„Аз съм си русчуклия. И винаги ще си остана такъв. Независимо от това къде се намирам. И независимо от това какво се случва с моя град. Най-ползотворните ми години са минали в този град - тук съм се чувствал в най-хармоничен сговор със себе си: и като телевизионен художник, и като театрален и оперен художник, и въобще като творец - Русе е моето място. Каквото съм в момента, то е продукт много повече на Русчука, отколкото на София. Това е“.
С тази носталгична прелюдия започва разговорът ми с Иван Токаджиев, докато той подрежда изложбата, която ще се открие час преди началото на 53-ите „Мартенски музикални дни“. Намерил малко време за едно кафе, живописецът, който досега е сменил достатъчно много роли, но в тази явно се чувства най-комфортно и най-себе си, се връща в отминалото време. За да извика в паметта си образи, които очевидно са му твърде свидни.
Образите-корени, незрими и ненатрапчиви
заложили в него онази спокойна мъдрост, която днес се излъчва от самия него и от картините му.
Родът ми е от световноизвестното село Иваново, там са ме отгледали баба ми и дядо ми, на които дължа страшно много, признава Токаджиев. И си припомня: „Дядо ми Иван - наречен самият той на дядо си Иван от Иваново - имаше навика, когато е уморен или го боли гърбът, да ме улови за ръка и да ме отведе на върха до Скалната църква, онази същата, която е в списъка на ЮНЕСКО. Там в привечерните часове, когато слънцето кротко залязваше над дърветата, дядо сядаше и облягаше гръб на канарата - и така оставаше облегнат на нея десетина-петнайсет минути. Питах го: Дядко, защо правиш така? Скалата ми взема болката, тя ми лекува гърба - отговаряше дядо. Запомнил съм го това, врязало се е в детското ми съзнание. И сега си мисля, че Русчукът е моята скала. Всеки път, когато се връщам, се чувствам така, както вероятно се е чувствал моят дядо - умиротворен, спокоен, взема ми болката, дава ми сили... Никога няма да скъсам духовната си връзка с Русе - дори и да бих могъл да го поискам съзнателно, сигурен съм, че няма как да стане“.
„Боли ме, че днес Русе не е този, който искам да помня и да познавам, независимо от отломките и обречените усилия да се съхрани тази духовност и извисеност, които имаше градът. Днес хората са други, някак обезверени в утрешния си ден. И вина за това има не само трудното време днес - вината като че ли е в самите нас... Може би и у тези от нас, които позорно избягахме от Русе.
Няма ги днес гениите, които творяха в Русе
- като например един от гениите на града, какъвто беше Диди Димчев. Много по-лесно е да бъдеш Гяуров във Виена или в Милано, по-трудно и достойно е обаче да си Гяуров в България. Ние, бягайки и затваряйки се всеки от нас в собственото си сепаре и собствената си битност, сами разсипваме държавността и идеала...“, размишлява безрадостно Токаджиев.
„Имаше период, когато активно работех с културни институти във Варна. Е, трябва да призная, че не изпитвах същото огромно удовлетворение, каквото изпитвах, когато съм работил с русенски културни институти. И не поради крайния резултат, а защото тук винаги съм изпитвал по-голям респект от оценката на взискателната и високо образована русенска културна общественост“, казва Токаджиев.
В неговите работи, подредени във фоайето на Доходното здание, витае една тревожна мъдрост, която в някои от живописните платна води до асоциация с „меките часовници“ на Салвадор Дали.
„Първото ми съприкосновение със сюрреализма беше в години, когато това изкуство беше обявено за упадъчно от тогавашната соцкултура“, обяснява художникът.
Така по думите му още първите му плахи опити в тази посока били сгазени от валяка на тогавашните естетика и гурута на българското изкуство. През 1978-а, когато завършва Художествената академия, той дава за националната изложба на северобългарските художници цикъл от графики - един каменен, един дървен и един електрически Гаргантюа.
„Идеята ми беше провокирана от притеснението от модернизацията на човешката цивилизация, която постепенно беше започнала да отнема на хората някои напълно човешки ценности“, казва Токаджиев.
„Реакциите бяха:
Абе, този кво се прави на Дали!
Какво е това декадентско изкуство!“, припомня си той.
Сюрреализмът като пластическа доктрина дава безкрайни възможности една картина да бъде натоварена с множество метафори и послания, убеден е живописецът. Според него обаче е извънредно важно авторът да балансира така, че да не бъде забравена мярката. И като преподавател в Русенския университет /Иван Токаджиев е един от създателите на катедрата по промишлен дизайн заедно с проф.Николай Орлоев/ на студентите си той е обяснявал много внимателно, деликатно, но настойчиво, че не е нужно да направиш една картина, в която да се опитваш да кажеш абсолютно всичко.
„А посланията идват с помъдряването и с придобития опит“, добавя Токаджиев. И припомня есето на един от любимите си автори - шведския писател Артур Лундквист, дало названието на сборника „Замъкът на въображението или камъните на делника“. Героят Фердинанд Швал, селски пощаджия от Отрив, Южна Франция, 43 години събирал по пътя си камъни в чантата, с която разнасял писмата на хората, а селяните го осмивали. С камъните Швал иззидал вълшебен замък в двора на дома си, смайващ с полета на фантазията, с разточителната украса от скулптурни женски форми, животни, птици, цветя. Френските сюрреалисти открили този Паметник на мечтата и това бил закъснелият триумф на въображението на пощальона над неговите съселяни, които го мислели за невменяем. Това е истинският пример за твореца, казва Иван Токаджиев, като добавя: „Живият живот и светът около мен ми дават този инструментариум, който ме прави по-богат на изразни средства“.
Винаги съм вярвал, че единственото, което мога да правя добре или поне с удоволствие, е да рисувам, казва живописецът. Помни само, че доста време му е отнело да научи своите учители от първи до осми клас, че е по-добре да се примирят с факта, че в тетрадките си преди Иван да достигне до средата с писане, отзад напред до средата всички листи са били изрисувани. Пишеха ми забележки, дори двойки, честичко ме проверяваха дали внимавам в час, но това не ме отказа да рисувам на всяко свободно бяло място, засмива се художникът. Първите му спомени, свързани с неговата дарба, са свързани с едно барабанче - подарил му го неговият вуйчо, който нарисувал на изпънатата кожа котка, куче и кон.
„Не смеех да бия барабанчето - да не нараня животните“
признава русенецът. Когато бил на 5-6 години, за първи път го завели в Скалните църкви. Когато видял нарисуваното от старите майстори, онемял от възхита. Научил по-късно, че има средно училище за художници - тогава само в София, младият Токаджиев изобщо не се колебал къде ще учи. „Семейството ми не беше в най-цветущо финансово положение, но майка ми реши да не ми чупи хатъра и дойде с мен в София, на другия ден я изпратих на гарата и няма да забравя как ми махаше от влака: „Дано да не влезеш, а да се прибереш у дома!“. Преди първия изпит видял пред гимназията море от деца заедно с родителите им, с баби, дядовци, стрини и му станало ясно, че наистина може и да не влезе - бил абсолютно неподготвен, за разлика от повечето. „На предварителните консултации за първи път научих, че има боички, които са по-хубави от познатата ми марка „Ково“. Носех със себе си половин моливче 6В и с него изкарах кандидатстването“, разказва Токаджиев, чиито платна сега се купуват от ценители в цяла Европа. Той и днес таи в себе си леко нагарчащо усещане от една случка по време на изпитите. На втория изпит по живопис едно момиченце съжалило русенското момче и му позволило да ползва нейните
бои „Ленинград“ - самото съвършенство!
„Накрая мен ме приеха в гимназията, а момичето с боите не го приеха, чувствам го почти като грях“, кае се порасналото момче.
В Художествената гимназия Иван Токаджиев се радва на късмета да му преподават велики творци - чудесни български художници и големи педагози. Сред съучениците му са днешният професор Ивайло Мирчев, Едмонд Демирджиян, Анри Кулев, Кирил Христов, Георги Липовански. А когато кандидатства в Художествената академия, русенецът вече е изкушен от сцената. И макар че в гимназията са му предричали сериозно бъдеще на скулптор, той не може да се отърве от своеобразната фобия, която изпитва от засъхващата по ръцете му мокра глина. Приет е в две специалности - сценография и графика, но младият русенец вече е открил сцената като интеграция на различните изкуства - литература, музика, живопис, драматургия, пространствено оформление. Когато пристъпва към сценографските решения на театрална или оперна постановка, Токаджиев тръгва първо от прочитането и препрочитането на литературния текст, след това идват разговорите и обменът на мисли и идеи с целия постановъчен екип, понякога се случва и на ход неговата собствена идея да претърпи развитие. „А когато усетя, че се пресищам от работата в тази посока, тогава се връщам към картините“, признава живописецът.
Вярно е, че не му остава много време за любимата му кавалетна живопис. „Така се стекоха нещата, че винаги съм се занимавал с администрация“, размишлява художникът. И веднага добавя, че може би точно поради това паузите между административните ангажименти са били най-ползотворното за него време като художник.
Някои от идеите са му хрумвали тъкмо
по време на тежки и често напълно безсмислени заседания
- горе-долу, както някога в училище...
Работата и изкуството му често са го водили в различни кътчета на света. „Най-комфортно от материална гледна точка съм се чувствал в Малайзия, но съм се убедил, че във Виетнам, Япония и Китай домакините създават невероятни условия за своите гости и приятели. Помня първото ми пристигане в Япония - големият приятел на България и на Русе, художникът Сусумо Ендо дойде при мен и ме помоли един ден да бъда само негов гост - така успях да видя една малка част от необятния Токио, но я видях така, както не бих могъл сам или с официалната делегация“, спомня си Токаджиев
В най-голяма хармония със себе си и със света обаче се е чувствал не другаде, а в Света гора: „Там съм разбирал що е то пълно тържество на духовност. Изведнъж се разделяш с огромния тежък багаж от примитивни страсти, изведнъж животът ти става по-ясен, по-прозрачен, по-извисен, нещата са прости и ясни, започваш да разбираш колко си съгрешил, потискайки нещо в себе си за сметка на истинските, важните неща...“.
В момента Токаджиев е натоварен с една сложна и амбициозна задача - Столична община му е възложила оформлението на Музея на София, в който ще се преобрази някогашната централна минерална баня. Сградата е построена през 1913 г., а нейни автори са добре известните и в Русе архитекти Петко Момчилов и Фридрих Грюнангер, което прави отговорността на Токаджиев още по-голяма. Картини, мебели и предмети, свързани с бележити личности, ще бъдат изложени в 6 зали, разположени на 7 хиляди квадратни метра площ.
Как да изглежда цялостната експозиция и всеки неин детайл
ще реши Токаджиев, който ще обедини вижданията на археолози, историци, етнографи, архитекти, специалисти по осветлението и аудиовизуалните ефекти - до изискванията на охранителната и противопожарната безопасност и идеите на озеленителите. Истинско изпитание за сценографа е, например, задачата да съвмести Кобургите и Стамболов с републиката - разнолики и неоспорими знаци на историята.
Времето, което му остава за семейството, не е много, но затова пък връзката между четиримата - съпругата Диана, която е пианистка, но в момента работи в Центъра за нематериално културно наследство на ЮНЕСКО, дъщерята Ана-Мария, която следва баща си - студентка е по сценография, и сина Мартин - 13-годишния наследник, който учи в немско училище и е луд по компютри - тази връзка е силна и важна.
„Моето голямо щастие е, че животът ми подарява срещи с читави хора - и в личното, и в професионалното общуване, и това ми създава усещането за смисъла - защото въпросът не е толкова в това какво можеш ти да вземеш от хората или какво да дадеш, а повече в това с какво можете да се обогатите взаимно“, убеден е Иван Токаджиев. 
Художникът Иван Токаджиев е роден през 1952 година. Завършва Художествената академия и работи като главен художник и дизайнер в община Русе. През 1995 г. е избран за изпълнителен директор на БНТ, а през 1996-1997 г. е и неин генерален директор. През 2001-2005 г. е изпълнителен директор на МСАТ. От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на културата. Токаджиев е известен със сценографските си решения на театрални, телевизионни, оперни и балетни постановки в Русенската и Варненската опера, в Музикалния театър в София, Народния театър, театър „София“ и други театри в страната. Негова бе сценографията на операта „Нос“ на миналогодишното издание на фестивала „Мартенски музикални дни“. Неговата живопис е приковавала вниманието на ценители в Германия, Австрия, Франция, Испания.