„В началото бяхме толкова шокирани, че решихме да отложим мача с „Хитрино“. После си поговорихме и се разбрахме, че трябва да играем в негова памет. Той със сигурност би искал да не проваляме срещата“, каза пред „Утро“ футболистът на „Локомотив“ /Русе/ Борислав Караиванов. 
Разговорът се състоя в късния съботен следобед, когато целият град вече знаеше тъжната и черна вест за загубата на старши треньора Борислав Богомилов.
Вчера момчетата на Богомилов излязоха на стадион „Дунав“ с тениски, на които пишеше: „Завинаги един от нас“.


С Богомилов се чувахме по телефона през два дни. Така беше до края на януари, когато го питах кога ще е първата тренировка на отбора. Говореше живо, не звучеше угрижено, кроеше планове. После изведнъж се разбра, че коварната болест, с която се бореше в продължение на 5 години, се опита да го сломи наново. Този път, за жалост, тя го победи.
Помня, когато преди 4 години се върна от турска болница. Вече бе стъпил на краката си след последвала жестока химиотерапия и дори отново се върна в играта като старши треньор на много младия и крехък тогава „Дунав 2010“. Пътувахме към Две могили с колата на един от основателите на клуба - Явор Кирилов. На връщане Борката Богомилов каза, че иска да шофира. Седнах до него, а Кирилов се настани на задната седалка.
Покрай мача, покрай случилото се на стадиона изникна мрачната тема за неговото заболяване. Той беше наясно, че го чака тежка борба, но вярваше, че ще може да се справи. Вярвахме и ние, защото знаехме, че до нас стои човек, който ненавижда алкохола и цигарите. Беше много подреден мъж, изключителен режимлия, може би и по тази причина кариерата му на терена далеч не беше толкова кратка. 
Първите ми спомени за него са от края на 70-те години, когато играеше за „Локомотив“ /Русе/. Старши треньорът Тодор Тодоров бе събрал млади момчета, а Борката действаше като централен защитник. За футболист на този пост се отличаваше с изключителни като точност дълги пасове. Умееше и да стреля мощно. Помня и една квалификация за влизане в „Б“ група с „Първа атомна“ /Козлодуй/. Резултатът на полувремето беше 0:0, но Богомилов поведе отбора след почивката и „Локо“ разгроми съперника си с 6:0.
Златните му спортни години бяха в „Дунав“ и „Корабостроител“. Със синия екип бе един от най-стабилните играчи през сезона, когато русенският тим завърши на шесто място в „А“ група. 
Мачовете му с „Корабостроител“ на Никола Христов бяха спектакли. Борката и Иво Георгиев имаха добре преговорен урок. Централният защитник изстрелваше истински далечни снаряди, вратарите се оплитаха, а хитрият Иво само подлагаше крак за изпуснатата топка. Беше истинска поредица като в предаването „Гол след гол“. А зрителите си знаеха - щом Борката заложи топката за пряк свободен удар и уцели вратата, попадението е вързано в кърпа. 
И понеже бе известен още като Шивача заради професията на баща му, футболният фенски фолклор бе родил вече и дежурната крилата фраза: „Шивач, заший им топката в горния ъгъл“.
И той го правеше. Няма точна статистика, но ако има, Богомилов със сигурност ще е в челото на листата с централни защитници, реализирали толкова много голове. Може би по този показател у нас може да му съперничи само бившият играч на ЦСКА Георги Димитров.
Играта му беше умна и опростена - шпагат, вдигната глава, пас вляво, пас вдясно. Не беше фин техник, но умееше да участва в организацията на атаките. Много от неговите подавания бяха голови асистенции.
Треньорските му години - сякаш беше вчера - бяха свързани предимно с работата му в екипа на Мирослав Миронов. Миронов много държеше Борката да бъде негов помощник. Миро, Богомилов и Хари Казаков бяха добър и сплотен триумвират. Спореха, но не са караха. Заедно решаваха всички проблеми. Бяха неразделни.  
По ирония на съдбата Миро и Борката си отидоха от този свят от едно и също коварно заболяване. Карма ли е, какво е, проклятие някакво?
Последната му треньорска работа беше с отбора на „Локомотив“ /Русе/. Той знаеше, че клубът не разполага с необходимите финансови ресурси, но винаги подчертяваше ролята на клубния президент и благодетел Петър Петров. Винаги напомняше, че Петров помага от сърце на клуб, който тепърва ще търси своето място под слънцето. А нали бе и със стара локомотивска закалка, вярваше, че марката ще възвърне с времето си поне частица от предишния си блясък. 
Не търпеше несправедливостта. Винаги казваше каквото мисли. Понякога треньорският периметър до тъча му беше тесен. Беше импулсивен и рязък. Може би и затова бе трън в очите на някои съдии. 
Не се оплакваше. Когато говорехме често през януари тази година, казваше, че отборът му не разполага с дълга резервна скамейка. Може би затова ценеше усилията на момчетата, повечето от които тръгваха за мачове направо от работните си места. В неговите очи тези футболисти бяха герои. Затова и държеше да бъдат поощрявани и похвалени.
Последният ни задочен вече разговор беше някъде преди малко повече от 3 седмици. Случи се във Фейсбук, видях го на линия, написах, може и да е прозвучало недипломатично: „Боре, как си?“. Краткият му многозначителен отговор бе: „Ами, не съм добре!“. Не посмях да пиша повече, прибавих само: „Дръж се!“
Момчетата от „Дунав“ излязоха на мач в Рзаград с тениски, на които пишеше: „Бате Боре, ние сме с тебе!“
Всички бяха с него, само съдбата му обърна гръб, за да го препъне неумолимо, когато бе едва на 58 години. А пред него имаше още дълъг път и той вярваше, че ще го извърви.
Не се получи. Тази съдба го изпрати без време там, където витае духът на неговия верен приятел и колега Миро Миронов. Може би двамата ще се срещнат отново в царството на небесните вселения и отново ще говорят дълго за любимия си футбол, за Русе, за „Дунав“.
Прощавай, Боре!
А момчетата, които ти ценеше толкова много, играха вчера своя мач с „Хитрино“. И победиха с 3:0, с два гола на Динко Станев и един на Мартин Иванов. В твоя чест и памет.
Поклонението пред тленните останки на Борислав Богомилов е днес от 11. 30 часа в църквата „Свети Георги“.