Русенският алпинист Иван Томов, част от националния елит в този спорт и напълно отдаден на страстта си да покорява върхове, стъпи на най-високия връх в Южна Америка - Аконкагуа /6962 метра/. След всяка експедиция Иван, който работи в Англия, за да може да финансира скъпото си хоби, споделя с приятелите си остроумни и много интересни впечатления от местните хора и живота им, както и от битката със себе си и с природата по пътя към поредната цел. Ето как той е описал премеждията си в суровите Аржентински Анди.

Лошо е, когато човек стане заложник на чуждите очаквания. Още по-зле е, когато позволи тези очаквания да се превърнат в негови собствени. 
За мен и за почти всичките ми приятели експедицията на Аконкагуа имаше един-единствен възможен завършек - снимка горе до кръста /става дума за християнски кръст, сложен при предишни експедиции - б.р./. Всичко друго щеше да е провал.
Цялото пътуване до Южна Америка започна зле. След като кацнах в Сантяго, ме държаха 2 часа на летището заради пакистанската ми виза. Разпитваха ме защо съм сам, нямам ли семейство или приятели в Чили. 
Тези въпроси обикновено ги задават на хора, опитващи се нелегално да емигрират в САЩ или Канада, или на личности, заподозрени в терористична дейност. Бях явно втората категория. Впоследствие един униформен ме придружи и изчака да си получа багажа и ме отведе в стаичка, където прерови всичко. След като се убеди, че историята ми с алпинизма съвпада със съдържанието на двете раници, ме пуснаха. 
Така съкратиха времето ми в Сантяго от 5-6 часа само на 3 за културен туризъм. Вечерта хванах полет за Копиапо. Целта ми беше Охос дел Саладо, най-високия вулкан в света. Трябваше ми за аклиматизация за Аконкагуа. Обаче и там нещата не потръгнаха. 
Единствената агенция, която се нави да ме закара до Лагуна Верде /4200 метра/ след двудневни преговори, ми отказа услугата, за която бях склонен да платя 1000 долара. 
Моят стил бил твърде рискован за тяхната политика
Милите татуирани и пиърсинговани чилийски младежи не можеха да проумеят как така ще ме хвърлят изведнъж в пустинята на 4200 метра от Копиапо.
Спах в най-евтиния възможен хотел за 50 долара на нощ. Условията бяха много по-лоши отколкото в хостел. Изненадах се неприятно от стандарта на живот в Чили. В крайна сметка реших повече да не губя време и пари и  хванах нощен автобус на 7 февруари. На 8-и сутринта бях 900 км южно в Сантяго на автогарата. Веднага хванах автобус за Мендоса. 
Тук се случи главната неприятност. Някакъв Худини незнайно как ми открадна малката раничка, която всъщност не беше много малка - около 10 кг. Качих се на втория етаж в автобуса, сложих я над главата си и чаках да тръгнем. По няков време извадих телефона си и видях, че почти нямам батерия. Бяхме вече на път и бяха изминали около 40 минути от настаняването ми в автобуса. Изправих се и видях, че раницата вече я няма.
Така 
останах без всички зарядни, лаптоп, тоалетни принадлежности, 
цивилни дрехи и част от екипировката си за Аконкагуа - термобельо и гортексовото ми яке. Най-лошото бе лаптопът. Там бяха запазени всички пароли за бързо пазаруване. Имах няколко хиляди паунда на картата си и не знаех дали докато пътувам, някой не я източва. Английската ми СИМ карта нямаше роуминг с никой оператор в Чили и Аржентина и нямаше как да се обадя в банката си да блокирам евентуални транзакции. А нямах и батерия. 
Пристигнах в Мендоса около 15.30. Веднага купих някакви ментета зарядни за телефона и фотоапарат, взех една карта на града и след около минути се озовах в туристическия център на Мендоса. За да получа разрешение за Аконкагуа, трябваше да отида в някоя от фирмите, предлагащи сервиз в базов лагер. Например муле, нощувки и храна. После с въпросната бележка да си платя пермита /разрешението/ за върха - 582 долара.
Имах около час и половина преди да затворят
и се справих с въпросните задачки. Вместо муле си платих 2 дни легло и храна в базов /200 щатски долара/. След това започнах да търся лаптоп и екипировка. Купих някакво аржентинско термо бельо със съмнително качество. От яке се отказах, искаха по 500-600 долара за местни марки. Моят бергхаус струваше 150 евро от Германия /при цена в България 620 лева/. С лаптопите бе същата история - 2 пъти по-високи цени от Англия за марки, които не бях чувал до момента. Намерих един „Самсунг“ втора ръка за 300 долара. Проблемът бе, че е с испанско меню и Уиндоус 8. Срещу 20 долара се спазарих да му инсталират предната версия 7 с английско меню. 
До 4 сутринта проверих акаунта в банката, смених всички пароли и дремнах до 7.30. В 10.15 хванах автобуса за Хорконес - входа на национален парк „Аконкагуа“. 
Мотивацията и желанието ми за този връх вече клонеше към нула
Действах по инерция, колкото да следвам мижавия остатък от плана. Исках да приключа максимално бързо и да действам по културната програма. Въобще подходих към този връх някак самоуверено с почти никаква подготовка  - информативна и физическа. Представях си някакъв 6- хилядник на Екватора, дето го качва всеки турист.
Спах първия ден на лагер „Конфлуенция“ /3400 метра/. Особеното е, че минаваш медицински преглед на този междинен лагер и после отиваш в базов. И ако показателите ти не са добри, не те пускат нагоре.
Заковах кръвно 120/80, сатурация 94 и ми дадоха зелена светлина за „Плаца де Мулас“ /4300 метра/.
На другия ден за 5 часа и половина с 27 кг раница се озовах там и отново преминах успешно медицинския преглед. На третия ден отидох да спя в лагер „Нидо де кондорес“ /5550 м/. Времето беше много хубаво и планирах направо атака на 4-ия ден.
Да, но имах главоболие през втората половина на нощта и реших да си почина. През деня се разходих до лагерите „Берлин“ и „Колера“ на 5900 метра и слязох за втора нощувка на „Нидо“. Отново главоболие и въртене цяла нощ. 
В базовия лагер срещнах друг единак - Румен от Благоевград
С него решихме да се комбинираме - той имаше гортексово и пухено яке и ми даде гортексовото, а аз сложих моята палатка на „Нидо“ за постоянно и той я използваше за преходите си. Беше идвал тук през 2005 година с Евгени Динчев. Тогава пили ракия на щурмов лагер и на другия ден всички се качили освен него. Той даже не тръгнал нагоре заради тежък махмурлук. 12 години по-късно бе дошъл да довърши експедицията. 
Тук ролята на Румен приключва. Той се изкачи и спа само веднъж на „Нидо“. Останалото време изкара в базов лагер в малка палатка. Не предприе абсолютно никакви усилия да постигне нещо повече. Но неговото присъствие за мен бе съществено, защото с 15-годишното му яке стъпих на върха. 
Качих се отново на „Нидо“ на 6-ия ден. Тръгнах за атака в 1.45 часа - най-голямата ми глупост. Стигнах в 4.30 до 6300 метра и обърнах назад с измръзвания на ръцете и краката. Ако бях продължил нагоре, щеше да се стигне до ампутации, в най-добрия случай. Температурата беше минус 19 градуса и вятърът беше поне 50-60 километра в час. 
Легнах си в 5.45 с лилав нос, бузи, чело и посинели нокти и спах до 14 часа
От време на време се събуждах от болки в пръстите на краката. Бяха се подули и пулсираха. 
Слязох си в базовия лагер. Румен нямаше съдоразширителни. Отидох при лекарките, като рискувах да си покажа само пръстите на ръцете. Тяхната препоръка бе да бягам веднага надолу и никакво нагоре. 
Прогнозата до неделя беше лоша, а бе едва четвъртък. Имах подобна ситуация на Тенгри и изпаднах в дилема какво да правя. Равносметката дотук беше похарчени около 1500 долара, изхабени 12 дни от отпуската и измръзнали пръсти. 
По-голям карък само миналата година на Нанга ми се беше случвал. В петък отокът на пръстите спадна окончателно. Имах нарушена чувствителност, но иначе краката си вървяха и не ме предаваха. Разходих ги до неработещия хотел в базовия лагер. 
Взех решение - последна атака в неделя. Беше ми сдухано. Планирах да изкача Охос, беше много по-интересен от Аконкагуа. Вулкан насред пустинята с наситено зелени езера с минерална вода. После исках за 3-4 дни да приключа с Аконкагуа.
Всичко рухна по лошо стечение на обстоятелствата и грешна преценка
В събота тръгнах нагоре и за около 3 часа и половина се качих до „Нидо“ - с час повече при първата неуспешна атака. Измръзванията явно дадоха отражение на скоростта. 
Нощта преди атаката почти не спах. Този път тръгнах в 5. Даваха го слънчево. Въпреки това излязох от палатката си в мрак, студ и при силен вятър. Аз бях единственият, който тръгна нагоре от 5550, всички останали щурмуваха от 5900. Това ме безпокоеше - дали постъпвам правилно, че тръгвам от толкова ниско.
Излязох след около час и половина на 5900 и видях нагоре върволица от фенерчета. Някои бяха тръгнали в 5, други - в 6 часа. Тръгнах нагоре бодро и се амбицирах да ги изпреваря. Около 7.30 часа се показа слънцето. Изпреварих няколко групи от около десетина човека до 8.30 и тук се случи най-неприятното.
След последния лагер „Индепенция“ на около 6300 метра се озовах зад една 20-членна група. Там маршрутът излиза на гребена и се озовава зад голям масив /което се оказа Аконкагуа впоследствие/.
Въпросната група се движеше като на забавен каданс. 
Състоеше се от разни чичаци, приличащи на бременни матрьошки
На гърбовете си имаха пикели и каски, които никога нямаше да използват и въобще трябваше да им се каже да не ги носят. Всички до един бяха с котки и се клатушкаха като пияни. Нямаха никаква култура и опит на движение. Започнах да замръзвам. Вече не използвах щеките си. Те само си висяха и се тътреха след мен. През цялото време разтривах ръцете си в ръкавиците. 
Пръстите на краката ми се обадиха с болка, а после изтръпнаха, което означаваше само едно - неизвестна степен на измръзване
Толкова ми писна и ме ядоса!...
Някакъв се правеше на гид най-отпред и пристъпваше като балерина с по крачка на 10-15 минути. Не можех да ги изпреваря ни отляво, ни отдясно. Отляво беше много стръмен каменен склон. Камъните тръгваха, когато си искаха. Беше твърде висок риск да изпреваря двайсетина човека по 40-50 градусов склон с ронляк. 
Така се източи около един безкраен час и вече бях почти готов да обръщам назад. Тогава съдбата ми направи подарък. Гидът се спря и започна да обяснява на групата си да яде, да пие вода и да разтрива крайниците си. Всички отсъпиха встрани. Не повярвах на късмета си.
Превключих на други обороти. Слънцето се издигаше нагоре и вече огряваше хребета. Далеч пред мен вървяха двама испанци. Настигнах ги за около 40 минути. 
Тялото ми жадуваше за топлина и светлина
Изпреварих първо момичето, а после и мъжа и го попитах в коя посока е върхът. Той ми посочи, ползваше джипиес. 
Вече бях сигурен, че ще се кача. Беше топло и слънчево, вятърът бе утихнал. Повървях около двайсетина минути, погледнах часовника си. Показваше височина 6680 м /11.20 часа/. Настроих се за още около час вървене.
И изведнъж се озовах на широко плато. Погледнах си часовника, показваше точно 6700 метра. Някъде се губеха 262. И ако досега алтиметърът никога не беше давал такива огромни отклонения и всичко беше вярно, то какво съм качил? 
Всички обаче пълзяха в тази посока. Тръгнах да търся признаци, че съм на Аконкагуа. Знаех, че на него има кръст. Видях го. Кръстът приличаше на този от снимките. Намерих една табелка на загинал аржентинец - на нея пишеше височината и ... Аконкагуа. 
Така се получи, че тръгнах от втори лагер и извървях с 400 метра повече от всички останали, а се оказах първи за деня на върха. Отне ми 6 часа и 25 минути. 
Върнах се при кръста. 
Изпитах абсурдното желание да го изтръгна
да си го сложа в раницата и да си го закача на стената срещу леглото в квартирата в Англия.
Гледах долу шишкавите чичаци и им се чудех какво правят тука. Всичките страдаха и пълзяха упорито нагоре след гида само за едната снимка до кръста. И после да разказват на колеги и прители как героично са покорили най-високата точка на Южна Америка във вятър и студ. Някакъв абсурд! 
По-рано, докато си чаках реда за преглед при доктора, имаше една канадско-американска група. Жена на около 45-50 години разправяше как единствената й цел била да се озове горе. Приятелите й нямало да я питат дали се е качила с носачи и гидове, а ги интересувало само дали е била на върха или не. Искаше ми се да й кажа някои работи, но на английски нямаше да успея да се изразя достатъчно добре, а и вече надали би променила убежденията си на тези години. 
Отидох към ръба и повиках испанците. Бяха спрели за почивка около десетина минути преди върха. Те също се озадачиха за височината, но бяха много щастливи, че сме се качили по-рано от очакваното. 
Помотах се горе половин час. После си слязох на „Нидо“, събрах всичките боклуци на Румен и в 16 часа бях в базов. На следващия ден бях до Хорконес и хванах автобуса за Мендоса. 
Сега предстоят 1-2 месеца да сменям нокти. Те поне имат свойството да растат отново и отново за разлика от пръстите.                                  У