Красимир КЪНЧЕВ
Проучвайки огромния материал за художниците, гравьорите, писателите, кореспондентите и изобщо интелектуалците, участвали в руско-турската война 1877-1878 г. и отразили в различна степен нейния ход и историческата съдба на нашия народ, попаднах на един непубликуван и неизвестен дневник на художника Алексей Боголюбов. В него се натъкнах на много любопитни подробности за Русе в първите години след възстановяването на българската държавност, за утвърждаването на българското самоуправление и за някои участници в този сложен и многопластов процес. Сред тях са и сведения за една малко известна личност - руския консул в Русчук Николай Николаевич Ладиженски.
За моя изненада се оказа, че
това име е абсолютно непознато както на изследователите на историята ни
така и на самите продължители на руската политика на Балканите във всичките й аспекти. Нито следа в нашите музейни сбирки и архивохранилища, съвсем бегли и откъслечни податки в руски извори и публикации, пълно мълчание от страна на руските дипломатически представители в Русе, въпреки обявеното ми становище още от 2012 г. А Ладиженски е дълбоко ерудирана личност, спънала и ограничила според своите възможности опитите на руската експанзионистична и глобалистична политика да превърне възродената българска държава в руска „Задунайская губерния“.
Ладиженски /фамилията се среща в някои източници като Лодиженски/ са дворянски род, произхождащ от легендарния шведски преселник Облагини, за който се счита, че през 1375 г. се присъединява към великия княз Дмитрий Донской. Родът бързо се разраства и към края на XVII век негови представители са вписани в родословните книги на Калужка, Саратовска, Тамбовска, Тверска, Нижегородска, Тулска, Ярославска, Костромска, Псковска, Рязанска и Астраханска губернии. Всички представители на този род в Тверска губерния се оказват пряко свързани с българската история в един или друг период от своя живот. Дядото на Николай Николаевич - Николай Фьодорович Ладиженски (1774-1861), е известен като руски командир от епохата на войните с Наполеон. Той участва в редица сражения от поредната руско-турска война 1806-1812 г. Назначен е на 16 ноември 1809 за командир на Вятския мускетарски полк в състава на Молдовската армия и през 1810 г. участва в обсадата на Тутракан. А през 1811 г.
дядото е ранен от куршум и оръдейно гюле при неуспешния щурм на Русчушката крепост
Бащата, Николай Василиевич Лодиженски, като гвардейски полковник участва в отбраната на Севастопол в друга руско-турска война.
Голямото семейство Ладиженски живее в имението Маковници в Тверска губерния. Там на 20 декември 1842 (по нов стил 1 януари 1843 г.) се ражда Николай Николаевич. Израства в среда, преплела широки културни и държавнически интереси, които бележат и целия му житейски път. От малък той е под влиянието на един от изтъкнатите руски композитори А.С.Даргомижски, от когото получава солидно музикално образование. Още по-силен отпечатък върху интелектуалното му развитие оказват дружбата и честите контакти с гостуващите в имението Н.А.Римски-Корсаков и А.П.Бородин. Запазени документи в архива на Тверска област свидетелстват и за активна социално-обществена позиция в последните години на крепостното право в Русия. Дворянското семейство издържа местното училище още от 1847 г., а от 1858 г. поема издръжката и на фелдшер и учител.
От 1866 г., когато е на 24 години, Николай Ладиженски се включва в популярния в цяла Русия Балакиревски кръжок, своеобразно творческо съдружие на най-талантливите и напредничави руски композитори. За младежа Римски-Корсаков пише, че е „образован, странен, разпален и надарен със силен, чисто лиричен композиторски талант“. Авторът на „Садко“ и „Полетът на бръмбара“ добавя, че
младият Ладиженски нелошо владее пианото, импровизира и изпълнява собствени съчинения
ескизи на симфонии, опери и просто музикални откъси.
„Всичко това е толкова изящно, красиво, изразително...“, пише в спомените си големият руски композитор.
Тясна е и интелектуалната връзка между Ладиженски и друг изтъкнат автор на бележити музикални произведения и учен-химик - А.П.Бородин, който пък е вдъхновен от сестрата Ана Николаевна Ладиженска, за да сътвори своите изключителни романси.
Освен музикалните дарби и увлечения, за Николай Ладиженски е характерна също любовта към точните науки - именно тя го отвежда в Петербургския държавен университет, където изучава дисциплините във Физико-математическия факултет.
Остър завой преживява биографията на Ладиженски след 1868 г. В началото на 1870 година, верен на родовите традиции, той изпълнява своя дълг към отечеството, като постъпва на дипломатическа служба. И тук той оставя силна следа, будеща възхищение сред представителите на руската творческа интелигенция. Младият дипломат е винаги в центъра на конфликтните точки на руската политика, особено на Балканите. Той започва новата си кариера през 1873 г. Балканите са район, в който Русия съсредоточава многолетни усилия за разбиване политическото статукво там и в Централна Европа, както и за разрешаване на създадената от самата нея „източна криза“.
Николай Ладиженски първоначално работи в руското консулство в Будапеща, след това е
секретар и преводач на руското консулство в Белград
а по време на руско-турската война 1877-1878 г. изпълнява длъжността генерален консул в мисията в сръбската столица. За активната му дейност в този период свидетелстват няколко частично запазени документа, публикувани от руските архиви и отнасящи се към възпирането на Сърбия от влизане в нова война с Турция, особено след нанесените й тежки поражения през 1876 г. Забележителните му успехи в това отношение са отбелязани и в чуждестранната преса, а за отзвука им свидетелства един от близките му приятели от музикалните среди В.В.Стасов: „А четохте ли вие кореспонденцията в „Таймс“ за нашият „Фим“ /помешчик - б.р./ - пита той в свое писмо А.А.Голенишчев-Кутузов. - Сутрин той става в тъмни зори, отива в двореца на Ристичите и още на зазоряване им съобщава важните политически събития, за които след това говори цяла Европа. Ето какъв е той! Гледай ти къде се е озовал! Ето какво композира той днес вместо „Русалка“ и разни други неща. Да се не начудиш!“.
След края на руско-турската война и известен период на лутане и неуредици в руската дипломация по отношение на Източния въпрос и при разпокъсването на Сан-Стефанска България с активното съдействие на Русия
Николай Ладиженски е назначен като консул в Русчук
Тук през април 1881 г. го заварва художникът А.Боголюбов, протеже на новия руски император Александър III.
За съжаление оригинални документи по службата на Николай Н. Ладиженски като консул в Русчук в руските архиви почти не се откриват. Те са или разбъркани измежду други дипломатически преписки, което установи и проучването през 2008-2009 г. на русенския историк Иво Жейнов, или просто са изчезнали.
За последното има своето обяснение фактът за закриването на руските дипломатически представителства след денонсиране на преврата на княз Александър Батенберг и неговия режим на пълномощията и провалянето на руската политика за превръщането на младото Българско княжество в „Задунайская губерния“. Достоверен факт е и кражбата на секретните архиви на русчушкото консулство, документиран в книгата „Окупационный фонд, основанный для устройства русско-дунайской области“. С., 1892. Ред. в-к „Свобода“, с предговор от големия български поборник и опълченец Димитър Петков и преиздадени като „Окупационен фонд основан за създаване на руско-дунавска област“ в Русе през 1993 година.
Благодарение на това днес можем да съдим за това, че Николай Ладиженски първоначално се стреми да избегне назначаването си в България, предпочитайки спокойствието на Трабзон, вместо изпълнения  с потайности и политически крамоли български и русчушки живот. Въпреки всичко, след назначението си той се стреми да изпълни всички указания на императорската дипломация, но вяло, без особено желание и стремеж за пълноценно и ефективно изпращане на въстаници за Македония и Черна гора, за регистриране и водене на отчет на руските анархисти и либерали, намерили подслон в Княжеството.
Неколкократно от руския пълномощен представител в София М.А.Хитрово му е отправяна забележка по този повод, независимо от личните им приятелски отношения. Явно е бил изразителен интересът му
да не се намесва в българската вътрешна политика
като мълчаливо саботира някои указания на Азиатския департамент на Руското външно министерство, особено по изборите на делегати за Великото народно събрание в Свищов и по укрепване на режима на пълномощията на княз Александър Батенберг. Дори разходването на средства от Окупационния фонд, които са под негово разпореждане, става изключително пестеливо, понякога и без да се извършва финансиране, с което би се увредило на младата държава.
С други думи, въпреки консервативността на службата си в руското дипломатическо ведомство, Николай Николаевич Ладиженский остава верен на младежкото си свободолюбие и с нищо не накърнява българските национални интереси. За това можем да съдим и по факта, че негови нелицеприятни дейности не са цитирани от Захари Стоянов, Симеон Радев, Димитър Петков и други, които с най-различни епитети и слова рисуват действията на други руски консули и дипломати. Една от двете запазени и непубликувани досега негови фотографии е направена след отпътуването му от нашата страна, когато се спира за кратко във Виена.
Кариерата на Николай Ладиженски след това е изпълнена с много
превратности и факти, достойни за филмов екшън
След България дипломатическото поприще го отвежда в Букурещ, в Турция, в Ню Йорк и в Шанхай.
Но дори и когато на 65-годишна възраст през 1908 година се оттегля от дипломацията, той продължава да взема активно участие в руския обществено-политически живот. Оберпрокурор на руския св.Синод, касиер на Палестинското общество, член на Славянското общество, един от основателите за единение на православната и англиканската църква, предводител на дворянството и ред други. През последните години от живота си Николай Николаевич Лодиженски е известен като човек с десни социално-политически убеждения, но също като активен славянофил, тясно свързан и с църквата. Носител е на много изключително престижни руски и международни отличия, между които турският „Меджидие“ 5-а степен, черногорския „За независимост на Черна Гора“, румънския „Корона“ 2-ра степен със звезда, офицерски кръст на Френския почетен легион, Австрийския кавалерски кръст на Франц Йосиф, гръцкия орден „Спасител“ 3-а степен.