Красимира ИГНАТОВА 
Преди дни цяла България бе насочила вниманието си към малкия дунавски град Тутракан, за да се върне 100 години назад в българската история и да отличи в паметта си великата Тутраканска епопея. 
Много семейства бяха отворили старите албуми, откъдето гледа някой прадядо в шаечна войнишка куртка или напет офицер, подпрян на сабята си. Особено горди са потомците на офицерите и войниците от Четвърта Преславска дивизия, Първа Софийска дивизия и от отряда на полковник фон Кауфман от Русе, Първа конна дивизия, 9 конен полк, Варненския укрепен пункт и една бригада от 6-а дивизия - балонното отделение, които са 
героите при превземането на Тутраканската крепост
Много от тези деди от пожълтелите снимки в албумите не са се завърнали от този военен ад недалеч от брега на Дунава. Други от тези храбри мъже цял живот носят в съзнанието си ужаса на битката и опиянението от победата. 
Един от тези герои, изнесли на плещите си великата битка, е полковник Васил Стоянов Динов, за когото искам да ви разкажа.
Васил Динов е роден през 1867 г. в град Велико Търново. Гимназиална диплома получава в родния си град. През 1889 г., завършвайки 11 випуск на Военното на Негово Величество училище, е произведен в първи офицерски чин и назначен в Русенския гарнизон в Пети пехотен Дунавски полк. 
В навечерието на Балканската война през 1912 г. Васил Динов е дружинен командир в 19-и пехотен полк в град Разград. Именно като такъв взема участие във военните действия при боевете край Ески Полос и Петра, където е тежко ранен в двата крака. За участието му във войната е награден с Орден за храброст четвърта степен, втори клас. 
След като оздравява, 
Динов се завръща отново като командир на дружина в 19-ти пехотен полк
въпреки че са му били предлагали настойчиво длъжност в тиловите войски. Очевидно той не си е представял, че ще стои някъде назад в тила, при положение, че на фронта кипят оживени бойни действия. 
С дружината си българският офицер взема участие в Междусъюзническата война, като участват в боевете на връх Китка, за което е награден с орден „Св.Александър“ четвърта степен.
Започва Първата световна война. Тогава Васил Динов е изпратен да се включи в героичната битка за превземането на Тутраканската крепост. Като командир на дружина в 19-ти Шуменски пехотен полк той участва в щурма на форт номер 6. Това е полкът, дал неизброими жертви по време на сраженията, но постигнал заветната цел на 5 септември 1916. В тази ожесточена битка Васил Динов отново е тежко ранен в двата крака, като в резултат на това остава инвалид с 30 % намалена работоспособност. За участието му в тези боеве е награден повторно с Орден за храброст четвърта степен, първи клас.
След като лечението му приключва и 
Васил Динов отново е на крака
макар и с недъг - белег от сраженията за цял живот, той е назначен в щаба на армията в град Кюстендил. По-късно получава друго назначение - за интендант на 12-а пехотна дивизия. 
След демобилизацията получава заповед, с която е назначен като командир на 19-и пехотен полк и произведен в чин полковник. Остава на тази длъжност до 1920 г., след което е съкратен по силата на клаузите на Ньойския договор за намалението на войската.
В град Разград Динов основава и става председател на дружеството на запасните офицери, като остава на тази позиция до 1929 г. А след тази година той се премества в град Русе, с който го свързват незаличими спомени от началото на офицерската му служба. Тук той заедно с други офицери участва в живота на Съюза на запасните офицери като член и като негов председател в периода 1931-1933 г.
Вестник „Отечество“, орган на Съюза на запасните офицери, в своя брой 514 от 30 май 1931 г. съобщава: „На 3 май 1931 г. е избрано ново настоятелство в състав: Председател: зап.полковник Васил Динов. Подпредседатели: зап.подполковник Стефан Стойнов и зап.поручик Кирил Старцев /бележит русенски градоначалник, кмет на град Русе - б.а./, секретар-касиер - зап.капитан Петър Станчев, библиотекар-домакин - зап.подпоручик Светослав Ковачев...“  В този си състав настоятелството 
под ръководството на Васил Динов организира XIII конгрес на Съюза на запасните офицери в Русе 
и го прави безспорно по един блестящ начин!
През 1933 г. от 29 до 31 октомври се провежда XV конгрес на Съюза на запасните офицери, като домакин е град Горна Джумая (днес Благоевград). На този офицерски форум запасният подполковник Васил Динов отново е избран за член и подпредседател на Централното управление.
Дейността на офицера от запаса в Русе е важна и е белязана с паметни инициативи. Тук о.з.полк.Динов основава Кооперативна пенсионна каса, която се утвърждава и впоследствие прераства в Кооперативна пенсионна банка. Героят от Тутракан умира на 18 декември 1939 година. 
Отново във вестник „Отечество“, в брой 872 от 13 януари 1940 година, неговият приятел о.з. подполковник Стефан Стойнов пише в негова памет: „Васил Динов беше човек с добри обноски като офицер, общественик, баща. Той се ползваше с почит и внимание от всички. Чужд на словоохотливостта и теоретичните увлечения, с безобидна, характерна нему усмивка, преглътваше и потискваше в себе си хорските слабости и обществените недъзи от желание да не огорчи другите“.
Внуците на този малко известен, но велик българин посетиха Военния клуб в Русе
Те бяха гости и на Регионалния съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва в Русе. Оказа се, че неговият внук е със същото име - Васил Динов, и живее в с.Мечкарево, Сливенско. Внучката му Даринка Тихова живее в София. На 2 юни 2016 г. те предоставиха на Регионалния съюз целия архив на своя дядо в оригинал. Най-ценното от него е тефтерче, в което полк.Динов е описал всичко свързано с участието в битката за Тутракан. Това е командирското тефтерче, в което е отразена разузнавателна информация за разположението на румънските войски преди битката за Тутракан и други градове и села от Южна Добруджа. Там собственоръчно Динов е нарисувал схемите на разположението на позициите на румънските войски в Южна Добруджа около Тутракан, Силистра, Алфатар, има и записки за броя на участващите в операцията войски от месец май 1916 г. Тази информация вероятно е била записана при оперативно-тактически сбор на командирите преди военните действия. В края на тефтерчето има интересни записки, наречени от Васил Динов 
„Разни земънки и истини“ 
- мисли, цитати, изречения,  поговорки, които са валидни и в наши дни!
Наследниците на българския офицер подариха и две от отличията му за участие във войните - медал от 1885 г. „Княз Александър I български“ и Кръст за храброст 1915-1917. Васил Динов-младши и Даринка Тихова разказаха, че къщата на техния дядо се е намирала на улица „Мостова“ номер 11 в Русе. След смъртта му през декември 1939 година той е погребан в тогавашното градско гробище на Русе „Възраждане“. През 60-те години на 20 век, когато е взето решението гробището да бъде превърнато в градски парк, костите на полковника, прославил българската армия на фронта и в мирно време, са пренесени от неговите близки в София, където са погребани.