Галина ДЖУРОВА
„Детето ще носи моето име, Тодор, Тодор Минков, отсега нататък грижата за него поемам аз...“ - e твърдото решение на търговеца Тодор Минков, когато сестра му ражда син. Фирмата му има представителства в Румъния, Сърбия, Унгария и Австрия. Активната им дейност е с важна обществено-политическа роля на двата бряга на Дунав в края на 18 век. Бащата на детето Никола Георгиев сътрудничи в търговията. На него e поверена кантората в Русе, която търгува със сърби от Белград и от Пеща.
Малкият Тодор първо учи в килийното училище. После вуйчо му наема учител от Цариград. 
За ученика е изработен първият чин в Русчук
по подобие на европейските. Момчето научава свободно гръцки и турски, занимава се с живопис и музика. Когато идва време за гимназия, заминава за Виена. Там е трудолюбив, умен и примерен ученик. Постепенно започва да се интересува от съдбата на българите. През ваканциите в Русчук се сприятелява със синовете на Баба Тонка, прочита „История славянобългарска“. Това преобръща душата му. Завършва гимназия с отличен успех и постъпва в Дрезденската политехника. Там среща руски студенти, започва да чете руска литература и се поражда желание да види Русия.
През 1853 г. избухва Кримската война. Младежът се записва доброволец. Участва в 11-месечната отбрана на Севастопол, където самият княз Горчаков го забелязва, взема го в щаба си и скоро го прави адютант. В края на войната Тодор Минков е награден с Георгиевски кръст. Връща се в Дрезден, довършва образованието си и заминава за Русия. Участва на нейна страна в Полското въстание от 1863 г., избухнало срещу руското самодържавие. 
Като награда получава от правителството земя в Крим
Земеделец не става - дава нивите на татари да ги обработват и започва да търси служба на заплата.
От тук нататък животът му е свързан с Южнославянския пансион в град Николаев.
Първият период на пансиона е времето от 24 септември 1863 г. до закриването му на 1 януари 1866 г., през което време функционира към Николаевската гимназия. По сведения на барон Стюарт, чиновник в Азиатския департамент (отдел при Външното министерство, занимаващ се с източните въпроси) в Санкт Петербург, Южнославянският пансион е основан по идея на славянофилите в Русия, които са в най-висшия кръг на държавата. След Кримската война управляващите вече са убедени, че за да имат успех срещу турците, е необходимо да се събуди славянският елемент. У Иван Сергеевич Аксаков (1823-1886, юрист, виден славянофил, в тясна връзка с българската емиграция в Русия и Румъния) възниква идеята за създаване на обучителен
център за славянски младежи, където да възприемат руския дух и да го пренесат в отечеството си
Избран е град Николаев, Одески учебен окръг, понеже климатът там не е много различен от този на Балканския полуостров. Градът се намира в Южна Украйна, административен център на Николаевска област. Основан през 1789 г. от Григорий Потьомкин (основател на градове по северното крайбрежие на Черно море - задача, поставена му от Екатерина Втора) като корабостроителен център, за поддръжка на руския черноморски флот. Наречен е на Св. Николай. В града се заселват бежанци от Балканите, включително и българи. (По данни от 2013 г. населението му е 492 000 души).
Тодор Минков пристига в Николаев през май 1864 г. с твърдото решение да стане учител и да помага за духовното израстване на българите. Назначен е за младши надзирател - длъжност, издействана му от Българското настоятелство в Одеса. Работата е да бъде близо до  славянските възпитаници и да е посредник между тях и администрацията. Това му дава възможност да се запознае с влиятелни личности.
През 1866 г. пансионът е закрит от противниците на славянското единство. 
Минков започва да пише изложения до видни общественици, до правителството и дори до императора
с молба за възстановяването му. Това желание напълно съвпада с политиката на Русия. През 60-те години на 19 век в държавата се надига вълна от масово революционно движение. През 1861 г. е проведена реформа за премахване на крепостното право, последвана от редица буржоазни реформи. Засилва се и руското влияние по българските земи чрез даренията за училища и църкви, правени от Българското одеско настоятелство - организация на емигрантите в Южна Русия. Много български младежи отиват да учат в университетите в Москва, Киев и Одеса. В този важен исторически момент най-после е издадена заповед, с която се разрешава откриването на частен пансион с директор Тодор Минков, в който да се обучават и стипендиантите на руското правителство. Осигурена е ежегодна субсидия в размер на 35 стипендии по 300 рубли всяка - сума, която служи за финансова основа на пансиона. На 10 февруари 1867 г. започва вторият период на Южнославянския пансион, а дейността му се следи отблизо от Азиатския департамент.
Десетилетия по-късно бившият ученик Добре Ганчев пише в спомените си: „Тодор Минков си уреждаше работите благодарение на личните си качества. Хубавец, представителен, облечен всякога с вкус, гостоприемен, с широка ръка човек. Най-добрите коне и най-шикарният файтон в Николаев са неговите. Където е нужно, налага се, натрапва се на големците... Помагат му познанствата му с видни държавници, с князе и пр.... Където каквито средства помагат, до тях прибягва“. 
Словесният портрет дава представа за характера и методите на директора - ходатайствата са сигурни,
думата му се чува не само в Николаев, но и в Одеса, дори и в Петербург
Вратите на всички учебни заведения са отворени за българските ученици - много от тях Минков настанява в университети и академии. И никъде отказ, никаква преграда за българите, никакви формалности! Всяка зима той ходи в Петербург и винаги се връща оттам с още някакви спечелени права за българските ученици - „ту ще изходатайства стипендии за някои по медицината, за инженерната или агрономическа академии“. 
А ето и мнението на самия Тодор Минков за ползата от пансиона, изказано в писмо до княз Александър Батенберг: „...децата, а особено постъпилите в по-ранна възраст, при постоянното ръководство и надзор получават не само умствено, но и нравствено възпитание, а чрез това получаваното от тях образование става истинско и принася благи резултати не само на тях самите, но и на отечеството им“.
Южнославянският пансион е едно от най-уредените учебни заведения от този род в Русия - богата библиотека, удобни спални, занимални, болница и всичко се поддържа в образцов ред. Обучението е прогресивно и демократично за времето си. Тодор Минков, далеч от родината, в най-съдбоносните за нея години, работи за бъдещето на България.
Михаил Греков (1847-1922), националреволюционер и публицист, живял в Русе, член на Русенския революционен комитет, също възпитаник на пансиона, си спомня, че през учебната 1864/1865 г. в него има 20 българчета и 3-4 сръбски момчета. А сградата на гимназията нарича
„люлката, дето се зароди бъдещето на България“
Сред първите ученици е и Яков Петкович от Русчук - роден 1847 г., завършил през 1865 г. На 24 октомври 1869 г. Азиатският департамент издава циркулярно писмо №3523, с което определя завършилите пансиона да се завръщат по родните си места и да работят за образованието там. 
В пансиона има голяма библиотека с руска класическа литература от 18 век - Пушкин, Гогол, Лермонтов, Белински и др. През 1880 г. пансионерите създават просветително дружество „Братски труд“ или както го наричат „школа за умствен и нравствен напредък“. Издава се периодичен сборник със същото име, съдържащ научни и литературни произведения. Организират се вечеринки, утра, рецитали, реферати, дискусии. Подготвят се театрални представления - Георги Кирков пише пиеските за драмсъстава. Учениците издават два хумористични вестника. Алеко Константинов издава отделно свой вестник, достъпен само за старшите ученици. Негова е първата оперетка, съчинена специално за едно представление. Сформиран е и хор. Пансионът е основоположник на ученическите представления и концерти, въведени по-късно в други руски гимназии. Поради царящото в дружеството свободолюбие, обаче то е забранено от властта.
Южнославянският пансион служи и като място за почивка на българските революционери и диарбекирски затворници. Болничната служба е създадена с такава цел. Напр. Стоян Заимов се възстановява там. Тодор Минков
поддържа тесни връзки с Ильо войвода, Филип Тотю, Любен Каравелов, Христо Ботев
Има срещи с Марин Дринов, тогава професор по славянска история в Харковския университет, с когото обсъждат създаването на единна народна образователна система. Двамата участват в основаването на Браилското българско книжовно дружество, прераснало по-късно в БАН.
Името на Тодор Минков и неговото уникално учебно заведение се знаят навсякъде по българските земи. За близо 30-годишното съществуване на пансиона в него са обучени над 1000 българи. Сред тях са Атанас Узунов, Михаил Греков, Панайот Волов, Петър Енчев (секретар на БРЦК), Стоян Каблешков, брат на Тодор Каблешков, Михаил Симеонов (военен и училищен лекар в Русе), Иван Самарджиев (виден русенски адвокат), Алеко Константинов, Димитър Благоев, Георги Кирков-Майстора, тримата синове на П.Р.Славейков, синовете на Ильо войвода и Филип Тотю, д-р Везенков (лекар на Българското опълчение) и много други видни общественици, строители на нова България след 1878 г.
Порядките в пансиона обаче нерядко са критикувани от революционния печат на българската емиграция в Румъния. 
Букурещките и цариградските вестници често поместват остри кореспонденции
В резултат руският посланик в Цариград граф Игнатиев, по молба на българската колония там, ходатайства на мястото на Тодор Минков да бъде назначен Тодор Бурмов, домакин на болницата при Руското посолство. Направените постъпки са и по искане на братя Золотович, чиято племенница е съпруга на Бурмов. Но Минков отива в Петербург и осуетява домогванията до директорското място. По повод на вестникарските статии, екзарх Антим I изпраща възрожденския учител, общественик и журналист Добри Войников да провери работата в пансиона. Резултатите са публикувани във в.“Напредък“, бр.47 и бр. 48 от 1875 г. Противно на общественото мнение за голяма печалба на директора, пансионът „поглъща големичка сума от собствените негови средства, което може да се удостовери с приходо-разходния бюджет за 1874 г., в която годишните разходи надвишават прихода с 1325 лева. През годината се случват непредвидени разходи...“. 
Проверката установява, че учениците имат отлични успехи в обучението си. След тази висока оценка руското правителство отпуска на пансиона годишна субсидия от 4000 рубли. Статията завършва с думите: „в делото на възпитанието на славяните, на което г. Минков служи с такава самоотверженост, току речи 12 години, него го ръководи желанието да бъде полезен на своя народ. Казаното се потвърждава и с това, че г. Минков е възпитавал много младежи на свое иждивение...“.
Събитията от април 1876 г. довеждат пансиона до дълбока финансова криза. 
Издръжката преминава изцяло за сметка на директора
Остават само финансовата подкрепа на руското правителство и паричните и предметни волни пожертвования на руски граждани - крайно недостатъчни.
 След откриването на Софийския университет през 1888 г. стипендиите са прекратени, а през 1892 г. Южнославянският пансион е закрит - вече изиграл историческата си роля. Трансформиран в подготвителен пансион за военни, просъществува 13 години, подготвяйки кадри за България.
Тодор Минков остава в Русия, където провежда разяснителна и пропагандна дейност в полза на България и българския народ. Още преди закриването на пансиона, той сътрудничи със статии на вестник „Целокупна България“ (1879-1880), издаван в Търново и София от П. Р. Славейков. През 1897 г. посещава родината си. Възпитаниците му заемат високи постове. Посрещат го тържествено, засвидетелстват му почит и уважение.
Дългогодишното поддържане на пансиона напълно разорява Тодор Минков
и той иска от правителството да му се отпусне пенсия. Получава отказ под предлог, че е руски поданик. Завръща се в Русия разочарован, огорчен и морално съсипан. Умира през 1906 г., напълно забравен и изоставен от България. Погребан е в град Дрогичин, Брестовска област, където след 1892 г. се установява и живее със семейството си - има син и дъщеря.
През 1899 г. Петър Оджаков (1834, Лясковец-1906, Русе, просветен деец, юрист, депутат, председател на Окръжния съд в Русе) пише кратка история на пансиона.
Днес русенска улица и 20-то основно училище в София носят името на Тодор Николаевич Минков, родолюбеца, безкористния възрожденски просветител, педагог и създател на уникално учебно заведение за българи в Русия.