Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

„Една неистина, преповтаряна многократно, накрая става истина.“
Перифразата на един от най-известните манипулатори в човешката история - Йозеф Гьобелс, не е нито нова, нито пък той открива Америка. Просто остава като най-точна формулировка за целенасочената пропаганда на факти и събития, които са в състояние да манипулират масите и да служат в угода на съответната политика. И преди, и след него в историята има изявени идеолози на масовата психообработка, на преиначаването на истината и представянето й в светлина, която да обслужи и пригоди историческия факт към интересите на определена групировка или партия.
Гигантската манипулация и изплетените от полуистини и пропагандните инсинуации на великоруския шовинизъм хвърля в мелницата на руско-турската война от 1877-1878 г. хиляди човешки съдби. Току-що освободените от крепостното иго руски мужици са тръгнали към Константинопол и Проливите, но под знамето на освобождението на братята славяни и в прослава на кръста над полумесеца. Наскоро сформираните войскови подразделения са предимно от южноруските райони, като в добавка към тях са включени и части, които са обръгнали в дългогодишните кавказки войни и съставени от различни етнически и племенни елементи. Близо двестахилядната армия не пропуска да се снабди и с „оперативен резерв“ от местни доброволчески формирования, наречен опълчение и попълнен не само от българи. 
И се развихря една война, ум да му зайде на човек. 
Първата руска атака почти без проблеми смита рехавите турски части
съсредоточени в няколко опорни пункта-крепости, докато изневиделица за наследниците на Суворов и Кутузов няколко европейци на турска служба слагат прът в колелата на руската стратегия и тактика. 
Жътва е! Жътва за оная с косата, която подгизва от кръв при дебаркирането при Свищов, при превземането и последващото отнемане на Плевен, при Стара Загора и Шипка, в равнините около Кацелово-Бяла-Горско Абланово. Три атаки, три огромни „жътвени урожая“ на руски души при Плевен, поднесени към престола на егото и самовлюбеността на руския самодържец. Един много изтъкнат съвременен историк - всезнаещият проф. Божидар Димитров, наскоро рекна, че видите ли, „...нашите опълченци спукали шушоните от бой на Сюлейманпашовата армия при Стара Загора, че и на Шипка русите им стреляли в гърбовете, за да ги спрат от „устремно контранастъпление“ срещу сюлеймановите орди...“ И т.н., и т.н. 
Оркестърът от манипулатори, пък нека го кажа направо - от лъжци, си има своите солисти
не само от вчера, но и от днес. Сигурно ще ги има и утре, ако поне в някои отношения не им се сложи „намордник“. Ето поради това започнах с цитата на Гьобелс.
А в ония дни, при Рущук /това е изписването на името на града в документи от това време и ще се придържаме към него в настоящия текст - б.а./, през горещите юли и август на 1877 г. назряват събития, които оставят траен отпечатък в сформирането на новата ни история. Създава се един мит, породен от една, меко казано лъжа. От едно безумно его за самоизтъкване. Преповторен десетократно до днес, за да стане „утвърдена истина“!
Положението на руската армия на балканския плацдарм е доста незавидно. По всички фронтове е преминато към отбрана, към укрепване и усилване на позициите и затягане на обсадата на градовете-крепости с големи турски гарнизони. Рущук с неговия близо двайсетхиляден гарнизон, подсилен с отбрани кавалерийски египетски части, е като трън в петата и в тила на източния отряд на престолонаследника Александър. При едно добро комуникиране и съгласуване на настъпателните операции между отделните турски армии руснаците, а и лично императорът им, рискуват не да си напоят конете в Проливите, а да се изподавят в Дунава.
Бавно, на тласъци и с много перипетии, примката на обсадата на Рущук се затяга
Задочно, следвайки указания от разменените писма с ген. Е.Тотлебен, царските отрочета Александър и Владимир правят всичко възможно според силите си да „обложат“ града, да пречупят духа на турските войски и на населението като цяло. 
Тежката руска артилерия изсипва в небето над Рущук огън и жупел от позициите си при Гюргево и Слободзея на отвъдния бряг на Дунава. Още с първите бомбардировки от месец юни са „подавени“ значителна част от турските крайбрежни батареи, а населението е принудено денем и нощем да бъде в укрития или по улиците, за да предотвратява пожари и да отстранява нанесените щети.
За съжаление не се води само ответна артилерийска престрелка. Руските прицели са учудващо точни и това поражда размисли в турското командване, които скоро преминават в параноя за широко разклонена руска разузнавателна мрежа.
Така започва зараждането на мита за „заколението на русенци“.
Уви, колкото и да ни се иска да сме горди с подвига на българските разузнавачи в тила на врага, трябва да преглътнем пълното отричане на тази теза.  Още преди войната разузнавателният рейд на ген.Паренсов в Рущук е установил най-важните стратегически обекти в отбраната на крепостта и на града. Ежедневно изнесените предни наблюдателни постове по крайбрежието на Дунав край Гюргево донасят за движението и съсредоточаването на провизии, части, боеприпаси. Локализирани са важните обекти, върху които се съсредоточават артилерийските рекогносцировки. 
За жалост между тях попадат и граждански обекти
като джамии, складове, мелници, болници и лазарети. Но това също не е нищо ново в руската тактика за „изпепелената земя“. Така още в края на юли 1877 година (всички дати са по стар стил - б.а.) няколко руски снаряда „случайно“ бомбардират изградения със спомоществованието на лейди Станфорд в Рущук лазарет.
В града плъзват слухове, че за точността си руската артилерия се насочва от сигнали подавани от русенския бряг. Отново подчертавам - слухове, за чието съществуване няма потвърждение в нито един официален документ. Само едни мемоарни белетристични опуси, създадени близо 20-30 години след тези събития. Но за това ще се спра отделно. Единствените документи, говорещи за точността и целенасочеността на руския обстрел, са сведенията и донесенията на наблюдателните им постове, които могат да се намерят в руските многотомни издания посветени на войната, например в т. 30, 33, 37, 38 на „Сборник материалов“. В резултат на сведенията им, че от пристигащите в Рущук влакови композиции с боеприпаси, войскови части и оборудване, че от талигите със продоволствие, които се разтоварват и се складират в различни складови помещения из турските махали и дори в някои джамии, последва руският отговор. 
На 22 август  градът преживява най-тежката бомбардировка
Сринати са много къщи, пострадали са цели райони. 
Взрив и пожар избухва в една от джамиите. Железопътната гара, изнесена извън крепостните стени е „атакувана“ от евакуиращото се турско население. Перонът, подхождащите към гарата пътища и тези в посока на Разград се задръстват от обози натоварени с покъщнината на бягащите. Дим и пожари се стелят над Рущук.
Зараждащият се мит придобива нови измерения: предстои поголовно избиване на българското, на християнското население, което подпомага руската стрелба. Организирано, под строй, при подготовка на средствата за това. Да, ама не! (Да ме прости незабравимият Петко Бочаров.)
Единствените спомени, говорещи за ответни турски мерки, за терор над българското население, са от инж.Димитър Ведър - наследника на „новопроизведения херой и спасител на русенци“ Иван Н.Ведър. При това създадени или преиначени по абсолютната белетристика в писанията на Н.Шаваров от 20-30-те години на XX век. Всички тези „спомени“, създадени години по-късно и нямащи нито една друга пресечна точка със свидетелства и мемоарни бележки на много по-ранни свидетели на описваните събития. Неизвестно защо 
нищо за заколението или за евентуалното спасяване на русенци не споделят Никола Обретенов или дори Захари Стоянов
които публикуват стотици страници за най-новата ни русенска история. А те не са страдали от излишна скромност! Та нали такава инициатива, подета при това от самото военно ръководство на турския гарнизон в Рущук, не може да остане скрито-покрито. 
Истината за това тъй наречено заколение е една.
Всяко стадо си има мърша. А покрай редовата турска армия гравитират многобройни паразитстващи елементи, башибозуци и черкези в нерегулярни части и разбойнически шайки. Има ги и в Рущук. И естествено при пожарите и след бомбардировките мародерите се развихрят. Почти целият град им е поднесен като на тепсия. Гарнизонът и армейските части си имат твърде много задачи и ангажименти от съвсем друго естество, а жандармерийските и охранителните части са незначителни. Невъзможно е пред тях да стои задачата да оставят след себе си „изпепелената земя“. Така турското командване би се лишило от здрава тилова опора. 
Не отричам, че Иван Ведър сигурно има принос и заслуги в стремежа ни за възстановяване на българската държавност. Но много се съмнявам от какви позиции прави това. Да не забравяме, че според данните, които се срещат, той е английски възпитаник. В деловата си работа и житейска практика обслужва и все пак защищава и интересите на Великобритания.
Умишлено избягвам въпросите около масонското му членство, още повече, че не съм сведущ по въпросите за масонството. С изключение на един.
Отговаря ли на духа на масонството, на идеята на „зидарите“ за умствено и нравствено съвършенство при свобода на мненията и толерантност спрямо възгледите на всеки един човек (а вярно ли е това славословие?!) ролята на масона Иван Ведър в тъй нареченото спасяване на русенци?
В годините на безкрайния преход се написаха книги, направиха се изложби за масонството в Русе
възродиха се „приспани“ ложи, създадоха се нови. Новите русенски апологети на тази идея и утвърдени историци с историческо мислене и ерудиция на познавачи на русенската история обаче оставиха темата все така „величава“. Насищаха публичното пространство с твърдения за „значимостта на подвига“ на Иван Ведър, но естествено не като човек, не като родолюбец, а главно като масон! И за големия му принос бе издигнат паметник и в Русе, че и в Разград. „Спасителят на русенци“ е изписано на русенския постамент. Само дето това население си е нямало и хал-хабер ни за съдбата, която го е грозяла, ни за благодарност.
Дали появата през 2012 година на едно наистина ерудирано и фактически обосновано изследване по „Спасяването на русенци от заколение“ на проф. Николай Ненов сложи край на спекулациите и митологизацията на хероите от близкото ни минало? Съжалявам и се извинявам на г-н Ненов, ако неправилно съм тълкувал и цитирал неговите тези и становища. Но мълчанието, което последва тази публикация, е просто фрапантно. Явно привържениците на изграждането на новите митове отговориха с тезата „убий идеята с равнодушие и мълчание“. Митологемите в промиваното ни с десетилетия съзнание явно не се нуждаят от премълчаване и аплаузи, а от една по яка мотика! Да не използвам някоя по конкретна квалификация.