Наскоро у нас се появи ново и интересно четиво за Руско-турската война от 1877-1878 година, след която България получава свободата си - „Писма от България през 1877 година“ на Евгений Исаакович Утин. Оригиналът е издаден през 1879 година и обобщава поредицата статии във „Вестник Европа“ от кореспондента на вестника от театъра на бойните действия на Балканите. След преминаването на руската армия през Дунава при Свищов, той се присъединява към щаба на ген.Гурко като военен кореспондент и остава на фронта до третия трагично неуспешен щурм на Плевен през септември 1877 година. 
Достоверни, свежи и безпристрастни са авторските наблюдения от пребиваването в редица български селища, от ежедневието в руската армия и за отношението на българите към войната и към „братята освободители“ - това предлага на читателите издателство „Абагар“ по идея на писателя Георги Данаилов. Преводач е известният журналист Панайот Денев. 
Книгата не е издавана повторно след 1879 година, не е и превеждана на български език. И руски, и български изследователи избягват да я цитират с изключение на няколко бегли бележки под линия в специализираните издания. А причините за това са повече от достатъчни - казаните в нея от първо лице истини не се вписват в пропагандните клишета на руската външна политика, охотно и услужливо възпроизвеждани и налагани десетилетия наред у нас в името на крайната цел - да ни бъдат внушени коленопреклонно послушание, обич и задълженост!
Ето каква казва Утин още в пролога си за отношението на руската политика и дипломация към балканските славяни: „Дълго време, започвайки още от 1875 г., ние оставахме ако не равнодушни, то въпреки всичко само зрители, на оная, ако искате безумна героическа борба, която водеха шепа херцеговинци и босненци срещу петстотин годишното турско господство... Със състрадание, но без оная доза решителност да се пресече злото... се вслушвахме ние във воплите и страдалческите стонове на десетки хиляди българи... Увереността в бързото тържество все повече укрепваше и вече почти никой не се съмняваше, че цялата тази война ще бъде само един триумфален марш към Константинопол...“ 
Необходимо е да се запознаем с автора и неговите убеждения, с неговото развитие като личност, израстваща от руските дворянски среди до убедения републиканец и юрист, който отстоява човешките права и търсещ форми и начини за реформиране на руската монархия и държава.
Евгений Утин е роден на 3 ноември 1843 г. в задоволеното материално семейство на петербургски банкери. Израстването му и придобиването на образование съвпада с бурната руска история и опитите на император Александър II да проведе реформи и да отмени крепостното право върху селячеството. Сблъсъкът му със суровите реалии на руския великошовинизъм и имперски амбиции става още като студент в Юридическия факултет на Санкт Петербургския университет. Заловен е като един от дейните участници в реформаторската група на Н.В.Албертини и макар и за кратко, в 1861 година, се запознава със злокобните подземия на Петропавловската крепост. Израстването му в убеден демократ, либерал и реформатор с идеи за премахването на руската монархия продължава и при няколкогодишната принудителна емиграция. Основно във Франция изучава и присърце усвоява републиканските принципи и най-добрите образци от юридическата практика.
И съвсем не случайно при завръщането си в Русия и Петербург той се ориентира към публицистичната дейност от страниците на създадения в 1866 година „Вестник Европа“ с либерално-демократична насоченост. Утин става деен сътрудник на този журнал, а с редакцията му поддържа най-близки отношения до самата си смърт в 1894 година. На страниците му са публикувани многобройни негови статии, очерци, писмата от военната кампания 1877 година, ярки публицистични есета и юридически разбори и анализи. Защото от 1870 година той заема и видно място в адвокатурата на Петербург, изработвайки в себе си идеала за адвокат, като обществен деятел в най-широкия смисъл на тази дума.
В цялото изложение Утин е безпощадно критичен по отношение на поведението на русите към българите и за подбудите, които довеждат до войната и общата некадърност и достигащо до тотални заблуди самохвалство на руската политическа и дипломатическа върхушка, на военното командване. Довършвайки изказаните мисли по този въпрос, авторът отбелязва: „...Извънредно често трябваше да слушам за благодеянията, които Русия е изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагична съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно...“ 
Все така критично настроен военният кореспондент се отнася и със състрадание към трагичната съдба на българите, като ги защитава от грубото и надменно отношение на сънародниците си. „...От къде идва обвинението за неблагодарност? ...Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас...“.
Без съмнение за нашето историческо познание за войната от 1877-78 г. книгата се явява ценен документ. Увлекателно Утин описва срещите си в Свищов, Търново, Дряново, Трявна, Казанлък, Габрово, където се сблъсква с бързо охладените ентусиасти от началото на войната, с охладените и попарени амбиции на авантюристичната военна върхушка.  Провалените три опита за превземане на Плевен заемат няколко глави, в които той се възмущава от безотговорно неподготвените руски генерали и висши офицери. Да не говорим за предадените страдания и мъки на обикновения войник, за хилядите жертви на  руски и румънски воини. Безочието и ширещата се корупция не са отминати с безразличието на обръгналия към руските помпозни провали журналист, какъвто е „колегата“ му Каразин. Книгата буквално ври от изнесените съкрушителни факти за трагично лошото въоръжаване, за дезорганизацията в продоволствието, в медицинското и интендантското обслужване. 
И ни става окончателно ясно защо книгата, въпреки първите положителни отзиви, повече никога нито е преиздавана, нито пък превеждана на български език.

Георги Данаилов: Книгата не се е понравила нито на българите, нито на руските военни среди

„Книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди“, пише в предговора писателят Георги Данаилов, цитиран от Вести.бг. Той е попаднал случайно на екземпляр преди години, сега е инициатор и редактор на изданието. Преводач е журналистът Панайот Денев.
Ето, според Данаилов, някои възможни причини за това нехаресване:
„На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове - сакън - тук живеят християни! Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите!
Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент: „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“. Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата“.