Боян ДРАГАНОВ
От гибелта на славния войвода Стефан Караджа са минали близо 150 години, но истината за последните му дни и час са забулени в мъгла от противоречия, полуистини, мистификации и недомлъвки. 
Основният въпрос, който вълнува духовете, е къде и как е умрял Караджата - на бесилото или е починал от раните си в Русенския затвор. 
През 30-те години на ХХ век Никола Обретенов успява да наложи сред обществото своето твърдение, че Караджата е обесен и че черепът му е съхранен от Баба Тонка. Той е твърде пристрастен към тази тема, защото черепът дълго време е собственост на Обретенови и с времето се превръща в 
герб на поборническата дейност на фамилията
И тъй като написаното от Обретенов за Караджата продължава дословно и безкритично да се преписва и периодично да се поднася на читателите като фундаментална истина, ще се опитам максимално достоверно да осветля печалните събития от 1868 година.
През 1932 година, преминал 82-годишната си възраст, Обретенов започва да диктува спомените си. През 1939 г. той умира и „Спомените...“, довършени от съпругата му, са отпечатани през 1942 г. Част от тях излизат като отделни вестникарски статии и повечето от тях са критикувани от останалите живи поборници. Следвайки хронологията на преживелите събития, Обретенов решава да даде обяснение как черепът на Караджата се е появил в техния дом. И прави това от позицията на очевидец, на непосредствен участник в тази историческа драма.
В една привечер, в края на юли 1868 г., като обикалял затвора видял как пристигнала бричка от Търново. От нея 
стражарите смъкнали болен човек, в който той познал Караджата
Веднага съобщил новината на майка си. На следващия ден рано сутринта двамата били пред портата на затвора и видели как войводата е занесен на разпит при Мидхат паша, носен на гръб от затворника Еню Гугото. На другата сутрин отново отишли в затвора, но им казали, че много по-рано Караджата бил осъден на смърт и отведен с каруца на бесилката - на мястото на днешните хали. Почти тичешком се отправили натам, но докато стигнат, Караджата вече бил обесен и висял на „бесилката като труп“. Обретенов уточнява, че Караджата е откаран много рано към бесилката, „за да могат полумъртъв да го закачат, за да се каже, че присъдата е изпълнена“.
Много граждани, тръгнали да си отварят дюкяните, станали свидетели на екзекуцията. След като погледали бесилото, майка и син се прибрали у дома. През това време Караджата бил снет от бесилката и откаран в болницата. Скоро у тях идва заптието Мехмед чауш и казва на Баба Тонка, че поп Иван Коев я вика в болницата. Там 
Баба Тонка накарала да „окъпят обесения, после го облекли в чисти дрехи, защото дрехите му били кървави, 
турили го в ковчег, окичили го с цветя, занесли го на гробищата и го заровили вън от гробовете, гдето се ровят обесените“. 
Тялото било придружавано само от майка му и Мехмед чауш. Когато гробарите започнали да ровят Караджата, Баба Тонка, за да покаже на заптието, че повече не се интересува от случая, „отишла из гробищата към своите гробове“. 
След като гробарите и заптието си отишли, тя се приближила и белязала гроба с единствената буква, която знаела - славянското онче, като осем. На другия ден поставила върху гроба дървен кръст с името на Караджата, като занесла на гробарите шише ракия, за да не я издадат на властта...
Такава е версията на Обретенов за смъртта на Караджата. Според нея той увисва полумъртъв на бесилката на третия ден, след като е докаран в Русе, а погребението му е извършено от Баба Тонка. 
В следващите страници ще се опитам подробно да разкажа 
как действително са се развили събитията около кончината на войводата, 
като използвам спомените на русенския поборник Стати Попов, докладите и телеграмите на русенския валия Сабри паша, Мидхат паша и чуждестранните консули в града.
След разгрома на Ботевата чета Никола Обретенов е заловен и отведен в Русе, за да бъде съден с останалите четници. В затвора, по негови думи, често е посещаван от майка си Баба Тонка, която му разказва, че преди него (юни 1876 година) докарали четника Лукан Тодоров от Галич, който умрял от побоя, нанесен му от турците. Баба Тонка организирала погребението му, като й „дошло на ума“ да го зарови в гроба на Караджата. Разровили гроба, извадили костите и черепа на Караджата и положили тялото на Лукан. След като гробарите, стражара и попа си отишли, тя прибрала черепа на Караджата, занесла го в дома си и го скрила в една голяма празна бъчва. Друга версия гласи, че Баба Тонка предала черепа на най-големия си син Атанас, съхраняващ и комитетската архива.
Постепенно черепът потъва в забрава
Дълги години за него никой не се сеща, включително и Обретенов, който след Санстефанския договор се завръща от заточение в Русе.
През септември 1878 година от зандана в Сен Жан Д`Арк, в Русе пристигат група заточеници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, сред които е и Ангел Обретенов. На тържеството Баба Тонка показва черепа, като казва: „Музиката ви свири за хаджи Димитра, а това е главата на Стефан Караджа“. Развълнуваните поборници с просълзени очи започват да целуват черепа. 
На 27 декември 1879 година театралното дружество в Русе представя трагедията „Стефан Караджа“ от младия учител Тодор Хаджистанчев. Сред най-вълнуващите моменти на представлението е появата на „прочутата патриотка баба Тиховица, която държеше в лява ръка главата на дързский [дръзки] Караджа, положена на тепсия, украсена с венец, а в дясна ръка една сабя“. 
Така се ражда легендата 
за черепа на Караджата, превърнал се в емблема на Обретенови. 
Драмата е забележителна и с това, че в нея се обяснява защо турските власти наричат четниците „комити“. Караджата разяснява този факт на свой другар по следния начин: „Те чули, че съществува в Букурещ Българский комитет, а от тая дума, без да я разбират какво значи, викат на българските въстаници комити“.
След кончината на Баба Тонка притежател на черепа става Никола Обретенов, но времето не е за подобни реликви. Като верен приятел на Стамболов, Обретенов дълги години е висш държавен служител, благодарение на което успява да се откъсне от немотията, така привична за голяма част от оцелелите хъшове, и да се нареди редом до заможните русенци.
Към 30-те години на ХХ век Обретенов е сред малцината живи поборници. Патриотичният и родолюбив дух на българите все още е висок. Всяка година на 3 март пред къщата на Обретенов се провеждат тържества. През останалото време идват ученици от цялата страна. Обретенов излиза с черепа и разказва за отминалите бунтовни времена... Сега вече черепът на Караджата
става негов личен символ 
и най-вече неразделна част от поборническото му минало. 
По повод 50-годишнината от подвига на четата в Русе се създава нов ритуал. На 31 юли много русенци и пристигнали специално за случая добруджанци се събират пред дома на Обретенов. Развяват се знамена, свири военна музика, звучат патриотични възгласи. От къщата на Обретенов шествието се отправя до мястото, където през турско се изпълнявали смъртните присъди - днешните хали. Тук е издигната импровизирана бесилка, обвита с черен плат и цветя. Държат се траурни речи, а след това множеството, начело с дъщерята на Баба Тонка - Петрана Обретенова, която държи черепа на Караджата, минава по главната улица и спира пред църквата „Св. Троица“. Тук се отслужва молебен. Шествието завършва пред гроба на Караджата. Траурният митинг се налага като традиционен за града.
След смъртта на Обретенов черепът последователно се съхранява от неговата внучка Лиляна Просеничкова, читалище „Зора“ и музея „Баба Тонка“.
На 12 януари 1978 година гробът на Караджата е разкопан. Изваждат се 12 сандъчета с 12 черепа и 14 скелета. Науката, в лицето на уважавания антрополог проф.Йордан Йорданов, по категоричен начин доказа, че
 Баба Тонка е сбъркала - запазеният череп не е на Караджата, 
а на друг участник в четата. Според проф. Йорданов той е на Христо Ахчиоглу от Калофер, а костните останки на Караджата са тези в сандъче №4. Така, по едно щастливо обстоятелство, черепът и скелетът на войводата са запазени. 
Тази грешка в никакъв случай не омаловажава постъпката на Баба Тонка. Бележитата българка взема черепа от русенските гробища със съзнанието да съхрани и опази за бъдните поколения една светиня. Смущаващото в случая е, че в много публикации тази истина се премълчава и продължава да се твърди, че това е черепът на Караджата. Изказват се предположения, че проф. Йорданов може да е сбъркал и дори, че черепът може да е подменен?!
Всеки автор има право да е пристрастен към дадена тема, но когато става дума за исторически факти, то те трябва да се приемат такива, каквито са.