Последният влиятелен философ на модерна Европа от класическата редица по теория на знанието по време на Просвещението, която започва с Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм. Един от най-влиятелните мислители в историята на западната философия, чиято мисъл оказва силно влияние също и върху формирането и развитието на най-новите философски направления и традиции - феноменология, херменевтика, екзистенциализъм, позитивизъм, постструктурализъм, аналитична философия. Името на този колос на ума е Имануел Кант, от чието рождение днес се навършват 292 години.
Имануел Кант поема първата си глътка въздух на 22 април 1724 година в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на семейството, от които само четири достигат до зряла възраст. Баща му, Йохан Георг Кант е самарджия, родом от Мемел (днес Клайпеда) и син на преселник от Шотландия. Майка му, Регина Доротея Ройтер, е от Нюрнберг. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел, след като научава староеврейски.
Кант 
израства в скромна и особено набожна среда,
свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки. През този период той се проявява като солиден, макар и не блестящ, ученик. Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от десет мили от родния Кьонигсберг.
През 1740 година, шестнадесетгодишен, Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон.
През 1755 г. Кант защитава дисертация с труда си „За огъня“; още същата година получава научна степен въз основа на изследването си „Ново осветляване на първите принципи на метафизическото послание“. Малко по-късно става доцент. Освен философия преподава логика, математика, естествознание, физическа география, педагогика и др. През 1766 заема поста помощник-библиотекар на Кралска дворцова библиотека и остава на тази длъжност до 1772 г.
От Ерланген през 1769 г. го канят да поеме току-що създадената катедра по теоретическа философия, но Кант отказва, обосновавайки се със своята привързаност към родния град и разклатеното си здраве. Малко след като го канят повторно - този път в Йена. През март 1770 г. най-сетне е обявен за професор по логика и метафизика в университета в Кьонингсберг.
През 1781 г. излиза 
главното му произведение „Критика на чистия разум“, 
чиито основни идеи прецизира в студията си „Пролегомени на всяка бъдеща метафизика“ от 1783 г. Следват произведенията „Основоположения на метафизиката на нравите“ (1785), „Критика на практическия разум“ (1788), „Критика на способността за съждение“ (1790), „Религията само в границите на разума“ (1793), „Към вечния мир. Философски скици“ (1793), „Метафизика на нравите“ (1797) и др.
Кант назовава собствената си философска доктрина трансцендентален идеализъм. Според него още традиционно философията е призвана да отговори на три основни въпроса, които са: „Какво мога да знам?“, „Какво съм длъжен да правя?“ и „На какво следва да се надявам?“. На тези въпроси респективно се опитват да отговорят трите критически съчинения на Кант: „Критика на чистия разум“, „Критика на практическия разум“ и „Критика на способността за съждение“.
Една от централните теми в работите на Кант е темата за свободата, която той разглежда в два плана - трансцендентален и практически. Трансценденталният аспект на разглеждане на свободата следва да отговори на въпроса как е възможна свободата при положение, че всички събития в природния свят са причинно-следствено детерминирани. Кант отговаря на този въпрос въз основа на 
разграничението му между феноменален и ноуменален свят, 
първият от които е светът на природната необходимост, а втория - светът на свободата в качеството ни на морално-отговорни, т.е. разумни същества. Собствено практическият аспект в разглеждането на свободата се интересува от моралната свобода като изява на автономията на нашия разум, в способността му да определя мотивите на нашите постъпки и действия, независимо от подбудите на сетивността (независимо от чувството за удоволствие или неудоволствие). 
Кант оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за Хегел. Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия. Поставя началото на диалектическия метод, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център „Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията - кантианство и неокантианство.
Най-голямото достижение на Кант във философията на закона и на политическата философия е учението на правото. Според тази доктрина силата на държавата е ограничена, за да се защитят гражданите от произволно упражняване на власт. Това е 
основата, на която се изгражда правовата държава с върховенство на закона
Друг съществен аспект от разработките на Кант е, че той противопоставя демокрацията, която в тази епоха означава пряка демокрация, вярвайки, че правилото на мнозинството представлява заплаха за личната свобода. Той заявява: „...демокрацията е, честно казано, един необходим деспотизъм, тъй като се установява власт, в която „всички“ гласуват за или против. Това се случва без мнозинството да се съобрази с някой, който ще бъде против; Тези „всички“, което изобщо не обхваща цялата общност, те решават. Това значи, че общата воля противоречи със самата себе си и със свободата.“
Още едно голямо постижение на Кант е идеята на „Вечния мир“. Този термин се налага след публикуването на есето му „Вечния мир: философски проект“. Тезите и изводите в това есе и досега имат огромно влияние върху съвременната политика. В някои отношения то се доближава до съвременната демократична теория за мир.
Този велик ум остава посветен на науката почти да края на дните си. Имануел Кант продължава преподавателската си работа до 1796 година, когато вече е на 72. След това се оттегля, но не спира да пише до 1803 година, когато здравето му се влошава. Големият философ си отива от този свят на 12 февруари 1804 година.

„Критика на чистия разум“

След Кант е прието да се говори за две основни течения във философията на Просвещението - „рационалистично“, което започва с Рене Декарт, и „емпирично“, което води началото си от Джон Лок. Рационализмът се опитва да конструира основаващ се върху разума модел на света, вземайки за образец математиката. Този рационализъм, смята Кант, се е втвърдил и превърнал в „догматизъм“ в лицето на господстващата по негово време в Германия схоластична философия на Лайбниц Волф.
Според Кант емпиризмът се намира в задънена улица. След като големият скептик Дейвид Хюм изхвърля зад борда последните ненамиращи основание в опита умозрителни „сигурни твърдения“ като идеята за каузалността (връзката между причина и следствие), вече никое познание не може да претендира за по-голяма сигурност, за нещо повече от отделно, изолирано сетивно възприятие. При все това: докато емпиризмът и рационализмът се конкурират помежду си, в науката възниква великолепната мисловна постройка на Нютоновата физика, в която математическият рационализъм и емпиричното изследване вървят ръка за ръка. Следователно би трябвало да бъде възможно освободеното от всякакви догми понятие за разума да се съвмести с вече не толкова крайното скептично понятие за опита! Кант 
постига този синтез между рационализъм и емпиризъм 
след продължил няколко десетилетия труд - това става в излязлата през 1871 г. „Критика на чистия разум“. 
Тази първа от общо трите Кантови критики е призвана да изясни въпроса дали изобщо са възможни разумни, а това ще рече надеждни и смислени съждения, или казано по Кантовски - „синтетически съждения априори“. Тук „синтетическо“ ще рече, че едно понятие не се изследва само „аналитически“, за да се открие онова, което логически се съдържа в него (например „Топката е кръгла“), а че може да му се припише и друго качество, което предполага допълнително наблюдение (например: „Топката се търкаля, защото е кръгла“). „Априори“ означава, че изказаното съждение е неопровержимо поначало и е над-опитно. 
Открай време най-здравият бастион на рационализма е очевидността, разбиращото се от само себе си твърдение, математическите аксиоми. Ето защо Кант се захваща да изследва как изобщо е възможна математиката. Това става в първата част на „Критика на чистия разум“, в „трансценденталната естетика“. Под „естетика“ Кант разбира учението за възприятията или, както той се изразява, за „нагледа“; „трансцендентално“ значи, че той се интересува не от отделните конкретни възприятия, а от „чистите форми“ на възприятието (които в действителност никога не се явяват изолирано), от това, което изобщо прави възприятията възможни. 
Кант констатира, че ние при всички случаи възприемаме разположени в пространството предмети и процеси, които се случват във времето. 
Пространство и време обаче не са дадености, които съществуват сами по себе си
Те са нашият начин, по който подреждаме света. Само гледано от нашата перспектива се определя кое е ляво и кое - дясно, кое е образ и кое - отражение в огледалото. Ние, които привидно сме „субектът“ (дословно: „онова, което лежи отдолу, подлежащото“) на сетивността, формираме възприятието според нашите форми на нагледа. Във възприятията си можем да се абстрахираме от пространството и времето, затова и не знаем как би трябвало да си представяме едно „нещо само по себе си“ и все пак светът на тези „неща сами по себе си“ или ноумени (ноумен = разсъдъчна вещ, мисловен предмет) съществува, защото нашите възприятия трябва да имат някакъв източник. 
И тъй като на нас, хората, всичко по необходимост ни се явява във формите на пространство и време, то тези „чисти форми на нагледа“ са и надеждна основа на математиката - на геометрията, създаваща конструкции по подобие на пространството, на аритметиката, пресъздаваща в непрекъснатата поредност на числата в конструкции по подобие на времевата последователност.
След като е отговорил на въпроса за възможностите на математиката в духа на рационализма, Кант преминава към следващия въпрос, а именно - 
как е възможна „чиста“ природна наука, 
т.е. дали освен чистите форми на нагледа има и подобни форми на мисленето, които априори да позволяват „синтетични съждения“ за „съзерцаваните“ предмети. Той открива такива твърди форми на мисленето в унаследените разсъдъчни категории, останали почти непроменени от Аристотел насам. 
Такива форми на съждението са „ако..., то тогава...“, на каузалността, а също и логическите принципи на тъждеството и нетъждествеността. Мисленето и общовалидни разсъдъчни форми или категории не се извършва автоматично като възприемането във формите на време и пространство: аз мога да формирам различни съждения от типа на: „Винаги когато вали повече от два дни, получавам депресия“. Общовалидните съждения „Продължителните дъждове могат да предизвикат у някои хора депресия“, напротив, предполагат, че аз заставам на позицията на онова, което могат да осъзнаят всички хора. Това обобщаващо Аз, което се отличава от „емпиричното Аз“, е наречено от Кант „трансцендентално Аз“. „Спонтанен“, следователно свободен акт на самосъзнанието е да се присъединиш към гледната точка на трансценденталното Аз; всеки е в състояние да го постигне. Поради това е възможно да съществува „чиста“ природна наука, основана на категории, осъзнавана от всекиго - при положение, че има една мисловна инстанция, която обединява мисловните категории с възприятията. 
Тази инстанция е „силата на въображението“
Именно тя ни дава възможност да редуцираме възприятията си до опростена „схема“, чрез която можем да отсъждаме в категории. „Сила на въображението“ (способността за представи) е и онова, което дава на учения възможността да антиципира наблюдения, тоест да формира хипотези, които едва след това да проверява емпирично. Кант успява да докаже възможностите на природната наука благодарение на извършения от него, както не сам без гордост отбелязва, „коперникански преврат“ в начина на наблюдение върху взаимоотношенията между предмет на познанието и субект на познанието: познанието изхожда не от неща, които предизвикват изменения в опознавания субект, а от субекта, който изследва нещата във формите на възприемане и мислене, с които разполага. 
Ние опознаваме света не такъв, какъвто е сам по себе си, такъв какъвто е за нас - и това е напълно достатъчно, във всеки случай поне за естествените науки. Но как стоят нещата с класическите предмети на метафизиката, с въпросите за Бог, за душата, за битието на света? Това е темата на третата основна част на „Критика на чистия разум“ - „трансценденталната диалектика“. Разумът на естествените науки, който Кант нарича още „разсъдък“ се занимава с емпиричния свят. Той не е в състояние да даде сведения за неща, които се намират извън, отвъд него. И все пак в нашия разум има „идеи“, които излизат извън света на реално съществуващото, осезаемото, например идеята за доброто. Доброто не може „да се пипне“, но то трябва да съществува. То не е факт, а „регулативна идея“, която дава посока на мисленето. Доколкото нашият разум произвежда такива идеи, той е свободен, защото сам поставя целите си - за разлика от нашето емпирично Аз, което е част от емпиричния свят и поради това е подчинено на детерминиращата зависимост между причина и следствие. 
Моралните идеи като тази за доброто са общовалидни, те са идеи на човечеството и могат да бъдат проверени от разума. Следователно метафизиката е възможна в смисъл на учение за свободата или учение за това, което трябва да бъде - и в никакъв друг смисъл. В „Критика на чистия разум“ са заложени основите на Кантовата етика, които са доразвити в „Основоположения на метафизиката на нравите“ и в „Критика на практическия разум“.