Честно казано, това беше едно от последните деяния, в които бих могла да заподозра моя някогашен колега от вестник „Дунавска правда“ и тогавашен и сегашен приятел Валентин Христов. Едва ли би ме изненадало, примерно, съобщение, че Вальо се е записал да лети с ракета до Марс. Какво пък - знам, че не са му чужди подобни авантюристични забежки с лек ексцентричен уклон.
Но че ще напише книга, при това не мемоарна, при това не графоманска, а истинска: хубава, стойностна белетристика, в която човек да се зачете и да не я остави, докато не обърне и последната страница - ей за това някак не бях помисляла. Може би защото подобни литературни стъпки се правят обикновено в една по-млада възраст, когато дори и грешките и неточностите се прощават някак по-великодушно. А когато на 60 плюс някой се залови да пише художествена литература, той просто няма право на грешки. Времето за опити е твърде малко и би било обидно да го пилее в упражнения от типа „проба-грешка“. 
Но ето че се оказа, че 
първият роман на Валентин Христов „Убийство в събота вечер“ е наистина успешен
Откъдето и да се опиташ да се зачоплиш - като фабула, като развитие и хармония между двата отделни като историческо време сюжета, като плътност и индивидуалност на портретите на отделните герои, като диалози, като адекватност на терминологията - където и да се задълбочиш, трудно ще намериш нещо, за което да кажеш „Ей това можеше да е направено по-добре“. 
Фактът, че Валентин Христов е с изявен стремеж към перфекционизъм, е известен на много хора, които в различни периоди са работили с него. И този перфекционизъм личи в „готовия продукт“ - първата негова издадена книга. Но само перфекционизъм не е достатъчен. В художествената литература колкото и да спазваш правила, колкото и да се трудиш - всеотдайно, амбициозно и себеотдадено, ако нямаш дарба, ако нямаш онази искрица божия, смятай всичкото си трудолюбие за гимнастика. 
А таланта Вальо го има. И в това могат лесно да се убедят и тези, които не са чели преди негови текстове. Защото тези, които са чели журналистическите му материали /този неизтребим от десетилетия „жанр“, който пасва на всичко: от проста дописка до фундаментален анализ и грандиозно разследване/, със сигурност помнят живия му и образен език, умението да синтезира и да открои проблема, характерното извеждане на най-важното
и - почти задължително! - неговата лична позиция
Интересно, доскоро дори не си бях задавала въпроса как Валентин Христов е попаднал във вестник „Дунавска правда“ - там, където аз го сварих, когато самата аз постъпих на работа през далечната 1981 година.
А се оказва, че и това, категоричният избор на журналистиката, за него е било свързано със своеобразна драма. 
То наистина си беше драма, усмихва се Вальо. През 1979 година му предстои да се дипломира като машинен инженер в тогавашния ВИММЕСС. 
Бях стипендиант на Завода за малки трактори, две години там си карах студентския стаж и понеже ми беше интересно, пък и исках да си уплътня времето, за тези две години успях да поработя кажи-речи на всички машини в завода. За изненада на хората в ЗММ се оказа, че мога да работя и на струг, и на фреза, и шлайф машина - бях завършил Механотехникума, така че само за един месец успях да си изкарам цели 140 лева - а заплатата на начинаещ висшист беше 155 лева! - и с тези пари отидох на море. Участвах в една техническа разработка на ЗММ, дипломната ми работа също беше защитена там. Така че всички бяха сигурни, че като взема дипломата, отивам там на работа. Да, но не, разказва Валентин Христов. 
Докато следва, той е и редактор на в.“Студентска искра“, освен това сътрудничи на страница „Младост“ в „Дунавска правда“.
И един ден от вестника му пускат мухата да говори с главния редактор Бай Цвятко - да го назначи на работа. „О, аз щях да пращам да те търсят! Трябват ни млади хора, които могат да пишат!“ - възкликнал Цвятко Цветков, когато младежът отишъл с плахата си молба. И така от 1 април Валентин Христов става част от „Дунавска правда“. 
„Голяма авантюра си беше - преди година се бяхме оженили с Дарина, нямахме пари, тя тъкмо беше започнала да следва педагогика, а аз 
загърбих сигурна и добре платена работа на инженер заради журналистиката
Без да съм напълно сигурен дали постъпвам правилно. Но никога не съм съжалявал за това“, признава днес Валентин Христов. 
От 1 януари 1986 г. той става кореспондент на столичния вестник „Кооперативно село“ и остава там до края на 1990 г.
Главният ни редактор Георги Аврамов беше страхотен, беше член на висшето ръководство на управляващата партия, но беше професионалист и невероятен човек, на когото можехме да разчитаме стопроцентово, разказва Вальо. И си спомня един свой критичен материал - за разтурените с решение на ЦК на партията някогашни ОАПС-ове, като АПК-тата бяха запазени. 
Тезата в моята кореспонденция беше напълно противоположна - обяснявах защото е трябвало да стане обратното. С други думи, обяснявах защо не е правилно решението на ЦК. Само който е живял тогава може да си представи какво означаваше това - и съответно какво означава една такава публикация, която в „Кооперативно село“ започваше от първа страница и се простираше на цялата трета. Помня като днес. В събота почина татко, в неделя го погребахме. Точно тогава ми се обажда Аврамов и ми казва: „Станаха едни брожения в ЦК по повод твоя материал. 
Слушай ме внимателно: скриваш се за седмица и никъде не се показваш!
По-късно разбрах, че когато го извикали в ЦК и го запитали кой е написал този материал, Аврамов отговорил: „Аз наредих да бъде написан този материал!“. А можеше да каже „Не знам“, както много пъти са постъпвали други негови колеги“, връща се назад Валентин Христов. 
Пак от този период на кореспондентстване си спомня още един случай. Връщах се от София, във влака се видяхме с шефа на „Родопа“ Здравко Ангелов, отидохме да се почерпим във вагон-ресторанта и когато тръгнахме обратно към нашето купе, изведнъж влакът се разклати силно, чу се силен трясък, светлините угаснаха и композицията спря. Отвън започнаха да викат: „Никой да не се показва през прозорците! Има паднали кабели, разказва Вальо. Журналистът слиза и тръгва напред в тъмното да види какво се случва. Оказва се, че три вагона от друга композиция са се откачили и се засилили по баира, като връхлитат „Синия Дунав“. Единият дерайлира, другият смазва локомотива и убива на място двамата машинисти, третият „прескача“ локомотива и се стоварва настрани. 
Оказа се, че сме на гара Гривица, отидох в помещението и по жп телефона веднага се обадих в „Кооперативно село“, беше около осем вечерта, малко преди да затворят вестника. Продиктувах десетина реда за катастрофата. И тъкмо щях да затварям телефона, когато 
влезе един милиционер: „Какво правите?! Какво си позволявате!“
В това време дойде шефът на транспортна милиция, обясних му какво правя, казах какво съм предал и нещата се успокоиха. На следващия ден нашият вестник беше единственият с информацията за катастрофата. Нещо повече - от официоза „Работническо дело“ поискали от главния Аврамов нашата информация, а той отсякъл: „Само ако цитирате като източник нашия вестник!“, разказва с гордост Вальо. 
„Революцията“, наречена гордо и с огромни надежди „демократични промени“ помита много неща, сред които и вестник „Кооперативно село“, като го преименува и променя, впоследствие до неузнаваемост. А Валентин Христов, както и много други ентусиасти от онзи период, решава да смени попрището. 
Решихме да правим в Русе Земеделско-стокова борса с бившия шеф на „Болгар“ Петър Петров. Направихме я като структура - готова да действа. Но нямаше кой да действа. Е, успяхме да направим едно паметно осигуряване на Русе с картофи за зимата на 1990/1991 година, когато имаше проблеми с доставките от Полша - като убедихме производителите от Борово и Бяла да дадат техните картофи в нашите складове и ние да ги продаваме. Направихме няколко сделки, но после се оказа, че всъщност хората не искат да действат заедно, а 
всеки иска да търгува за самия себе си
Една година стоях без работа, след това си направих рекламна къща, а през 1993 г. направихме „Русенски Стандарт“, разказва Христов. Вестникът, на който той е поканен за главен редактор, просъществува близо две години, като с отличния си екип и профи списването става най-добрият не само в Русе, но надминава в много отношения и „вестника-майка“ в София. Непремерени ходове и некоректни намерения съсипват и това начинание. И Вальо отново е безработен. Следва директорски пост на регионалното бюро на Агенцията по приватизация и освобождаване при управлението на Иван Костов. После прави рекламното издание „Русенски автомотомагазин“ - прави го „принудено“, след като на 1 март 1998 г. 
едно планирано отиване за риба се проваля заради счупено странично стъкло 
на колата му и Вальо губи сума време, докато си намери ново. После се занимава с пиара на общината, шеф на кабинета на предишния кмет...  
 Осем пъти съм оставал без работа, усмихва се той. Но въпреки всички перипетии и преживелици не губи присъствие на духа. Явно природата ми е такава - не мога да кажа, че съм чак пък романтик, но не съм човек, който ще сплете ръце и ще седне отчаян, подпрял гръб до някое дърво на сянка. Е, това със сядането и сянката може и да му се случва на Валентин Христов - вероятно когато отскубва време за най-любимото си занимание: риболова! Това е неговото време за самия себе си, времето, в което подрежда мислите си, а сигурно подрежда и сюжетните линии и обрати на белетристиката си. Защото, както призна по време на представянето на първата си книга, когато Клубът на дейците на културата се препълни от приятели, почитатели и просто любопитни да видят „ама наистина ли Вальо е написал книга?!“ - той вече работи над втория си роман. 
Най-строгият му критик е единият от синовете, Димитър, който живее в София и е един от сценаристите на най-нашумелите тв сериали като „Седем часа разлика“ и други. Другият син Камен, който ръководи фирма за технически преводи, е другата негова „будна съвест“. Двете пораснали момчета са и най-големите радости на бащата. А сега към тях се прибавя и другата светла радост - радостта от писането, от тези прекрасни състояния на духа, които писателката Катрин Ан Портър нарича „Когато ръката пише, а сърцето те води“.