Един могъщ император съчетава величие и далновидност, благодарение на която християнството става най-масовата религия в света. И предопределя посоката на развитие на цивилизацията.
Това е Константин I Велики, свикал на днешния 20 май 325 година Първия вселенски събор в град Никея (днес Изник). Целта на събора е да се спрат разногласията в църквата, предизвикани от арианството. Клириците осъждат учението на александрийския презвитер Арий като ерес и приемат т.нар. Символ на вярата.
Арий е бил повлиян от гностицизма и смятал, че Бог е толкова отделен от света, че въплъщението е невъзможно и че Бог е просто единство (монада). От това следвало, че Синът е сътворен преди създанието на света, а не е вечно роден от Отца, което противоречало на учението за Светата Троица (Божието триединство).
Въпреки че течението на полуарианите също подписва символа, тяхното учение, което въвежда йерархия в Троицата, също е отхвърлено с добавката, че Сина е единосъщен (Homousios) на Отца - т.е. че Отец и Син имат еднаква природа и същност.
На този събор се вземат още няколко важни решения
Едно от тях е Великден да се празнува отделно от еврейската Пасха на първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие. Така се определя разлика от 14 дни между двата празника.
Съборът узаконява първенството на епископите на петте най-големи църковни центрове: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим.
Наред с това в Никея се създава и традицията всички по-важни религиозни въпроси да се решават на вселенски събори.
Но да се върнем на Верую или Символът на вярата. Това е древният текст, с който християните изповядват своята вяра по време на своите съвместни и лични молитви.
В дванадесетте члена на Символа са изложени накратко и точно основните истини на вярата.
Първите седем члена - относно Бог Отец и Господ Иисус Христос - са съставени от светите отци на Първия вселенски събор в Никея.
Последните пет члена - относно Бог Дух Свети, Църквата, Кръщението, Възкресението на мъртвите и вечния живот - са добавени на Втория вселенски събор в Цариград (381 г.). Поради това Символът на вярата 
се нарича също Никео-Цариградско Верую
Тази съборно установена вероизповед се използва до днес от всички източни православни църкви. Единствено Римската църква е направила промяна в осмия член на Символа, само два века след утвърждаването му. Така променен /и според православието - повреден/, Символът преминава и в произлезлите от католическата вяра лутерански и други протестантски църкви. В резултат на повишения контакт и богословски диалог през последното десетилетие, някои протестантски пастори се отказват от добавката и се връщат към първоначалния Символ верую.
При общото богослужение Символът на вярата се произнася от богомолците преди осветяването на Св. Дарове (Евхаристията), по време на т.н. Литургия на верните (т.е. тези които вече са приели Св. Кръщение). В някои протестантски църкви Символът се произнася при тържествени служби, с вдигната глава към олтарния кръст, преди или след проповедта, ако няма кръщение.
Символът на вярата
1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.
4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.
6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
8. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.
10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
11. Чакам възкресение на мъртвите.
12. И живот в бъдещия век! Амин.
Осмият член на Символа гласи: „Вярвам и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда“. Към него римокатолиците добавят „и от Сина“ (на латински „filioque“, произнасяна като „Филиокве“), вярвайки че Третата Божия ипостас - Бог Дух Свети, изхожда както от Бог Отец, така и от Бог Син - Господ Иисус Христос. Така текстът става „Вярвам и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отцааи Сина изхожда“.
Тази добавка винаги е осъждана от православните християни като богохулна
защото поставя Бог във времето и пространството. Тя противоречи и на Христовите думи: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Йоан 15, 26).
За пръв път добавката „и от Сина“ е употребена на местния т.нар. Трети синод в Толедо (Испания) през 589 г. Според някои историци Филиоквето е въведено официално в Римокатолическата църква от папа Адриан I(772-795). Известно е, че през VIII век добавката навлиза в литургията на франките.
През 808 г. в Йерусалим избухва спор между гръцки и франкски монаси за Филиоквето. Франките се обръщат с молба за разрешаване на спора. В 809 или 810 г. Карл Велики, който е далече от тънкостите на византийската теология и по други въпроси, свиква събор в Аахен, който решава в полза на Филиоквето и решенията на Втория събор в Толедо, непризнат от православните. Карл Велики настоява пред папа Лъв III да въведе Филиоквето официално. Папата отказва и 
заповядва латинският и гръцкият текстове да бъдат гравирани в катедралата „Св. Петър“ в Рим на каменна плоча - без добавката „и от Сина“
След смъртта на Цариградския патриарх Игнатий Константинополски в 877 г. е избран повторно патриарх Фотий. През 879 г. той свиква Четвърти Константинополски събор (879-880), на който присъстват пратеници на папа Йоан VIII. Съборът се занимава специално с въпроса за „Филиоквето“ и постановява добавката да се премахне. Решението на събора е санкционирано от папа Йоан VIII и патриарсите на Цариград (Фотий), Антиохия, Йерусалим и Александрия, както и от византийския император Василий I Македонец. Съборът потвърждава равнопоставеността и независимостта на Римската и Константинополската катедра. Според някои историци папата не признава събора и решенията му, макар че те са били приети със съгласието на папските пратеници.
Папа Бенедикт VIII въвежда през 1014 г. добавката „и от Сина“ в Римската литургия (Тридентинска служба). Според някои историци това става по искане на император Хайнрих II, който при коронясването му се учудва, че тази добавка липсва.
Римокатолическата църква издига „Филиоквето“ в догма на Четвърти Латерански събор през 1215 г. На Фераро-Флорентинския събор през 1439 г. не се стига до желания компромис между римокатолици и православни.
Старокатолиците от т. нар. Църква от Утрехт също употребяват православния Символ на вярата с добавката „и от Сина“, но за разлика от останалите римокатолици отхвърлят догмата за главенство и непогрешимост на папата.
Промяната на Символа на вярата от римокатолиците, както и претенциите на Рим за вселенски авторитет и власт, довеждат до Голямата схизма в 1054 г., която и до днес не е преодоляна, а и като че ли няма изгледи това да се случи.
По материали от интернет

Първият християнски император в Рим

Константин е може би най-известен с това, че е първият християнски римски император. Неговото управление е повратна точка за християнската Църква. През 313 г. Константин обявява толерантност към християнството чрез Медиоланския едикт, който премахва наказанията за изповядване на християнството (вследствие на които мнозина стават мъченици в предходните гонения на християни) и възвръща конфискуваната църковна собственост. Въпреки че подобен едикт е издаден през 311 г. от Галерий, тогава август от тетрархията, дългото управление на Константин, покръстването и покровителството над Църквата променили статуса на християнството в империята.
Учените спорят относно това дали Константин е приел християнството от своята майка Елена на младини или го е приемал постепенно в течение на живота си. Константин е на над четиридесетгодишна възраст, когато най-накрая се обявява за християнин. Пишейки до християни, Константин дава да се разбере, че той дължи успехите си единствено на закрилата на Всевишния християнски Бог. По време на своето управление Константин подкрепя финансово Църквата, строи разнообразни базилики, дава привилегии (например освобождаване от определени данъци) на духовенството, назначава християни на високи постове и възвръща собственост, конфискувана по време на Голямото гонение при Диоклециан. Най-известните му строителни проекти включват църквата на Божи гроб и старата базилика „Свети Петър“.
Управлението на Констанин установява прецедент по отношение на позицията на християнския император в Църквата. Константин смята себе си за отговорен пред Господ за духовното здраве на своите подчинени и поддържането на правата вяра за свой дълг. За Константин императорът не определя доктрината - това е задължение на епископите - неговата роля е да прилага доктрината, да изкорени ереста и да поддържа църковно единство. Императорът осигурява правилното почитане на Господ в империята си, докато в какво се състои правилното почитане определя Църквата.
През 316 г. Константин е съдия в един диспут в Северна Африка и заклеймява ереста на донатизма. През 325 той свиква събор в Никея, който е всъщност първият Вселенски събор (ако не се взима предвид Съборът в Йерусалим), който заклеймява арианството и формулира доктрината за Светата Троица такава, каквато я познаваме днес. Съборът в Никея по традиция бележи края на Раннохристиянската ера.
Според изчисленията, по времето на Константин около десет процента от населението на Рим са християни, като този процент е дори още по-значителен при военните.