Ренета РОШКЕВА
В много свои публикации изследователката на история на жените и пола и българското женско движение проф. Красимира Даскалова (СУ „Кл.Охридски“) изтъква заслугите на Димитрана Иванова за развитието и постиженията на българското женско движение. Учителка, журналистка, редакторка на органа на Българския женски съюз в.“Женски глас“ Димитрана Петрова (Иванова по съпруг) се изгражда като застъпничка на женските права и интереси, благодарение на препятствията в своя живот, които е принудена да преодолява.
Димитрана Петрова е родена на 01 февруари 1881 г. в Русе в семейството на занаятчията и търговец Петър Друмев и Станка Поптодорова, което има още две момчета. Завършва девическата гимназия в Русе през 1896 г., след което 
учи философия в Цюрих, защото във Висшето училище в София все още не допускат жени
През 1900 г. се завръща в България и учителства в различни градове (Шумен, Търново, Плевен). От 1906 г. е преместена в русенската девическа гимназия, след като двамата й братя умират и като единствено дете в семейството тя има право да бъде назначена на работа в родния си град. Десет години (до 1916 г.) преподава в девическата гимназия в града. Тук се включва активно в живота на женското благотворително дружество „Добродетел“, а от 1908 до 1911 г. е председателка на дружеството. Участва в 11-ия редовен конгрес на БЖС през 1912 г. в Търново, където е решено дружество „Добродетел“ „да движи делата“ на съюза до следващия му конгрес. В рамките на конгреса участва в обсъжданията на конституционните текстове във връзка с избирателните права на жените. Включена е в специалната комисия,
упълномощена от конгреса да проучи избирателните права на жените от юридическа гледна точка
Освен това се ангажира в различни обществени и културни акции, показвайки дълбока съпричастност към проблемите на учителите/учителките и жените. Предвижда се 12-ият съюзен конгрес да се проведе в Русе, но поради избухването на Балканската война решеното не се осъществява. 
По време на Балканските войни (1912-1913) Димитрана Петрова се включва в първия десетдневен курс за помощен санитарен персонал на дружество „Добродетел“, завършил с практикуване в Държавната болница, и заминава на бойното поле заедно с войниците от русенския полк като медицинска сестра. 
През 1914 г. тя се жени за Дончо Иванов (1877-1961) - секретар на Търговско-индустриалната камара в Русе. През 1916 г. семейството се премества да живее в София, където се раждат трите им деца, съответно през 1916, 1917, 1918 г. 
След приключването на Първата световна война Димитрана Иванова се насочва изцяло към социална и политическа активност. Въпреки грижите за семейството си успява да се включи подобаващо в работата на софийското женско образователно дружество „Съзнание“. За кратко време работи като секретар по социалните грижи към Министерството на вътрешните работи и общественото здраве. През 1918 г. тя вече е и секретар-касиер на Българския женски съюз. Още от 1905 г. пише за вестниците „Учителска пробуда“ и „Женски глас“ (орган на БЖС), списанията „Учител“ и „Учителски преглед“ (официален орган на Министерството на народното просвещение). Членува в Съюза на журналистите в България от 1922 г. 
Отдадена на каузата за равноправие между мъжете и жените, 
безкомпромисна и точна в оценките и мненията си, Димитрана Иванова се налага като авторитет и от септември 1920 г. е главна редакторка на в. „Женски глас“, който ръководи до 1944 г., а от 1926 до 1944 г. е начело и на Българския женски съюз - най-голямата и известна феминистка организация в страната. 
В началото на 20-те години на XX в. тя решава, че за осъществяването на идеите за женското равноправие би й било от полза да има юридическо образование. Прави опит да се запише в Юридическия факултет на Софийския университет, но й е отказано с обяснението, че няма завършено средно образование. Българските гимназии тогава са вече осмокласни, докато тя е завършила само шестокласна гимназия. За втори път различното отношение към образованието на жени и мъже се оказва пречка за нейното развитие. Полага необходимите изпити за средно образование (в същите гимназии, където преди тя самата е преподавала в продължение на 16 години), след което записва и завършва успешно (през 1927 г.) право в Юридическия факултет на СУ. 
От 1928 г. до 1930 г.издава и редактира сп. „Жената“, което 
специализира в юридическите аспекти на подчинения статус жените
През годините Димитрана Иванова се бори и за равенство между половете в сферата на образованието. Реагира остро всеки път, когато правителството прави опити да наложи различни видове училища за девойките. Друга нейна кауза е правото на жените юристки да упражняват своята професия като адвокатки и съдийки (кауза, тясно свързана с нейния личен живот и професионални проблеми). Под нейно ръководство българското женско движение постига частичен успех през 1937 г., когато омъжените жени, разведените и вдовиците над 21-годишна възраст получават избирателни права за общинските избори.
Като ръководителка на женското движение през 1925 г. Димитрана Иванова е сред основателите на Дружеството за защита на децата в България и членка на неговото ръководство до 1935 г. През 30-те години участва в създаването на законодателни проекти (за социална протекция), в движението за мир, срещу милитаризма и войната; получава известност също със своите публични лекции, издавани по-късно в брошури. Тя 
поддържа широки международни контакти 
и допринася за издигане авторитета на БЖС по света. От 1929 г. участва редовно в конгресите на Международния алианс за женско избирателно право и равни граждански права (IАWSEC), избрана е за членка на борда му (1935-1940 г.) Членува и в Международен съвет на жените (ICW), основан през 1888 г. във Вашингтон. 
Активността и неуморността, с които работи, както и страхът от популярността й води до това, че името Димитрана става символ на жените, които „знаят твърде много“. Във вестниците се появяват притурки, озаглавени „Димитрана знае всичко“. В пресата карикатури я изобразяват с катинар на устата или подгонена от разярения български патриарх да носи лозунг „Граждански брак“. Възрастни жени се чувстват задължени да покажат възмущението си от нейните възгледи, че „мъжете трябва имат метреси, не законни жени“ (свободна интерпретация на искането за граждански брак, приемано от широк кръг политици по това време). 
Разярени съпрузи й изпращат заплашителни писма,
защото тя учи жените им „да знаят много“. Анекдотите за нея са популярни в обществото. 
Работоспособността на Димитрана Иванова е необятна и непосилна за повечето хора. Наред с ентусиазма и себеотрицанието, с което изпълнява обществените си ангажименти, тя безотказно върши всичко свързано със семейството - грижи за домакинство, съпруг и деца. Цялото й време е разделено между „двете спирки“ в нейния живот - съюза и дома, без почивка. Понася стоически отсъствието на разбиране и наличието на неприязън у околните, въпреки горчивината и разочарованието, когато те идват от страна на жени.
Комунистическият режим променя изцяло живота на Димитрана Иванова
Тя е жертва на лично отмъщение  подобно на други значими фигури от „стария режим“. Още на 28 септември 1944 г. е арестувана и държана в полицията два месеца. В ареста тя е свидетелка на много случаи подобни на нейния, на хора, обвинени и пратени в затвор без съд и присъда. На това място тя среща и Фани Попова-Мутафова, известна със своите десни възгледи, която от своя страна е изключително изненадана да види Димитрана Иванова (позната с либерализма си) в комунистическия затвор. За новите управници е достатъчно, че Димитрана Иванова е имала многобройни контакти в Германия, за да я подозират в прогермански, профашистки симпатии и тя многократно е била притискана „да си признае“.
Независимо от отсъствието на каквито и да било факти срещу нея тя е прехвърлена от полицията в Централния софийски затвор, където прекарва нови два месеца (до средата на януари 1945 г.). Чрез застъпничество тя е спасена от смъртна „присъда“ и вероятността да бъде убита без съд и процес по обичайната за режима процедура. Принудена е незабавно да напусне София и се установява в Русе, в къщата на своя племенница. Скоро след това нейните роднини и приятели успяват да я прехвърлят в София поради влошеното й здраве.
Дори след този шамар от живота 
при новия режим Димитрана Иванова не се отказва да бъде себе си. Принудена е насилствено да се оттегли от БЖС, но тя продължава да  търси начини да се доказва и реализира. Възползвайки се от прокламираното от новия режим равенство между половете, се опитва да получи право да упражнява своята юридическа професия (като адвокатка) - право, за което се е борила повече от три десетилетия, още преди да завърши Юридическия факултет на Софийския университет. През август 1046 г. изкарва необходимия едногодишен стаж, за да може да стане адвокатка. С консолидацията на комунистическия режим, две години по-късно тя е заличена от списъка на Колегията на адвокатите с мотива, че като лидерка на БЖС по време на войната е „водела профашистка и пронацистка дейност“ и че никога дотогава не е практикувала адвокатство и не е изкарвала прехраната си с тази професия. След дълга кореспонденция и обжалване единственото, което успява да постигне, е политическите мотиви да бъдат заличени от мотивите за решението на извънредния комитет, изключил я от списъка на гилдията. Това е известен успех, въпреки че остава забраната, която не й позволява да практикува адвокатска професия.
При новия режим тя е лишена от възможността да публикува не само книги, но дори вестникарски литературни статии. Нещо повече, 
по време на ареста й през 1944 г. тя е изключена от Съюза на журналистите
Кореспонденцията на Димитрана Иванова с този съюз продължава повече от десетилетие, докато най-накрая тя получава през ноември 1959 г., няколко месеца преди смъртта си, съобщение, че членството й е възстановено.
Личният живот на Димитрана Иванова е не само тясно преплетен с историята на женското движение в България, но и осветлява въпросите, от които то черпи своите импулси и енергия. Под забележителното й лидерство БЖС израства като една от най-активните граждански организации в междувоенния период и съдейства за създаването на социалните и идеологическите дебати в страната.
Съдбата на Димитрана Иванова след 1944 г. е показателна. Насилственият край на нейната обществена дейност олицетворява края на автономното женско движение в България, а с нейния живот oще веднъж се илюстрира неговата история. 
Началото на края на независимото женско движение в България 
е веднага след 9 септември 1944 г. Най-голямата феминистка организация (БЖС) е парализирана след арестуването и политическата репресия над лидерката му, въпреки нейната подкрепа за отечественофронтовската власт. По силата на решение на Националния комитет на Отечествения фронт от 11 септември 1944 г. за реорганизация на БЖС той е споменат вече с ново име - Български народен женски съюз. През периода от септември 1944 до юни 1945 г. комунистическата партия, успява да овладее женското движение и постепенно да превърне женския съюз в масова организация, изцяло подчинена на нейната политика. 

Български женски съюз

В началото на ХХ век активността на жените в България е обединена и насочена чрез създаването на Български женски съюз (1901 г.). Равенството е поставено като основна цел на съюза едва през 1907 г., а постигането на пълни граждански и политически права на жените е формулирано като цел на ХV конгрес на БЖС през 1921 г. Правата на жените в България, за които се бори Димитрана Иванова, са придобити не при демократични, а при авторитарни режими. Пръв пробив на организираните жени е извоюването на частични изборни права на общинските избори 1937 г. Пълни граждански права жените получават от комунистическата власт след септември 1944 г., но е ликвидирано самостоятелното женско движение и отново престава да се чува гласът на жените.