Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

На 29 април (по нов стил) бе отбелязана 139-ата годишнина от създаването на новата българска армия в лицето на българското опълчение, формирано в навечерието на Руско-турската война 1877-1878 г.
За мнозина това е върхът, най-ярката изява в националноосвободителните ни борби и пролог към създаването на новобългарската държавност. Но така ли е наистина? И дали опълчението и „поборниците“ са с оня най-голям принос, който довежда до Освобождението? 
Смея да твърдя, че нещата са много по-сложни и много, много нелицеприятни. И за нас, и за нашето участие в прословутата война, но и най-вече как отново се озоваваме в плен на заблудите, в плен на митовете за „освободителната“ мисия на „добрия Дядо Иван“.
В тактическите планове и в хода на бойните действия на почти през всички войни, които Русия води срещу Османската империя за осъществяването на глобалните си цели - излаз на топлите морета и овладяване проливите и Константинопол - 
са създавани различни военизирани формирования от местното християнско население
С една главна цел: да осъществяват полицейско-жандармерийски функции за опазване на мира и спокойствието в тила на руските армии. Втората цел си е ясна от памтивека: поредното „пушечно месо“, което да запълва пробойните във военната стратегия. И много по-късно, едва в средата на 1877, когато пред реалната заплаха войната да претърпи коренен обрат, на опълчението се възлагат ясни военно-стратегически задачи.
Няма нищо случайно, нищо ново в хода на геостратегическите интереси на Русия още от началото на XVIII век. И ако повдигам днес отново този въпрос, то е именно за да призова към отпор на водената от Русия срещу България „хибридна война“ (между другото да припомня, че именно великоруският национализъм породи и наложи този термин). Нужно е, разбира се, и 
да отдадем и почитта си към българите, оставили живота си в името на един идеал
към хората, подлъгани, че се борят и за освобождението си.
В ред публикации се приема, че авторите на изкристализираната идея за създаване на опълчение са руските генерали Д.Милютин (военен министър) и Н.Обручев. Едва в последните години, при това главно от руски автори, тези схващания се разкрепостиха и се посочиха истинските идеолози от средите на инспирираните от империята т.нар. „славянски комитети“. Именно авторитетни руски изследователи разбулват ролята и идеите на „руския геополитик на XIX век“ генерал-майор Ростислав Фадеев, спечелил подкрепата на такива безспорни титани на руската мисъл като Фьодор Достоевски, Дмитрий Менделеев и ред други. Същите, които 
подкрепят и прокламират идеите на „панславянското обединение“, но... под егидата на Сърбия
- а в крайна сметка на Русия. Същите тези руски интелектуалци издигат глас в защита на „поробените братя славяни“, но приказват главно за сърбите!
Но все пак нека да разгледам основните постулати на доктрината на Ростислав Фадеев, която той излага в своя докладна записка „Болгарское дело в турецкой войне“ до руския Генерален щаб през октомври 1876 г.
Кой всъщност е самият Фадеев? Служил дълги години в кавказките военните части, участвал в ред от руските кавказки войни той се проявява и на публицистичното поприще. Публикува статии във в.“Московские ведомости“ и сп.“Русский вестник“. Публикуваното от него през 1869 г. „Мнение о восточном вопросе“ има програмен характер и му спечелва репутацията на панславист. Заедно с Михаил Черняев закупува в. „Русский мир“ и се сближава със славянофилския кръг около Иван Аксаков. 
При започването на Сръбско-турска война 1876 г. посещава Сърбия и Черна гора и участва в подпомагането на бойните действия на сръбската армия. Поради несъгласия с император Александър II относно участието на руски доброволци и за засилено изграждане на опълчение от местни жители е заменен от ген.М.Черняев.
Всъщност цялата докладна записка, конкретизирана в 10 точки, не се явява нищо друго освен апологетика за настъпателна и завоевателна война срещу Турция, за
овладяване на Балканския полуостров като плацдарм
за нова експанзия. Още в преамбюла Фадеев конкретизира: „Не подлежи на спор това, че преките руски интереси в Източния въпрос ще се разрешат изключително на българска територия, в страната, лежаща между Архипелага и Мраморно море. От всички страни, съставляващи европейска Турция, единствено България се съприкосновява в руска граница (с изключение на нищожния участък, откъснат от Бесарабия); единствено България е разположена изцяло покрай западното крайбрежие на нашето Черно море; единствено България е лесно достижима за руското оръжие и представлява наш неизбежен театър на военните действия срещу Турция; единствено България решава участта на Константинопол и проливите, обхващайки ги откъм север; единствено българският народ, в края на краищата, не изпитва никакви честолюбиви политически замисли и чистосърдечно желае да стои под руска ръка, пряко или косвено“. Не случайно подчертавам основните тези, определящи геостратегическите интереси на Русия и мястото на България в тях. Изводите всеки трезво мислещ човек трябва да може да си направи сам.
Още първата точка на тази премълчавана доскоро военна доктрина декларира:
„Преди всичко предлагам да се отхвърли мисълта за възможността на каквото и да е подобрение на бита на турските славяни, а следователно и на каквато и да е крачка напред в сегашната фаза на Източния въпрос, крачка, удовлетворяваща заедно и държавните потребности, и законните чувства на руския народ без завземане на България от Императорските войски.“ 
Забелязвате ли, не се планира никакво подобряване на бита на славяните в турската империя, без да се води война!? 
Тезата за военното решение на Източния въпрос като единственото възможно
се аргументира и отстоява и в последващите точки. Но най-фрапиращите са последните три точки и заключението, пряко посветени на разглеждания тук въпрос: формирането на отряди от местното население, на опълчение и конкретното му използване в хода на бъдещата война.
„Един батальон с няколко конника  може да подтикне към въстание цял санджак и да утвърдят в него фактическа местна автономия, но за достигането на такива цели войските (опълченските) не следва да се въвеждат масово, а напротив, да се раздробяват според степента на необходимост и да живеят за сметка на страната, без обози, без да мислят за операционния и продоволствения базис... Войските предназначени за освобождението на страната трябва да представляват нещо средно между истински бойни колони и партизански отряди“ (т. 7).
„Българите са най-преданият на Русия народ от всички славянски племена, но независимо от това да се раздвижи България е възможно само под нейното народно знаме... Нахлуването на руските войски обаче няма да ги увлече... те помнят добре предишните набези и обещания...“ (т. 8).
„Докато трае временният мир, българските доброволци не трябва, разбира се, да се събират под собствени техни знамена, но от тях може направо да се сформират руски полкове и батареи, най-удобно е в Бесарабия, по-близо до границата... С преминаването през Дунава тези полкове трябва да се преименуват в български и да им се дадат народните знамена“ (т. 10).
„Без предварително сформирани български полкове, можещи да действат встрани от нашите операционни линии, освобождавайки постепенно страната, усилвайки ги с всеки изминал ден със средства и разпокъсвайки турците, Задунайският поход ще потрябва огромни усилия...“ 
„При първия неуспех, при първото продължително забавяне пред укрепени турски позиции ще ни постави в същото положение, както през 1854 г... Нашите сили не трябва да се раздробяват... а между това още от първия ден от преминаването през Дунава ще се яви необходимостта да се опазват линиите за съобщения, да се блокират турските крепости... При друго положение работата може да завърши с катастрофа, не военна, а политическа...“
Мисля, че 
с цитираните фрагменти от руската  доктрина за войната с Турция могат да се обяснят много неща
Главното обаче остава едно: прокламираното създаване на български опълченски отряди не вещае нищо друго, освен предначертаното им приложение за опазване на реда, за запълване пробойните в тиловите части и интендантството и в краен случай да са „пушечното месо“, което да спасява руската армия при опасност от погроми!
Арогантността на руската военна машина и самонадеяността й за бърз успех в предстоящата „разходка“ до Цариград изиграва обаче лоша шега. Броени дни след започването на войната над руското тщестлавие надвисват буреносни облаци. Осман паша с умели маньоври блокира задълго руските полкове при Плевен, а от юг се придвижва закалената и боеспособна армия на Сюлейман паша. Североизточният четириъгълник на крепостите Шумен-Разград-Варна-Русе с близо 40 000 редовни армейски части всеки момент е в състояние да пробие рехавите редици на корпусите от Русчушкия отряд на наследника Цезаревич Александър. Само и единствено лошите комуникации между турските армии спасяват русите от очертаващия се разгром. „Юнашките“ атаки при Плевен на Скобелев довнасят още горчивина в бляновете на офицерите за бляскав поход към стените на Цариград. Помръкват мечтите за бойна слава, ордени и отличия. 
Безсмисленият рейд на руските колони през Хаинбоаз и прибързаното овладяване на Казанлък и подбалканските градове
предизвикват новата вълна на турското насилие
Нахлуващите свежи части на армията на Сюлейман подлагат на огън и меч беззащитното българско население. Нещо повече. Първото българско бойно кръщене в боевете при Стара и Нова Загора е по-скоро живо заколение на редиците на все още необръгналото на войната българско опълчение. И каквото да пишат руските журналисти, мемоаристи и панслависти, прославящи и венцехвалещи руската военна мъдрост, тактика и стратегия, при тези първи сблъсъци нашите герои са покосявани буквално като снопи. Единици успяват да се организират и обграждащи като стена мижавите руски съединения бягат към шипченския превал. Бягат и изоставят на турския произвол сънародниците си, жени, майки, деца. Нека да не преразказвам спомените на Петко Р. Славейков и други очевидци. Достатъчно е и това, че в пожарите на Сопот загива бащата на Иван Вазов, което му дава сили с перо и слово по-късно да хиперболизира, да манипулира и да превъзнася да небесата руското геройство и битката на опълченските дружини с „камъне и дърве“ и да низвергва турската жестокост.
Интересни са свидетелствата на чужденците, на чуждите кореспонденти за тези събития. Ще посоча само един, който не може да бъде обвинен в обругаване на българите, а по скоро симпатизира, дори много на нашата национална кауза - Арчибалд Форбс. 
В неговата книга „Цар и Султан“ прекрасно са предадени взаимоотношенията между българите и руснаците
за апетитите на руската геополитика. Нещата толкова ясно са казани, че карат другия голям идеолог на панславизма, Ф.Достоевски да напише: „Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник „Daily News“, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено признава, че турците имали „пълното право“ да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце.“
Тържества и митинги, грандиозни паметници бележат новото кърваво бойно поле на оределите редици на опълченците - Шипка! Тук ще замълча и няма да се поклоня. Защото не мога да славословя и тача хора, тръгнали уж с най-чисти пориви да освобождават Отечество си, а при първите сериозни изпитания да захвърлят оръжието си и да си плюят на петите. А и как няма да си плюят на петите и да захвърлят оръжието.
Остарелите пушки „Шаспо“ стрелят с 5 патрона с книжни гилзи
след което трябва дулото да се чисти с шомпола поне 5 минути, че оръжието отново да стане боеготово. Преди време мимоходом споменах за шипченския позор, сега ще го конкретизирам. Няколко десетки руски документа, промъкнали се през ситото на цензурата, говорят ясно, точно и красноречиво. Милите ни родни „опълченски херои“ захвърлят разваленото руско оръжие с което са въоръжени и при първата поява на турските части си плюят на петите къде по пътя към Габрово, къде по горските пътеки. Единствено изстрелите на руските солдати и офицери по гърбовете и задните им части, боят с шомполи по главите и други телесни места на догонените бегълци завръщат част от тях на скалистите позиции. Близо 2/3 от опълченците се изпаряват яко дим. Дезертират, а после са издирвани и от руската жандармерия, като някои от тях дори са възстановявани на служба в дружините. Без да цитирам имена само ще посоча, че от тринайсетте опълченци от Русенско, загинали в боевете при Стара Загора и на Шипка, шестима се водят за дезертирали или безследно изчезнали.
Дълги години се учудвах, че с изключение на бегли вметки и бележки под линия, не намирах сериозен анализ за социално-обществения състав на българското опълчение. Може би едно от малкото приятни изключения е опитът на Г.Вълков в книгата му „Българското опълчение. Формиране, бойно използване, историческа съдба“. Но и там всичко е толкова завоалирано и ограничено, толкова помпозно и напудрено, че започваш да се питаш толкова ли мастити учени историци не са намерили за необходимо да направят това или нещо подобно. Само ще цитирам дълбокомислените изводи на един такъв „военен историк“: „Повечето автори твърдят, че опълченците са хора политически добре ориентирани, носители на борческо съзнание. Голяма част от тях са сподвижници на Г.С.Раковски, Хр.Ботев, Ф.Тотю, П.Хитов, повечето са участвали в Сръбско-турската война и имат известен боен опит, други дълги години са били хайдути и въстаници. Опълченците са носители на идеите на Ботев, Левски и Раковски. Те се борят за премахването на експлоатацията и властта на турските бейове и българските чорбаджии, за свободата на изстрадалата родина. Всички автори са единни в това, че Българското опълчение имало народен и революционен произход. Повечето от тях сочат, че голямата част от опълченците са грамотни“. 
Уви, това са само едни патриотарски измишльотини...
И то при наличието на 
пълни и относително подробни списъци и архиви
при наличието на многотомни публикации за списъчния състав на опълчението! Намерих само едно обяснение. Никому не е било нужно да сваля от пиедестала кумири и герои на новата ни история. Особено в период, когато се е създавала новата ни българска държавност и когато тези „херои“ с оръжие и заплахи са създавали личния си ореол на слава, охулвали са другите българи, които скромно и полека са работили за възстановяването на България, на т. нар. „еволюционисти“. 
На мен такива герои и такава измислена слава не ми трябват. Пък ако ще имената им да са изписани не със златни, а с елмазени букви по паметници и лобни места. Истината трябва да е обективна и макар погледната от различни гледни точки, да ни даде увереност, че на бъдещите поколения няма да се наложи да се срамуват от лъжите и преиначаването на историята на Отечеството си.