Колко бой съм изял заради това, че не исках да свиря на виола, само аз си знам. Това признание прави известният русенски китарист Иван Кочев, създател на катедрата по класическа китара в Националното училище по изкуствата и учител на десетки, а сигурно вече и стотици млади музиканти, посветили се на музиката като цяло и на красивия струнен инструмент в частност. А всичко било най-вече заради това, че малкият Иван отказвал да поеме пътя на своите родители - бащата Стефан Кочев е виолончелист, дългогодишен концертмайстор на оркестъра на Русенската опера, майката Мария Кочева пък е преподавател по акордеон и директор на музикалната школа в читалище „Ангел Кънчев“, посветила в музикалното изкуство поколения русенци. Нейни ученици бяха всички духачи в оперния оркестър, припомня Кочев.  
Вероятно като нормално дете, на което е напълно естествено повече да му се играе с приятелчета, отколкото да свири гами и упражнения вкъщи, 
Иван Кочев категорично „бие контра“ на родителските надежди
и твърдо и непреклонно всячески се опитва да избяга от бленуваната от майка му и баща му кариера на музикант. 
Все пак не успял да се спаси от три години систематични уроци по виола. Както не се спасил и от свиренето на акордеон и от участието в акордеонния оркестър на читалищната школа. Но за това - малко по-късно. А междувременно момчето стриктно следва своята собствена „житейска програма“, в която първа точка гласи: „Аз няма да ставам музикант!“. И след като завършва осми клас, се записва в Техникума по електротехника! И го завършва с диплома „Отличен 5.50“. 
Въпросът „Сега накъде?“ стоял и пред тогавашния тийнейджър Иван Кочев. Но неговите варианти за избор били свързани все с електротехниката. „Бях приет на три места: в МЕИ Варна - специалност автоматика и телемеханика, във ВИММЕСС в Русе - технология на машиностроенето, и кибернетика в университета в източногерманския тогава град Дрезден. По това време баща ми беше заминал да свири в Източна Германия и аз като дете на работещ там българин бях приет за студент“, разказва Иван Кочев. Докато той отбива патриотичния си дълг в казармата, баща му се завръща и изборът на Иван за ВУЗ се свежда до 2 варианта. Той избира университета в Русе.
Имам два семестъра като студент тук, 
след втория семестър обаче се ожених и започнах работа 
като проектант на ел. системи в Проектантска организация, разказва музикантът. Паралелно с това започнал „даскалуване“, както русенецът грижовно нарича заниманието, станало по-късно основно и най-важно за него. Станах даскал по китара в Учителския дом, пояснява Кочев. 
И тук е моментът да се върнем малко назад в неговото житие-битие и да разберем кога е настъпил обрат в първа точка от житейския катехизис на Иван Кочев. 
„Лятото между втори и трети курс в техникума заминахме с акордеонния оркестър на турне в Източна Германия, гостувахме на един младежки оркестър в град Маркнойкирхен - града, в който се произвеждат акордеоните „Велтмайстер“ и китарите „Музима“. Нашият оркестър имаше приятелски връзки с тамошния младежки духов оркестър, разменяхме си гостувания, а от заводите ни бяха подарили два големи концертни акордеона „Велтмайстер“. По време на нашето турне ни заведоха и в завода с прочутата марка, там, в кабинета на генералния директор, аз си купих първата китара „Музима“ - взех я на заводски цени, но не това беше най-важното, а по-скоро това, че тъкмо тази китара обърна всичко в живота ми“, признава Иван Кочев. 
Така третокурсникът в Електротехникума донася първата „Музима“ в Русе, а след завръщането си от Германия 
Иван Кочев сам, напълно доброволно и съзнателно, тръгва на уроци по китара!
„Ходех на уроци при Жечко Топчев в читалище „Ангел Кънчев“. Широко скроен музикант, огромен не само по размери - ръцете му бяха грамадни, а тези грамадни пръсти с такава лекота докосваха струните, но и по душа! Самият той свиреше на китара, на пиано и саксофон. Две години вземах уроци при него“, припомня си Кочев. И недвусмислено отбелязва, че тези две години за него са били много важни - именно те разкриват окончателно артистизма, който се бил спотаил на дъното на „електротехническата“ му душа.
Така обратът, който връща непокорния син на Стефан и Мария Кочеви към музиката, предопределя по-нататък кажи-речи всичко, което предстои да се случи в живота на Иван. А след като през септември 1974 година започнах сам да преподавам китара в Учителския дом,
тогава вече се почна
кимва музикантът. Той води клас от 30 човека на различна възраст, след това преминава в музикалната школа на „Петко Д.Петков“, директор на която е известният русенец Хачик Михранян. С нахлуването на демократичните промени в Русе помещенията на музикалната школа стават клуб на новоучреденото СДС, а Михранян мести децата в Музикалната гимназия, като прави платена школа към средното училище. 
Междувременно обаче Кочев грабва и трета диня под мишница - прибавя към работата в Проектантска и преподаването и... учене в Музикалното. „Започнах и завърших Музикалното училище като частен ученик. В деня, когато се явих на моя държавен изпит по специалността ударни инструменти, в същия ден петгодишната ми дъщеря Мария се яви на изпит по солфеж, за да я приемат в школата на Музикалното. Така че когато аз завърших моето образование, тя тогава започна своето“, казва Иван Кочев и не скрива, че самият той се радва, че неговата щерка, днес пианистка, не е била твърдоглава колкото него, а от малка е поела по музикантските пътеки. 
Какво нещо е животът - всичките ми опити да избягам от съдбата на музикант накрая се завъртяха така, че аз не само започнах да се занимавам точно с това, а това се оказа единственото, което прави съществуването ми пълно и смислено, разсъждава Иван Кочев. И продължава разказа си, като описва и... 
четвъртата диня, която грабва под мишница
Към Учителския дом той основава оркестъра „Дидакти“. Отначало това беше самодеен ансамбъл към дома - две певици, двама певци, китара, бас китара, клавир и барабани, разказва Иван. Година след създаването си „Дидакти“ се явяват на преглед на художествената самодейност и печелят сребърен медал. Скоро след това ансамбълът става професионален състав към тогавашното бюро „Естрада“. „Свирили сме къде ли не - почти по всички курорти, на Пампорово, Снежанка, Албена. В Русе сме свирили по ресторанти, по кръчми, кого ли не сме женили и кръщавали - нормален професионален кръчмарски път. Само името на състава все оставаше загадка за повечето хора - постоянно обяснявах, че е основан в Учителския дом и затова така се казва. Десет години свирех с оркестъра, след това още десет години свирех сам - човека-оркестър. И никога не съм работил на по-малко от две места...“, спомня си музикантът.
Трън в очите на много хора тогава беше дългата ми коса 
- до кръста, продължава той. „Няма да забравя - от „Просвета“ и от Профсъюзите казали в Учителския дом да вземат мерки и да се подстрижа, а заместник-директорът на дома Любомир Обретенов им отговорил: „Какво искате от момчето?! Не си вдига задника от работа! Като стане на моите години, косата му сама ще опада!“. Е, не позна - не ми е опадала косата, но това, че ме защити, го помня до ден-днешен!“, казва Кочев. 
Преди 23 години той създава специалността „Класическа китара“ в Националното училище по изкуставта „Проф.Веселин Стоянов“. През 1996 г. поставя основите и на русенската китарна школа. В момента, в който произведох първите успехи на русенски ученици на международния подиум, реших, че е крайно време и аз самият да завърша висше образование, засмива се Иван Кочев. Записва се за студент, когато вече е 45-годишен, подарява си дипломиране с магистратура за 50-ия си рожден ден. 
Неговите възпитаници днес са десетки. Сред тях са вече и колеги на самия Кочев - преподаватели по класическа китара в училището. А русенските ценители на музикалното изкуство вече някак свикнаха със 
Зимните китарни вечери, с концертите, посветени на Бийтълс 
всяка година през декември, с индивиуални и оркестрови участия на ученици от различни класове в общоградски събития или в камерни артистични прояви. А когато на финала на някои от тези концерти, концепциите и сценариите за които са дело отново на Иван Кочев, излязат всичките му ученици - от най-мънинките в оркестъра с изразителното име „Буболек“, през „Аугмент“ до най-големите, възторгът на публиката не стихва. 
Една от големите /и законни!/ гордости на Иван Кочев е международният фестивал за китарни оркестри и ансамбли, който се провежда на всеки две години. Когато на четвъртия фестивал през 2015 г. един от чуждестранните гости казал, че Кочев е направил едно от най-невъзможните неща - направил е така, че китаристи от различни градове, оркестри и държави да не се гледат като конкуренти, а да се сприятеляват и да споделят, това за русенеца е бил вероятно един от най-ценните комплименти. 
Останалото - останалото е музика. По възможност, изпълнена на китара.