Правото, особено гражданското, е шах - за да си успешен играч, трябва да мислиш три хода преди противника си. Така гражданският съдия от Русенския районен съд Ивайло Йосифов оприличава състезанията в съдебна зала. Признава, че не винаги се чувства комфортно в кожата на магистрат, предимно заради общественото недоволство и риска да го гледат изпод вежди, но приема работата си като голяма отговорност. Не се притеснява и да посочи пропуските в съдийската работа. А те с още по-голяма сила се набиват в очите му след изкараната повече от година командировка в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. 
Съдия Йосифов се върна от емблематичния оазис на справедливостта преди броени дни и без двоумение коментира, че работата в Европейския съд по правата на човека съществено се различава от националната съдийска практика. 
„Ние трябва да познаваме стриктно законите в страната си. Понякога обаче става така, че 
като съдии прекалено се вторачваме в детайлите и от дърветата не виждаме гората
Виждайки малките детайли в правния пъзел, ни убягва цялостната картина, а когато човек има възможност да работи в международен съд, има свободата да погледне нещата отгоре и да търси истинската справедливост“ обяснява магистратът. И посочва, че за него е най-трудно да постанови решения, които са правилни според буквата на закона, но несправедливи от човешка гледна точка. 
„Конвенцията за правата на човека освобождава от тази тежест. Така например един съдия може да не приложи несправедливия национален закон, когато той противоречи на определена разпоредба от Европейската конвенция по правата на човека и съответната практика по нейното приложение. Това пряко приложение на Конвенцията с предимство пред вътрешното право следва и от Конституцията на Република България“, обяснява съдия Йосифов. И посочва конкретни параметри в начина на протичане на гражданския процес, които според него водят след себе си риска от излизане със законни, но несправедливи съдебни решения.
„Например ако ответникът не направи възраженията в срока за отговор, той дори и да е прав, няма как да се позове на тях по-нататък. На чисто формално основание той губи делото и бива осъден, без да може да се защити успешно. Това е много неприятно, но ние сме длъжни да сме безпристрастни, без да подпомагаме никоя от страните по делата“, коментира съдия Йосифов.
В продължение на 1 година русенският съдия преценява допустимостта на индивидуалните жалби
подадени срещу България в Страсбург.
Съдия Йосифов е един от деветимата магистрати от България, които печелят обявен конкурс и в продължение на около 13 месеца работи в съда в Страсбург. Работата му там е била малко по-различна от типично съдийската и по-скоро е била свързана с подпомагане на тамошните съдии. И по-конкретно - русенският магистрат е преценявал допустими ли са подадените от български граждани жалби срещу родните институции. 
„Нашата функция беше да филтрираме жалбите и под ръководството на старши юристи от съда решавахме кои от тях са допустими и струва да бъдат разгледани по същество. Ако жалбата очевидно е недопустима, изготвяме проект на решение по допустимост, който се приема от едноличен състав на съда. Ако преценим, че жалбата не е недопустима, ние пишем кратки юридически резюмета, които да заострят вниманието на съдиите и старшите юристи по веригата. Ако се сметне за допустима, жалбата се изпраща до българската страна в специална дирекция в Министерството на правосъдието, след което има канален ред, по който протича делото“, разказва магистратът. 
За да стигне обаче до тази позиция, 
съдия Йосифов преминава през три пресявания
В началото е предварителният подбор, чрез който се преценява чисто по документи дали кандидатите отговарят на изискванията. Впоследствие се явява на писмен изпит, включващ решаването на реален казус. По време на този изпит трябва да се реши дали реална жалба по истинско българско дело в съда в Страсбург има резон и заслужава да бъде разгледана. В неговия случай казусът е бил въз основа на оплакване за бавно правосъдие по наказателно дело, като ключът към успеха му е бил в това да съобрази, че междувременно в България е бил въведен вътрешноправен механизъм за присъждане на обезщетения за прекомерни забавяния по делата. На финала магистратът е преминал през онлайн интервю чрез видеоконферентната система на съда в Страсбург. Според русенския магистрат този начин за провеждане на препитването е спестил време, разходи и ресурси за всички страни. А същевременно интервюто е било обвързано с няколко нива на сигурност - всеки кандидат е удостоверявал самоличността си чрез специален имейл и персонална парола.
Благодарение на отличното си представяне съдия Йосифов печели едно от местата и изкарва две последователни командировки в съда в Страсбург. Първата започва в края на 2014 година и продължава до юли 2015 година. След това заминава отново през ноември, докато в началото на април 2016 година окончателно се връща на родна земя. Ключово за успеха му според него е владеенето на чужд език, включително на юридическата терминология. За това особено му помага отличният английски, подплатен с дипломи и сертификати от реномирани курсове.
Повечето материали в съда в Страсбург са на официалните езици - френски и английски. Всички материали впрочем са достъпни и свободни за използване от гражданите на сайта на съда: http://www.echr.coe.int. Има и специална страница за търсене на съдебните решения, много от които вече са достъпни и на български език: http://hudoc.echr.coe.int. Тези решения са публикувани и на официалната страница на Министерството на правосъдието. Езиковата бариера обаче е препятствие пред някои колеги, коментира магистратът. С това всъщност си обяснява защо повечето кандидати за позициите са били млади хора.
Масово гражданите и адвокатите не знаят каква е компетенцията на съда в Страсбург
С това заключение излиза съдия Йосифов след почерпения незаменим опит в авторитетната институция. Именно заради незнанието и неразбирането на същността и функциите на съда масово жалбите, с които хората търсят справедливост в Страсбург, въобще не стигат до разглеждане, тъй като са недопустими.
„Неговата компетентност е да провери дали националните органи, включително и съдилищата в отделните държави, са допуснали или не нарушения на някое от предвидените в конвенцията права. В повечето случаи обаче жалбите са написани, сякаш съдът в Страсбург е някакъв наднационален касационен съд от четвърта инстанция. Тоест, гражданите преминават през всички съдебни инстанции в държавата, в която живеят, недоволни са от решенията им и стигат до Страсбург, където също обжалват. А това не трябва да е така, тъй като е необходимо жалбата до съда в Страсбург да е формулирана по различен начин и да е написана на специален формуляр, който също е свободно достъпен на сайта на съда. Впрочем този проблем е характерен и за жалбите срещу други държави - страни по Конвенцията, а не само за тези, подадени срещу България“, коментира магистратът. И допълва, че всъщност Конвенцията за правата на човека е каталог от стриктно изброени права, между които правото на живот, забраната за изтезания, за принудителен и робски труд, правото на свобода и сигурност, на справедлив процес, правото на зачитане на личния и семеен живот, право на защита на собствеността. Сред правата също попада и правото на свобода на съвестта и религията, което засяга един от най-обсъжданите въпроси в България през последните дни - трябва ли да се забрани носенето на бурки. Оказва се, че както и в повечето случи, не сме първите, които се сблъскват с този казус и има държави, които вече са го разгледали.
Бурките вече са забранени във Франция със закон от 1 октомври 2010 година
а скоро съдът в Страсбург е решил, че забраната е законна. Забраната е била поради факта, че този тип облекло закрива напълно лицето на носещите го жени. Съдът приема, че подобен тип облекло не може да се носи и на работното място. Това е станало с решение от 1 юли 2014 година по жалба 43835/11, дело С.А.С срещу Франция и с решение от 26 ноември 2015 година по жалба 64846/11, дело Ебрахимиан срещу Франция. 
До обсъждане на актуалния вече и у нас въпрос се стигнало след жалба на жена от арабски произход. Тя била социален работник в болница, но заради носенето на бурка била уволнена. Заради усетеното от нея накърнено право свободно да демонстрира религията си, арабката се оплакала пред френските съдилища. Те обаче отхвърлили жалбата й, като се позовали на това, че Франция е светска държава - обстоятелство, което е записано и в Конституцията. Съдът в Страсбург също е казал, че няма нарушения, тоест реално няма пречка да съществува такава забрана, разказва съдия Йосифов. С това магистратът дава пример, че емблематичният съд далеч не присъжда само главоломни обезщетения, които най-често попадат във фокуса на общественото внимание. А всъщност е инстанция, която преценява дали държавата и нейните институции е права в дадени свои действия или обратното - не постъпва коректно с хората като затрива правата им.
България трябва да има повече самочувствие, защото не е сред най-осъжданите държави в Страсбург
коментира русенският магистрат. Допълва, че страната ни се намира някъде в средата на класацията на осъжданите. И прави сравнение с Италия по отношение на бързината на съдебните процеси.  
„Не ни е толкова бавно правораздаването. Например в Италия положението е много по-зле, отколкото при нас. Това, разбира се, не следва да ни служи като оправдание и за забавянията, които се допускат и в България. В Италия делата се отлагат за след половин или една година. Затова и Италия е една от най-осъжданите за бавно правосъдие държави“, споделя съдия Йосифов, като казва, че има и лични впечатления от тамошното правораздаване, тъй като е бил на двуседмичен стаж в Апелативния съд в Торино. 
Бъдещият доктор по право искал да стане лекар, но измама го мотивирала да търси справедливост
Съдия Йосифов всъщност е единственият юрист в семейството и никой от близките му не го е подтиквал към правото. Самият той като възпитаник на Математическата гимназия „Баба Тонка“ е бил запален по химията и мечтаел да стане лекар. Имал страст и към литературата. В 12 клас обаче се отказал от мецицината и попаднал във Великотърновския университет, където от раз го приели за студент по право. Още в началото на обучението си обаче бъдещият юрист попаднал в измамна схема - обещали му да отиде на бригада в Англия, но фирмата се оказала фантом. Това мотивирало бъдещия съдия да заляга още по-сериозно над правото, за да може един ден справедливостта да зависи от неговата дума. Впрочем казусът с измислената бригада продължил 15 години, през които течало разследване, но в края на 2015 година делото било прекратено и не стигнало до съд. През това време съдията завършил висшето си образование, изкарал казарма, работил като дознател за около 1 година и половина, докато през 2007 година спечелил конкурс за младши съдия. А от 2010 година е граждански съдия в Русенския районен съд. Казва, че за него не е привилегия, че е съдия, а приема професията си като отговорност. Смята, че част от проблемите на днешната съдебна система се крият във формалния подход и инерцията на магистратите. А често колегите му забравят, че зад всеки облечен в правна рамка казус всъщност стоят човешки съдби.