Стоян ЙОРДАНОВ
Днес Русе е голям и модерен град, с развито стопанство и открояващи се културни достижения, но тези му характеристики са осмислени най-вече от времето, в което сега живеем. През различните периоди от две хилядолетното му минало неговият облик е формиран от други приоритети и обстоятелства. Сред тях устойчиво значение имат природо-географските фактори и най-вече река Дунав. Голямата река от една страна е причина за просперитет, но от друга е северна граница на няколко последователно съществували държави, която е трябвало да бъде надеждно опазвана. По протежение на долнодунавския участък има няколко места, където 
реката традиционно е пресичана както от важни пътища, така и от различни нашественици и завоеватели
Едно от най-често използваните се намира при Русе. На това място речната ширина е сравнително малка, а и оттук преминава най-пряката връзка между карпатските и достъпните старопланински проходи. 
Тази обстановка е обуславяла почти непрекъснатото укрепяване на този участък, а значението на Русе и на всички предшествали го селища се е определяло преди всичко от големината и надеждността на крепостите им. Техният облик често е търпял промени, за да съответства на нивото на развитие на фортификационните методи, но това не е намалявало важната им военно-стратегическа роля.
Най-старите известни ни тук укрепления се свързват с римския предшественик на Русе Сексагинта Приста. Удобното пристанище в големия залив на реката, който се е намирал на мястото на лимана на русенската корабостроителница, още в средата на I век става база на римския военен флот, наречена 60 кораба (Сексагинта Приста). През втората половина на века, в хода на укрепяването на лимеса - дунавската граница на Римската империя, недалеч южно от базата е изграден укрепен военен лагер. През III век той е изместен на самия бряг върху високия хълм, извисяващ се над залива. 
Там преди това е имало голямо тракийско светилище, а днес се намират офицерският клуб и летният театър
Писмени сведения за вида на кастела Сексагинта Приста не са запазени, но археологическите разкопки, проведени през последните години, показват, че той е с размери, ограничени от територията на хълма. В него е лагерувала кохорта - част от римски легион с численост 600 войници, както и други помощни части, а гражданското население е заемало квартали наоколо. Разкритите сектори от северозападната и югоизточни стени на кастела подсказват, че той вероятно е имал правоъгълна форма, а стената му е била подсилена с правоъгълни и U-образни кули. Портата му е била от югоизток. Във вътрешността му са разкрити съществували през различно време храм на Аполон и сградата на принципията - щаба на военната част. 
Установените преустройства и възстановявания на крепостната стена показват, че поради възловото му местоположение кастелът често е бил нападан. През периода на късната античност той е имал здрави стени, запазени днес на височина над 7 м, но въпреки това по време на варварските нашествия е разрушен и изоставен. Неговите руини столетия остават под земята, но в края на ХIХ - началото на ХХ в. по време на преустройство на дунавския бряг са разкрити и големи части от тях са безвъзвратно разрушени.
През следващите векове този район е в пределите на Първото българско царство (VII-ХI в.), но няма категорични сведения доколко тук е съществувала крепост. Археологическите находки сочат, че 
хълмът е бил обитаван, но поддържането на здраво военно укрепление вероятно е било излишно
тъй като река Дунав не е била гранична и земите северно от нея са били части от българската държава. Напълно липсват сведения за укрепления и през смутния период на почти двувековното византийско владичество (ХI-ХII в.), когато в провинция Паристрион северно от Стара планина често царяло безвластие.
През периода на Второто българско царство (ХII-ХIV в.) развитието на крайдунавските земи се определя от нови реалности. Северно от река Дунав постепенно започва да се формира влашка държава, което е наложило възстановяването и укрепяването на речната граница на България. Някои от новоизградените крепости са били двойни и включвали части, разположени една срещу друга на двата бряга на реката. Край удобния залив-пристанище до устието на река Русенски Лом била изградена крепостта Гюргево. Лявобрежната й част впоследствие запазила това име, а дяснобрежната още тогава е наричана Русе.
Най-старите писмени данни за крепостта Русе
са от края на ХIV в. Запазено е и едно нейно, макар и схематично изображение, направено също по това време. По-точни сведения за вида й има в хрониката на европейския рицар Жан дьо Ваврен от 1445 г., според който каменният замък Русико е с форма на квадрат с кули в ъглите, от които едната е по-голяма, а около него е имало неукрепени квартали. През този период русенската крепост за пореден път променя мястото си и вече се е намирала на самия бряг на залива, върху ниския скален нос близо до сградата на днешния яхт клуб. Това е позволявало към сушата да бъде отделена с прокопан ров, запълнен с вода. Там тя непосредствено е защитавала пристанището, значението на което постепенно започва да нараства. Крепостта е завзета от османските турци през 1388 г., но е останала цяла. Любопитно е, че макар и с преустройства, тя е 
оцеляла до началото на ХIХ в., когато е разрушена окончателно по заповед на руския генерал Михаил Кутузов
Периодът след ХV в. е белязан от постепенен възход на Русе, обусловен от нарастващата стопанска роля на р. Дунав. Неговата селищна територия се разраства значително, но преминалите оттук пътешественици сочат, че градът е неукрепен и описват единствено малката стара крепост-замък на речния бряг. Тя вече била снабдена с артилерия и продължавала да пази пристанището, което през ХVII в. вече е зимна база на целия османски дунавски военен флот. Усъвършенстването на оръжията постепенно я направили безполезна и въпреки опитите за възстановяването й след пораженията от няколкото влашко-турски конфликта, тя била занемарена.
През ХVIII в. зачестяват руско-турските войни, затова Османската империя отделя засилено внимание на крепостите в Североизточна България. Най-възловите от тях образуват укрепения четириъгълник Шумен-Варна-Силистра-Русе и са превърнати в големи укрепени средища с модерни фортификационни съоръжения. Във връзка с това по време на Руско-турската война от 1768-1774 г. е била построена новата русенска крепост, която основно се е различавала от стария каменен замък до реката.
Тя вече се състояла от т. нар. „митириз“ - широк и дълбок ров с отвесни каменни стени и висок землен вал до него, който обграждал цялата застроена градска територия. По протежението му имало големи, издаващи се напред бастиони и пет крепостни каменни порти. 
След Руско-турската война от 1806-1812 г., по време на която Русе в продължение на 10 месеца бил в ръцете на руската армия, 
митиризът бил разширен и обхванал нововъзникналите квартали от изток
Въпреки че след Освобождението е разрушен, той завинаги се е вписал в русенския градски облик, тъй като на мястото му днес преминават булевардите „Цар Освободител“ и „Съединение“ и улица „Независимост“. Известна представа за устройството на неговия ров дава само дълбокият път пред хотел „Рига“.
Повишаването на далекобойността на артилерията скоро направило митириза безполезен, затова на различни разстояния пред него започнало изграждането на самостоятелни фортове - табии. Те трябвало да не допускат близо до града обсадни войски, затова били построени надеждно и имали силно артилерийско въоръжение. Повечето били проектирани от пруски военни специалисти и оръдията им били предимно германски. Най-голям и силен бил фортът Левент табия, който отчасти е запазен до днес. Той се разполагал на стратегическата височина в южния край на града и покривал с огъня си всички направления. Някои от съоръженията му били изградени от камък, а 
гарнизонът му бил от 3000 човека
Числеността на табиите нараствала постоянно и в последния период от съществуването на крепостта надвишавал 30. Землените насипи на някои от тях все още могат да се видят в околностите на Русе, но по-добре оцеляла е само Йълдъз табия, валът и ровът на която имат височина и дълбочина по 5 м.
За защита на града откъм Дунава по брега били изградени отделни укрепления. Сред тях се откроявал големият каменен бастион на мястото на стария замък, който бил изграден за защита на пристанището. Той се издавал навътре в реката и вероятно е впечатлявал с размерите си, защото често присъства в старите изображения на града. 
Във военно време гарнизонът на русенската османска крепост достигал до 25 000 човека, а въоръжението й включвало повече от 400 оръдия. В нея имало всевъзможни други военни обекти - казарми, погреби с боеприпаси, щабове, болници и т. н. Важна роля в отбраната й имал и дунавският военен флот, базиран основно тук, който непосредствено преди Освобождението включвал в състава си монитори, канонерни лодки, въоръжени параходи и др.
Русенската крепост от последния период на съществуването си действително е била 
сериозна твърдина, която руската армия не успява да превземе по време на Освободителната война
Когато влизат в нея по силата на сключеното Одринско примирие, русите били впечатлени от нейните фортификационни съоръжения и ги разглеждат с подчертан интерес.
След Освобождението, според изискванията на Берлинския договор, започва повсеместно разрушаване на крепостните обекти и камъните от тях са използвани в активното ново обществено строителство. Истински проблеми обаче е създал големият бастион до пристанището. Многократно го взривяват и въпреки това неговата неразрушена основа и сега прави голяма гърбица на крайдунавския път до сградата на яхт клуба.
Днес също активно се строи и в изкопите край старите крепостни съоръжения понякога се намират чугунени гюллета, гилзи, патрони. Русенската крепост все още напомня за себе си.