Неда Антонова е автор на много романи и пиеси, темите, които доминират в творчеството й, са историческите. Завършила е Института за култура в Санкт Петербург, работила е като журналист, редактор в художествената редакция на Военното издателство в София, основател на списание „Отечество“. Член е на Съюза на българските писатели и е единствената жена носителка на наградата „Златен меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.
В последните няколко години интересът към нейното творчество бележи нов апогей. Причина за това са книгите й за българската светица Преподобна Стойна - „Съвършената“, за любовта на Христо Ботев и неговата Венета „Неговата любима“, а буквално преди две седмици излезе от печат новата й книга „Първият след Бога“ за Васил Левски. В романа за последните години от живота на Апостола, за процеса срещу него и за обесването му Неда Антонова предлага нов прочит на широко разпространените „истини“. 
Днес в 17.30 ч в зала „Изкуство“ на библиотека „Любен Каравелов“ поетът, публицист и издател Румен Леонидов ще представи пред русенци авторката и нейната най-нова книга. Дни преди гостуването си в Русе Неда Антонова бе любезна да даде интервю за в.“Утро“.

- Защо се заехте с тази тема, с която разбивате общоприети становища - със сигурност с вашата книга поставяте пръст в раната, отвързвате кучетата, отваряте кутията на Пандора... 
- Всичко е въпрос на натрупване. След като общонародното допитване избра Васил Левски за най-достойния българин на всички времена и го постави така високо, че взехме да го възприемаме като пръв след Бога, започнах да си задавам въпроса защо народната памет и общественото мнение премълчават - навярно от деликатност - с години внушавания факт, че Апостола е отнел човешки живот, при това на българин и единоверец! И тогава възникна съмнението, че не народната памет, а може би историците нещо грешат! И започнах да търся източници с доказана меродавност. За да стигна накрая до извода, че народната памет е съхранила истината. Левски не е убиец! 
- Колко време ви отне работата по книгата? 
- В такива случаи времето е относителна величина. Работата върху един текст не се измерва в дни, защото тя е непрекъснат процес. Понякога дори в сънищата си авторът вижда сцени, разрешава конфликти между героите, разсича заплетени от него самия гордиеви възли. А иначе, погледнато календарно, работата по тази тема ми отне малко повече от две години и половина.
- Какви източници ви послужиха за основа? 
- Огромна и почти непосилна за преодоляване е книжнината, посветена на живота, личността и делото на Апостола. И както става в такива случаи, историческата и документално подкрепена информация нарастваше лавинообразно. В най-голяма степен ми беше полезна книгата на Янко Гочев „Убийството на Васил Левски - виновниците“. Това обширно и задълбочено изследване впечатлява не само с обилието на информация, но и със смелото формулиране на някои, до днес плахо споменавани, тенденции в тълкуването на очевАдни факти - например пагубната роля на Русия в процеса срещу Апостола. Възхищава също и богатата ерудиция на Гочев, съчетала историческо познание с компетентност по османско право, изразена в подробно цитиране на членовете от имперския Наказателен закон, по които е можел да бъде съден Дякона, както и онези, по които действително е осъден. 
- Колко художествена фикция и колко историческа истина има в историята за любимата на Левски? 
- Литературната интерпретация на исторически факти и личности не би била литературна, ако в плътта на текста не бъде втъкана фикция. Главната героиня, русенката Евгения Боярова е сборен образ, съчетал в различно съотношение качествата на стотиците жени-съратнички на Левски, принадлежащи към различни слоеве на тогавашното общество. За разлика от исторически съществувалата девойка Йова от с.Войнягово, Карловско, с която младият учител Васил Иванов Кунчев е бил сгоден и за която със сигурност (от изследването на Петър Берлиев) се знае, че е издъхнала на датата 19 февруари, но през 1937 година, Евгения няма точно определен прототип. Но че много от жените, съпричастни към великото дело, са изпитвали възхищение и трепет от личността на Дякона, в това няма съмнение.
- Много факти, но и много детайли са свързани с Русе. Те как дойдоха при вас? Защото освен всеизвестните исторически реалии - като русенски пейзажи, европейските консули - някои уж мимоходом споменати /като три пъти кипваното русчушко кафе/ издават сериозно познаване на русчуклийския живот. 
- Обичам Русе, намирам го за най-европейския град в България, обичам автентичната му атмосфера, пък и тихия ту син, ту бял Дунав - непресекващо събитие, образ, чрез който природата непрекъснато ни напомня за отминаването и на тленните, и на уж вечните неща... Ах, баловете на г-жа Луиза-Мария-Фама в хотел „Виктория“... и убийственият безропотен труд на раята по изграждане на железния път Русе-Варна... Русенци обичат своя град и разказват за него и подробно, и с любов. Какво му остава на писателя, освен ...“слушай и само записвай“... 
- Всяко от географските места, които описвате в новата си книга, са цветни, звучни, усещат се техните аромати и въздухът, наситен различно в Русе, в Букурещ, в Сопот, в Кайро, в Истанбул. Вие самата ходила ли сте на всички тези места? Как се чувствате, докато обрисувате тези пейзажи и събитията? 
- Проблем беше само отиването в Кайро. В Сопот, в чийто метох се намира скривалището на Левски, ходих два пъти, но все нещо ми убягваше. Мисля, че едва третия път го долових. Два пъти бях в Букурещ, където родолюбивият българин Лука Велчов беше любезен да ми отдели доста от времето си и да ми покаже паметни места, свързани с Левски и с българите в Румъния. А днешният Истанбул е много различен от някогашния, но приятели ме заведоха да видя една къса уличка, съхранила някои от белезите на онова време... И спомени. Спомените на хора, живели по тези места и запазили за нас подробности, които, събрани на едно място, правят разказа осезаем.    
- Личността на Иванчо Хаджипенчович - оспорвана, охулвана, обикновено едноизмерна - във вашата книга е образ пълнокръвен, многостранен, жив със своите съмнения, притеснения, колебания, пориви, с любовта и страховете си. Как го постигнахте?
- Хаджи Иванчо е сложен образ на българин от втората половина на деветнайстото столетие: европейски образован, силно изкушен от властта, достатъчно богат, наследник на авторитетно в Русе семейство, изтънчен дух, белязан от нравите на своята каста, българин по  духовна принадлежност, но заедно с това висш турски сановник. ...Какъв, освен дълбоко драматичен, би могъл да бъде този образ! Българските хъшове и национал-революционери са го наричали турско мекере и султанска подлога. Съвременните прибързани тълкуватели го клеймят като национален предател и родоотстъпник. И всичко това е робуване на остарели формули, валидни за времето, когато са били произнесени и поради това оправдани в своята тогавашна категоричност. Но когато става ясно, че Хаджипенчович е изпратен в София като член на имперската комисия за разследване на случая с обира на хазната в Арабаконак и че по силата на случайност по същото време е бил заловен Левски и на същата тази комисия е било разпоредено да проведе разследване и да предложи присъда и по делото на Апостола, разбираме, че хаджи Иванчо не е имал възможност за избор. И е направил малкото, което е могъл. Пръв е отказал да подпише протокола от разпита на Васил Левски, позовавайки се на съвестта си като юрист, забраняваща му да се съгласи с препоръчването на смъртно наказание, обосновано чрез показанията само на един свидетел. Категоричността на Хаджипенчович - единствен юрист в комисията - е повлияла и на останалите членове - Саиб паша и Шакир бей - които също не се решили да сложат подписите си под този протокол. Така че възгласите „Хаджи Иванчо изпратил Левски на бесилото“ не са нищо повече от трогателни по своето невежество вопли на национален мазохизъм. Но русенци могат да се гордеят със своя благороден принос в удостоверяване на истината. Богато аргументираното изследване на Иван Марков „Хаджи Иван(чо) Хаджипенчович“ дава достатъчно основания да твърдим, че би било не само исторически, но и морално погрешно да съдим за личността на висшия турски сановник от позицията на съвременните критерии за патриотизъм и човеколюбие. Признавам, че в своя най-първи вариант замисълът на романа се крепеше върху възможността цялата история около процеса срещу Васил Левски да бъде разказана през погледа на хаджията. 
- Книгата ви поражда може би най-дефицитното в днешно време - размисъл. Във времето, когато в кабинетите на всички, озовали се най-често напълно случайно там, са окачени портрети на Левски, а много от неговите думи и изречения същата тази днешна „власт“ е превърнала в гръмки лозунги, скривайки зад тях своята кънтяща несъстоятелност, вие връщате изконността на този уникален българин, всепосветен и, колкото и странно да е, разбиращ и прощаващ своя народ-конформист. Как посрещат днес хората вашия Левски от „Първият след Бога“?
- Съдейки по писмата на читатели, които вече са успели да прелистят книгата, дошло е време да се уповаваме на великите образци от историята ни. Чух и един доста странен упрек: „Ей, и любовница му измислиха!“ Не разбирам защо и кому е необходимо да развяваме портретния и хербаризиран образ на Апостола, отричайки му правото да бъде жив човек, провокиран от живота точно толкова, колкото и всеки от нас. Но най-често повтаряната реплика в писмата гласи: „Искам да вярвам за Левски онова, което прочетох тук“. 
- Какво ви се иска да разберат вашите читатели и да запомнят? 
- Надеждата ми е да помогна на читателя да стигне до разгадаване на онези четири въпросителни, поставени след думата „Народе“ в тефтерчето на Левски. Не възмущение, съжаление, отчаяние или друг ропот на душата изразяват тези четири въпросителни... А дълбока мъка, обич, съпричастие... И пълната обреченост на самият Апостол да пожертва живота си за същия този народ.