Понякога започвам да си мисля, че държавата е против нас - хората, които се занимаваме с изкуство. Това отбелязва на глас галеристката Илвие Халилова, докато показва новите притежания на галерия „Иви Арт“. Отбелязва това дори без страст - по-скоро като печален факт, отколкото като яростно възмущение. И това е обяснимо - всъщност, нищо ново не е настъпило на фронта, на който негласно са изправени един срещу друг творците и всички, които са се посветили на изкуство в различните му измерения, и другите, тези, от които зависи така нужната глътка въздух за създателите на красивото. 
Ето, например, ние дължим всички данъчни тежести, които важат за всеки собственик на магазин или квартална бакалия, продължава галеристката. И добавя: „Макар че има огромна разлика между това да продаваш храни като кисело мляко, сирене или други кажи-речи ежедневно необходими стоки от рода на паста за зъби или препарат за миене на чинии“. 
Едва ли някой може да се усъмни в правотата на тези думи. Защото вероятно повечето хора си дават сметка, че ако надвечер на връщане от работа човек може да си помисли: „Абе, що не се отбия да купя кило картофи“, то 
мисълта „Я да взема да мина през галерията да си купя една пластика!“ спохожда гражданите значително по-рядко
А някои от тях - никога. С други думи, ясно е, че е напълно безплодно и дори абсурдно сравняването на живописни платна, графики, керамика или скулптура с ябълки и круши /плодове, които някога бяха любим израз на учителките по математика, за да покажат примитивизъм в мисленето на учениците/. И от Министерството на културата вероятно никой не би допуснал подобна съпоставка, издаваща елементарщина. Но така или иначе, за друго министерство - това на финансите, очевидно години наред това, което правят хората в галериите, си остава тайна и загадка. При това загадка, която никой от чиновниците, още по-малко министрите, не се наема да разгадае, като пробва да потърси помощ от приятел. 
А може би по-скоро тези факири на стъкването на държавните бюджети просто не желаят да се товарят с подобно знание?! Още повече, че едно такова знание със сигурност би ги поставило в ситуация на известен дискомфорт, когато, 
въпреки че знаят разликата между картина и круша
продължат да искат и от търговеца на картини, и от търговеца на круши да отговарят на едни и същи условия и по един и същи начин да внасят в хазната. Кой знае?...
Всъщност, много от хората не са наясно колко усилия и труд са необходими в нашата работа, обяснява Илвие Халилова. Издирването на автори, контактите с тях, съхраняването на творбите им и представянето на работите пред възможните купувачи - всичко това изисква не само време, но най-вече подготовка, професионално отношение и - най-важното! - проникновено отношение към изкуството. Без това и самият галерист едва ли е възможен. Може би затова не се изненадвам, когато още с влизането си в галерията на Ива погледът ми пада върху една неголяма маслена работа, а тя я отмества и казва: „Тази съм решила да си я подаря на себе си - това е есенен пейзаж на професор Николай Русчуклиев от периода му през 90-те“. 
А разговорът за тегобите и неразбирането от страна на институциите постепенно се изгубва на заден план. Заглушават го 
доминиращите пориви на багрите, на линиите, на цветните асиметрии
на слънчевите портрети, на дунавските пейзажи, на философските мъдрости, навявани от платната.  
Като малки мъдри притчи са керамичните картини на семейството художници от Добрич Милена и Али Алджабари. И двамата са завършили Великотърновския университет и сега живеят в центъра на Добруджа, като съчетават в произведенията мотиви от българската добруджанска традиция на изобразяване на стилизирани пилета, цветя, птици и моми с дискретния чар на детайла, който Али носи със себе си от родината си в Близкия Изток. 
Радвам се на нова колекция на известната бълргарска художничка Нина Златева, казва галеристката. Тя отдавна работи с авторката, която е с русенски корен. През декември Нина си дойде за малко в родния град и тогава часове наред се разхождахме и си говорихме, усмихва се Ива. И добавя: „Наистина, контактите са много важни в нашата работа. А особено много се радвам, когато имам възможност да представя в галерията художници, които са свързани с Русе - родени са тук или по някакъв начин животът им ги е отвеждал в нашия град“. 
Много й се иска да направи и самостоятелна изложба на Нина Златева
работите на която специалистите определят като „магнетични, балансирани, изчистени, естетски и професионални“. 
Ива работи с доста русенски автори - при нея могат да се намерят творби на Мона Монева, Огнян Балканджиев, Боряна Стефанова, Лъчезар Станев, Недрет Яшар, който живее и работи в Турция, но сравнително често се връща и в града, с който са свързани определящи за работата му моменти и ценни преживявания и приятелства. 
В последно време се радвам на две мои нови открития, казва галеристката. Единият е Месрур Сабит, който е роден в Исперих. Завършил е факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“ и три години е преподавал там като асистент. Впрочем, с него ме свърза фотографът Георги Кехайов, който преди време работеше за „Утро“, засмива се Илвие Халилова. И припомня, че самият Кехайов е с диплома от ВТУ, завършил е графика, като са били състуденти с Месрур Сабит, който пък е специализирал живопис. В момента Месрур живее във Велико Търново, 
първата картина, която ми даде, беше откупена почти веднага
обяснява собственичката на „Иви Арт“. Тя настояла и авторът й изпратил втора - с удивителната златиста светлина, която струи изпод снеговете на зимния пейзаж, тя недвусмислено показва защо критиката причислява Месрур Сабит към последователите на романтичните направления в живописта. 
Другият от новите автори, с които работи галерията напоследък, се казва Камен Кисимов - самият той е от Ловеч, живял е в Германия и Холандия и в живописните му работи присъства удивителна енигма, навяваща асоциации със средновековните портрети и закодирана в съвременните градски пейзажи. 
Мека светлина излъчва портрет от серията „Българки“ на Веса Вълова, преподавателка по живопис във Великотърновския университет. Провокират пластичните варианти на прочутата Манасиева хроника, които е пресъздал търновският скулптор Станчо Ганев. Ганев вече десет години работи тези 
уникaлни миниaтюpи - тoчни кoпия нa пpoчyтитe oбpaзци нa Чeтвepoeвaнгeлиeтo 
нa Ивaн-Алeкcaндъp, Мaнacиeвaтa хpoникa и пиcaниятa нa Йoaн Скилицa. Такива миниатюри притежават високопоставени гости на Велико Търново и държавници, в Русе, оказва се, тези творби също са намерили ценители, които са купили „Пиpът нa хaн Кpyм c чaшa oт чepeпa нa Никифop“. Стaнчo Гaнeв изpaбoтвa мaлкитe кapтини пo cпeциaлнa авторска тeхнoлoгия.  
Интригуват и картините на младата авторка Павла Коларова. Тя също е с русенски корен, обяснява Ива. Майката на Павла, Виолета Коларова, е работила като дизайнер в някогашния завод „Дунавска коприна“ - една от гордостите на града допреди две десетилетия. А под картините на Павла привличат вниманието две малки пластики, за авторството на които дори по-слабо запознатите със съвременното изкуство едва ли биха имали колебания: това са две малки работи на удивителния русенец с национална и световна известност Никола Терзиев-Желязото.