Тефтерчето на героя от Тутраканската епопея полк.Васил Динов дарено на русенските запасни
Красимира ИГНАТОВА
Преди дни цяла България бе насочила вниманието си към малкия дунавски град Тутракан, за да се върне 100 години назад в българската история и да отличи в паметта си великата Тутраканска епопея.
Много семейства бяха отворили старите албуми, откъдето гледа някой прадядо в шаечна войнишка куртка или напет офицер, подпрян на сабята си. Особено горди са потомците на офицерите и войниците от Четвърта Преславска дивизия, Първа Софийска дивизия и от отряда на полковник фон Кауфман от Русе, Първа конна дивизия, 9 конен полк, Варненския укрепен пункт и една бригада от 6-а дивизия - балонното отделение, които са
героите при превземането на Тутраканската крепост
Много от тези деди от пожълтелите снимки в албумите не са се завърнали от този военен ад недалеч от брега на Дунава. Други от тези храбри мъже цял живот носят в съзнанието си ужаса на битката и опиянението от победата.
Един от тези герои, изнесли на плещите си великата битка, е полковник Васил Стоянов Динов, за когото искам да ви разкажа.
Васил Динов е роден през 1867 г. в град Велико Търново. Гимназиална диплома получава в родния си град. През 1889 г., завършвайки 11 випуск на Военното на Негово Величество училище, е произведен в първи офицерски чин и назначен в Русенския гарнизон в Пети пехотен Дунавски полк.
В навечерието на Балканската война през 1912 г. Васил Динов е дружинен командир в 19-и пехотен полк в град Разград. Именно като такъв взема участие във военните действия при боевете край Ески Полос и Петра, където е тежко ранен в двата крака. За участието му във войната е награден с Орден за храброст четвърта степен, втори клас.
След като оздравява,
Динов се завръща отново като командир на дружина в 19-ти пехотен полк
въпреки че са му били предлагали настойчиво длъжност в тиловите войски. Очевидно той не си е представял, че ще стои някъде назад в тила, при положение, че на фронта кипят оживени бойни действия.
С дружината си българският офицер взема участие в Междусъюзническата война, като участват в боевете на връх Китка, за което е награден с орден „Св.Александър“ четвърта степен.
Започва Първата световна война. Тогава Васил Динов е изпратен да се включи в героичната битка за превземането на Тутраканската крепост. Като командир на дружина в 19-ти Шуменски пехотен полк той участва в щурма на форт номер 6. Това е полкът, дал неизброими жертви по време на сраженията, но постигнал заветната цел на 5 септември 1916. В тази ожесточена битка Васил Динов отново е тежко ранен в двата крака, като в резултат на това остава инвалид с 30 % намалена работоспособност. За участието му в тези боеве е награден повторно с Орден за храброст четвърта степен, първи клас.
След като лечението му приключва и
Васил Динов отново е на крака
макар и с недъг - белег от сраженията за цял живот, той е назначен в щаба на армията в град Кюстендил. По-късно получава друго назначение - за интендант на 12-а пехотна дивизия.
След демобилизацията получава заповед, с която е назначен като командир на 19-и пехотен полк и произведен в чин полковник. Остава на тази длъжност до 1920 г., след което е съкратен по силата на клаузите на Ньойския договор за намалението на войската.
В град Разград Динов основава и става председател на дружеството на запасните офицери, като остава на тази позиция до 1929 г. А след тази година той се премества в град Русе, с който го свързват незаличими спомени от началото на офицерската му служба. Тук той заедно с други офицери участва в живота на Съюза на запасните офицери като член и като негов председател в периода 1931-1933 г.
Вестник „Отечество“, орган на Съюза на запасните офицери, в своя брой 514 от 30 май 1931 г. съобщава: „На 3 май 1931 г. е избрано ново настоятелство в състав: Председател: зап.полковник Васил Динов. Подпредседатели: зап.подполковник Стефан Стойнов и зап.поручик Кирил Старцев /бележит русенски градоначалник, кмет на град Русе - б.а./, секретар-касиер - зап.капитан Петър Станчев, библиотекар-домакин - зап.подпоручик Светослав Ковачев...“ В този си състав настоятелството
под ръководството на Васил Динов организира XIII конгрес на Съюза на запасните офицери в Русе
и го прави безспорно по един блестящ начин!
През 1933 г. от 29 до 31 октомври се провежда XV конгрес на Съюза на запасните офицери, като домакин е град Горна Джумая (днес Благоевград). На този офицерски форум запасният подполковник Васил Динов отново е избран за член и подпредседател на Централното управление.
Дейността на офицера от запаса в Русе е важна и е белязана с паметни инициативи. Тук о.з.полк.Динов основава Кооперативна пенсионна каса, която се утвърждава и впоследствие прераства в Кооперативна пенсионна банка. Героят от Тутракан умира на 18 декември 1939 година.
Отново във вестник „Отечество“, в брой 872 от 13 януари 1940 година, неговият приятел о.з. подполковник Стефан Стойнов пише в негова памет: „Васил Динов беше човек с добри обноски като офицер, общественик, баща. Той се ползваше с почит и внимание от всички. Чужд на словоохотливостта и теоретичните увлечения, с безобидна, характерна нему усмивка, преглътваше и потискваше в себе си хорските слабости и обществените недъзи от желание да не огорчи другите“.
Внуците на този малко известен, но велик българин посетиха Военния клуб в Русе
Те бяха гости и на Регионалния съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва в Русе. Оказа се, че неговият внук е със същото име - Васил Динов, и живее в с.Мечкарево, Сливенско. Внучката му Даринка Тихова живее в София. На 2 юни 2016 г. те предоставиха на Регионалния съюз целия архив на своя дядо в оригинал. Най-ценното от него е тефтерче, в което полк.Динов е описал всичко свързано с участието в битката за Тутракан. Това е командирското тефтерче, в което е отразена разузнавателна информация за разположението на румънските войски преди битката за Тутракан и други градове и села от Южна Добруджа. Там собственоръчно Динов е нарисувал схемите на разположението на позициите на румънските войски в Южна Добруджа около Тутракан, Силистра, Алфатар, има и записки за броя на участващите в операцията войски от месец май 1916 г. Тази информация вероятно е била записана при оперативно-тактически сбор на командирите преди военните действия. В края на тефтерчето има интересни записки, наречени от Васил Динов
„Разни земънки и истини“
- мисли, цитати, изречения, поговорки, които са валидни и в наши дни!
Наследниците на българския офицер подариха и две от отличията му за участие във войните - медал от 1885 г. „Княз Александър I български“ и Кръст за храброст 1915-1917. Васил Динов-младши и Даринка Тихова разказаха, че къщата на техния дядо се е намирала на улица „Мостова“ номер 11 в Русе. След смъртта му през декември 1939 година той е погребан в тогавашното градско гробище на Русе „Възраждане“. През 60-те години на 20 век, когато е взето решението гробището да бъде превърнато в градски парк, костите на полковника, прославил българската армия на фронта и в мирно време, са пренесени от неговите близки в София, където са погребани.