Деца от седем града се включиха в първото издание на националния литературен конкурс „Приказка без край”, в който се превърна инициативата на клуб „Фантазия” към русенската фондация „Бистра и Галина”, ръководен от русенската поетеса и журналистка Иглика Пеева. Идеята е пишещи деца да съчинят половин приказка, а други изкушени от словото техни връстници да я довършат. В литературния маратон тази година участваха малки творци от София, Варна, Плевен, Разград, Тетевен, Петрич и Сопот.

І място, ІІІ възрастова група

Маргарита Иванова Славова, гр.Варна, 14 години, 8 клас, ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК- Варна

Константин Златев, 15г. Клуб по творческо писане „Фантазия” към Фондация „Бистра и Галина”

 

Духът от масата

 

Александра си играеше на портокаловата масичка. Сама. Отново. Скоро щеше да дойде Дядо Коледа. И затова децата от детската градина получиха подаръци. Само тя не. Всички й се бяха подигравали. Дори и брат й Александър, нищо, че бяха близнаци.

 

Изведнъж Сашо дойде при нея на масата.

 

  • Хей непослушке, как си? – попита подигравателно той.

  • Много добре – отговори тя. – Би ли ми подал куклата от пода? Изпуснах я.

 

И точно когато той се навеждаше, тя го ритна с всичка сила в пищяла.

 

  • Ау-у! – извика брат й.

Другите деца не бяха видяли да го рита и помислиха, че беше Духът от масата.

 

Пет минути по-късно бяха в колата на майка си. Сашо все още подсмърчаше, а на Александра й беше все тая.

 

  • Не одобрявам постъпката и на двама ви – каза майка им. – Сашо, не биваше да й се подиграваш. А ти, Сашке, не трябваше да го риташ.

  • Поне другият път ще внимава с Духа от масата – каза през смях Александра.

 

Брат й се усмихна:

 

  • Има изненада за теб, Саши – каза той.

 

И наистина беше така. Тъкмо се бяха прибрали и тя видя подарък на леглото си. Разопакова го с нетърпение и онемя.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ от Маргарита:

От кутията подаде глава малко сиво котенце, чийто очи приличаха на големи зелени топки за тенис. Около вратлето му имаше панделка на червени и бели точки. Александър погледна към майка си.

-Мамо, аз…

-От къде взе това коте, Сашо? Знаеш, че не разрешавам животни вкъщи без моето позволение - очилата на жената хвърляха зловещи отблясъци от слънцето, залязващо зад хълмовете. Тук в провинцията беше много по-спокойно от града, където майката на Сашка ги водеше на детска градина.

-Никакво коте не съм взел! - намуси се брат ѝ. - Бях помолил госпожата да дам на Сашка сам нейния подарък!

Момчето бръкна в горното чекмедже на шкафа за бельо и извади една голяма синя кутия, в която се усмихваше кукла с румени бузи, червена рокля и дълга руса коса, сплетена на по две плитки от двете страни. Александра грабна мълниеносно кутията от него. Разкъса я и извади от нея куклата. Притисна я към себе си. Протегна ръка върху нежният плат на роклята.

-Щях да ти я дам утре на Коледа…

-Благодаря. Ама…котето, тогава, от кого е?

-Ще разнищим това, спокойно- майка им излезе с две крачки от стаята и приглушено затвори вратата зад себе си.

Сашка се покачи върху леглото, като внимаваше да не си удари главата в това на Сашо, и постави куклата върху възглавничката си. Котето се щураше наоколо из стаята опитвайки да захапе всичко, което му се изпречеше пред погледа.

-Аз…извинявай, че те ударих...

-Няма нищо - брат ѝ се усмихна. - Е как да кръстим котето?

-Ами…навън е зима и мисля да се казва Снежко.

-Ама то не е бяло!

-Е и какво? Голяма работа, че не е бяло.

Вратата бавно се отвари от съсухрена ръка. Баба им Елена влезе в стаята. Сивата ѝ коса беше вързана на стегнат кок отгоре, а бялата ѝ вълнена жилетка, която тя сама изплете, тъй като много обичаше да плете, особено рано сутрин пред верандата, се спускаше като плащ около раменете.

-А! Гледай ти! - каза бабата с тънък прегракнал глас.- Не знаех, че котка имало в кашона!

-Кой го донесе, бабо?- попита Сашка.

-О, ами един така висок господин с рунтави вежди, които стърчаха изпод периферията на зелената му шапка.

Беше чудесна сутрин, малко хладна, но чудесна. Слънцето грееше, а тревата зеленееше в градината. Седнах, както винаги, на верандата в стола си, където, нали знаете, деца, много обичам да плета. Пред мен на масата си бях поставила две чаши за чай и чайника. Тъкмо се наведох да взема плетката си и тогава някой се закашля.

-Добър ден, мога ли да ви помогна с нещо?-попитах аз непознатия господин. - Носеше точно този кашон - тя посочи към него и след това продължи с разказа.

-Какво имате предвид, госпожо? Пожелавате ми добро утро или намеквате, че и да искам, и да не искам, то ще е добро? Или пък, че човек трябва да бъде добър в такова утро, като това?

-Всичко това, а и плюс това времето е идеално за една сгряваща топла чаша чай. Седнете при мен, няма какво да се бърза, целият ден е пред нас!

-Благодаря, но нямам време за чай. Освен това имам и още много да разнасям - той побутна към мен тази кутия, като я остави в ръцете ми. - За внуците ви е. Силно се надявам, то да ги сплоти и да са едно цяло през младостта и едно цяло когато ги застигне старостта. А не да се бият и карат помежду си.

-Аз… - но той вече беше изчезнал. Ей така просто Пуф! и го нямаше.

-Бабо, мисля, че има нещо тук - той ѝ посочи дъното на кашона. Жената бръкна в джоба на полата си и сложи очилата си.

-Пише…

,,Малките, всекидневни постъпки на обикновените хора, възпират злото настрана - малките прояви на любов и доброта. Винаги се обичайте, защото любовта е най-силната магия в този свят.

От Духът от масата или все още известният

Елфа помощник на Дядо К.‘‘