата на най-големия си син майка - Иванка Ботева. Семейство Ботеви никога не обвинява русенския революционер за смъртта на Христо. 
Приятелството между братя Ботеви и Никола Обретенов, документирано чрез запазената между тях кореспонденция от 80-те години на XIX в., време твърде близо до паметния 20 май 1876 г., е важно, макар и косвено доказателство, оборващо тезата за приписваната на сина на Баба Тонка вина. Особено сърдечна е връзката с по-малкия брат - Кирил Ботев, също участник в четата. Контактите между двамата продължават до края на живота им. 
Кирил научава още на другия ден във Врачанския балкан за смъртта на брат си. В русчушкия затвор за него и за останалите заловени четници, между които е и Никола, се грижат Баба Тонка и по-голямата й дъщеря Петрана. Чрез сестрата на Обретенов той осъществява контакт със Стефан в Румъния и получава от него редовно писма, пари и дрехи. В оживената кореспонденция през лятото на 1876 г. 
Стефан благодари на Петрана Обретенова и майка й за грижите им към Кирил
Двамата братя обсъждат въпроси, свързани със съдбата на близките им затворници, събитията около Сръбско-турската война, споделят надеждите си за предстоящата Руско-турска война. В кореспонденцията им няма нито дума или дори намек, изразяващи съмнения или обвинения за връзка на Никола Обретенов с убийството на Христо Ботев.
Извънредният съд в Русе осъжда заловените четници на заточение в крепостта Сен Жан Д‘Акр. Там в продължение на година и половина съвсем естествено е един от най-обсъжданите от тях въпроси да е убийството на войводата им (така поне твърдят съвременниците!). Никола Обретенов и Кирил Ботев запазват добрите си отношения през цялото време и „живеят братски“, заедно със Стоян Заимов и Иван Кръстев Абрашов-Охридалията.
Близките отношения между някогашните четници и заточеници продължават и след Освобождението. Месец след като се завръща в родния си град, Никола Обретенов пише писмо на приятеля си Кирил Ботев в Пловдив, а първата им среща сред затвора е на 23 март 1879 г. в София. На 24 ноември 1880 г. Кирил Ботев споделя, че
„мен ми се иска Коле да дода, да та повидя, даже да остана на служба някъде в България, само и само да съм близо при тебе“
А следващото му писмо носи пощенско клеймо от гр. Сомюр, Франция. Студентът в артилерийското училище изпраща сърдечните си благодарности към своя русенски приятел: „Днес какъв сюрприз и каква радост! Да получа цял куп вестници „Братство“, от които да науча новини, за които до сега нищо не знаех... аз ти крайно благодаря“. Той не пропуска да поздрави и „старата Тиховица“, „брат ти Ангела“ и „сестрите ти“.
В същия доброжелателен тон са и писмата на Стефан Ботев, изпратени от Олтеница до Никола Обретенов в Русе между 11 декември 1880 и 25 март 1881 г. Съдържанието им свидетелства за близки отношения между двамата - относно извършени лични услуги, разменят снимки за спомен и др. и  неизменно завършват с един и същ подпис - „твой като брат С. Ботев“. Стефан гостува на 2 септември 1884 г. на Н.Обретенов в Тутракан, който тогава е околийски началник на града. Тогава двамата се договарят за среща със Захари Стоянов, който по това време пише биографията на Христо Ботев. Захари пристига в Тутракан, но здравословното състояние на Стефан рязко се влошава, той напуска Олтеница и скоро след това умира. Известно е, че в последните години той е в близки отношения с големия си брат Христо и със смъртта му за историята безвъзвратно са изгубени ценните сведения, който биха обогатили биографията на поета войвода.
През 1890 г., на тържествата във Враца по повод откриването на паметника на Христо Ботев, сред поканените са Венета Ботева и окръжният управител на Русе Никола Обретенов. На връщане, на път за Търново, тя се отбива за няколко дни в Русе, заедно с дъщеря си Иванка, на гости у Обретенови. 
Какво би накарало една страдаща жена да посети дома на убиеца на своя любим и да заведе там и детето си!
Постепенно започват да се публикуват най-различни спомени за дейността на четата, писани както от останали живи участници или от лица, съдействали в организирането й, така и от твърде съмнителни „очевидци“ на боевете и на смъртта на войводата, които разказват небивалици за последните моменти от живота му, за сабята му, за знамето на четата и пр.
Любопитството на привържениците на тънката интрига се подхранва от факта, че през всичкото това време най-важният свидетел Никола Обретенов мълчи. Междувременно някогашният хъш е станал околийски управител в Тутракан и Враца, окръжен управител в Силистра, Русе и София. Той е в дъното на разплитането на метежа на русофилите през 1887 г. и в създаването на новите политически партии. Като окръжен управител на София присъства на раждането на принц Борис и за достоверност на случилото се подписва акта на раждането. На тези длъжности в следосвобожденска България Никола Обретенов, изявен русофоб и верен привърженик на Стефан Стамболов, става за няколко години фактор при определянето на икономиката и политиката в различни региони на държавата. Има много засегнати, които не могат да му направят нищо и чакат удобния момент. И той идва - 
девет дни след падането на Стамболов Никола Обретенов е даден под съд
Гаранцията от 20 хил. наполеона е платена с пари на Стефан Стамболов, а търговецът на сол Иван Стоянов гарантира за неотклонението му. Сумата от 20 хил. златни наполеона раздразва силно любопитството и злобата на неговите неприятели, тъй като те приемат, че парите са негови. Никола Обретенов е осъден с обвинение в злоупотреби при провеждането на търгове за павиране на русенските улици. В последствие се доказва, че съдебният процес е политическа поръчка и отмъщение, „за да ме опозорят пред съгражданите ми“. Поборникът получава 6 месечна присъда и му отнемат пенсията. През 1896 г. става ясно, че негов зложелател е тогавашният министър Теодор Теодоров. Още преди да изтече присъдата, Никола Обретенов е помилван, но отказва да приеме реабилитацията. Тогава прокурорът му заявява, че ще бъде изпъден със стражар от русенския затвор. Никола Обретенов завежда дело срещу правителството и на 9 септември 1899 г. Върховният касационен съд му възстановява пенсията. 
Позицията на Обретенов остава неразбрана за обвинителите му, а „съмнителното“ му мълчание има своето логично обяснение. 
Известна е 
неоценимата му помощ, която оказва на Захари Стоянов при написването на книгите му
въпреки която с присъщата си скромност решава да остане анонимен, но критичен помощник. С изненада Обретенов констатира, че Захари Стоянов погрешно е написал в биографичната си книга за Ботев, че фаталният куршум го е улучил в челото, а не в сърцето. Тези неверни твърдения се разказват и десетилетия по-късно от различни „свидетели“. В писмо до Никола Обретенов от 1926 г., например, един от останалите живи Ботеви четници Димитър Тодоров-Димитрото признава, че в разговор с Илия С. Бобчев „без да му мисля много-много, прибързано брулнах думите: в челото бе ударен Ботев“. Заради допуснатата грешка Димитрото се извинява на Никола Обретенов. Но мълвата и слуховете, подкрепени официално от твърденията на уж достоверни на пръв поглед източници и после неофициално отречени, продължават да се разпространяват. 
Текстовете на Никола са характерни с точен рисунък на историческата епоха, в която е живял и се е борил, и на събитията, на които е пряк свидетел и непосредствен участник. И въпреки многократно заявения искрен стремеж към „истински факти“ отпечатаните след смъртта му 
„Спомени за българските въстания“ носят характерните за мемоарната литература неточности и грешки
 Конкретен повод за първата публикация на части от спомените му е писмо на Поликсения Стамболова. Съпругата на убития му приятел Ст. Стамболов го моли да разкаже спомените си за Васил Левски по повод 50-ата годишнина от обесването на Апостола. Първата публикация на спомените на Обретенов е отпечатана в сп. „Пролом“ (1923), едно от най-авторитетните по това време издания за културен и обществен живот, в което сътрудничат утвърдени учени и творци - Иван Вазов, Елин Пелин, Кирил Христов, Михаил Арнаудов и др. Макар и посветени на Левски, авторът отделя доста място и на взаимоотношенията на Ботев с Каравелов.
И тогава учените се сещат за единствения жив свидетел на смъртта на Ботев. Чрез печата църковният историк Димитър Кацев-Бурски и литературният критик проф.Боян Пенев призовават институциите да се състави комисия с участието на Никола Обретенов, за да се посочи лобното място на Христо Ботев. По повод 50-ата годишнина от гибелта на войводата във в. „Независимост“ са отпечатани и спомените на сина на Баба Тонка за смъртта на Ботев. 
През 1927 г. е сформирана комисия, на която Никола Обретенов посочва лобното място на Ботев, направена е скица на терена, съставен е протокол и са публикувани всички резултати. Чрез особеното мнение на част от членовете й за първи път се отправят обвинения срещу Обретенов за „присторена наивност“, целяща да „развенчае Ботевия подвиг и съкруши обаянието от него в българския народ“. Но официално изложеното съмнение в достоверността на неговия разказ не хвърля сянка върху старото приятелство между Обретенов и Кирил Ботев. На 2 декември 1927 г. о.з.ген. Ботев споделя със стария си приятел, че „от последната война - катастрофалното пропадане на България - съм станал саможив, ипохондрик, не хода никъде, не се сношавам почти с никого, живея сам за себе си от днес за утре...“. И въпреки песимистичното си настроение той отправя предложение към Обретенов - 
„...останахме 3-4 души другари от Христо Ботьовите сподвижници, би трябвало да са виждаме по-често, да си спомняме за миналото“ 
и му обещава, че скоро ще му дойде на гости в Русе. В архива на Обретенов се съхранява и снимка на Кирил Ботев с посвещение: „В памет на Никола Обретенов, моя добър мил и незабравим другар през поборничеството за освобождението на България, в четата на брата ми Хр. Ботйова в 1876 г. и в азиатския затвор Акия, където влачехме заедно железата и Стоян [Заимов] споделяхме братски всички мъки и неволи за свободата на отечеството. 1927 г. 8 юний, София. К. Ботйов, генерал-лейтенант о.з.“.
Най-сериозни обвинения срещу Обретенов се публикуват на страниците на в.“Час“ от Трифон Н. Христовски. С гръмките заглавия като „Мистерията около Ботевата смърт“, „Защо обвиняваме Н.Обретенов в укриване на истината?“ и „Тайната, която той иска да съобщи само срещу клетва“ авторът се опитва да внуши на читателите си, че „Обретенов се заплита като петел в кълчища“ и да им докаже, че в негово лице е открил убиеца на Христо Ботев. Срещу тези опити за фалшифициране на историческата истина застават учени и изследователи на живота на Хр. Ботев като Иван Стойчев, Василе Христу и др., които са имали непосредствен контакт с Обретенов и споделят лични впечатления от срещите си с него. 
Самият Кирил Ботев заявява в разговори с военния историк Иван Стойчев, че не споделя съмненията, че брат му е убит от свой четник, а в интервю пред Христо Бръзицов генералът казва, че последните вестникарски публикации за убийството на брат му са 
„...само интрига. Обретенов е мой добър приятел,
който до последния му миг е бил с брат ми, разправя точно как е станало убийството“.
Мечтата да разкрият „мистерията“ около Ботевата смърт завладява и други съвременници на Христовски и та­ка се ражда легендата за изповедта на дядо Никола. Битуват различни версии как Обретенов се изповядва и в последните мигове от своя живот, разкрива тайната си и моли за оп­рощение на греховете си. Появяват се и „очевидци“, които  услужливо разпространяват „свидетелските“ си разкази. Например преподавателят по български език от мъжката гимназия „Княз Борис“ Никола Кънчев твърдял пред своите ученици, че е бил в последните мигове от живота на Обретенов до леглото му и бил чул изповедта му. Подобна е версията и на внука на Ботевия четник Янко Боянов, чийто баща пък уж бил в преддверието на къщата и чул митрополит Михаил след  изповедта да казва: „Боже, Боже, какви грехове има този човек!“. За несъстоялата се изповед на Обретенов говорят и други съвременници.
А истината е следната - Никола Обретенов не се изпо­вядва нито пред тогавашния Доростолски и Червенски мит­рополит Михаил, нито пред друго духовно лице. В последни­те дни от живота си той е заобиколен само от своето семейство - съпругата Димитра, дъщерята Тонка, зетя Нико Просеничков и двете внучки Лиляна и Милкана. Единственият външен човек, посещавал дома на болния, е лекуващата го лекарка д-р Мария Тончева. Самият Обретенов никога не се е отнасял с уважение към свещениците - твърди внучката му Лиляна Балканска, наричал ги с презрително­то „кешиши“.
Очевидно изповед никога не е имало и този мит отпада. Но въпросителните, съмненията и интересът към темата не отслабват и бъдещите поколения изследователи, специалисти, публицисти, журналисти ще продължават да търсят отговор на въпроса - кой уби Ботев?