Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Целта на „Русчуклии“ е да обобщава, развива и популяризира генеалогията като наука, да съдейства на родоизследователите в техните родови търсения, да ги подпомага в популяризирането на разработките им и да ги представя пред различни държавни и обществени институции. Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непозната история на Русе и региона.

„Бъдете здрав и крепете делото на театъра в Русе, защото той има голяма нужда от хора като Вас, които го познават и обичат“ (Владимир Тенев, 19 април 1937); „Юбилейният комитет /по отбелязване на 50-ата ми годишнина и 30 години творческа дейност/ тук /в София/... те моли да образуваш в Русе юбилеен комитет. Намира теб /подходящ/ за тая работа“ (Добри Немиров); „Ти носиш отговорност пред нашия град. Седни и напиши тая история /за културния живот в Русе 1919-1940 г./“ (Димитър Добрев. 12 септември 1963 г.)
За кого става дума? За човек, когото в пълния смисъл на думата можем да наречем русенец - 
роден е в Русе, учил е в Русе, работил е в Русе, погребан е в Русе
И още - пише за Русе, има свой принос за развитието на русенската култура... Името му е Тодор Христов Дашков. На 10 юни се навършиха 50 години от неговата смърт, а на 3 ноември бяха отбелязани 125 години от неговото рождение.
Баща му Христо Дашков в края на XIX век е един от известните русенски фотографи. Тогавашният окръжен управител Никола Обретенов му поръчва направата на фотоалбуми с етнографски материали от областта. Определено е и възнаграждението - 4000 лева. И тръгва фотографът из русенския край, за да заснеме хора, облечени в носии или изпълняващи различни характерни танци. Но... Но след като приключва работата получава само половината от договорения хонорар. Дали заради обидата, дари заради заплахата от разорение, през 1898 година Христо Дашков напуска Русе и със семейството си  се установява във Видин. След две години съпругата му с трите им деца се връщат, а фотографът заминава за Пловдив, където и умира.
За да отгледа децата си майката на Тодор - Петрана Иванова Събева, е принудена да работи на чуждите къщи, където чисти, пере, глади, плете... 
Десетгодишният Тодор също помага според силите си като става чирак на железар, обущар, бакалин... А детският труд се оценява евтино - дневната надница, с която той се завръща вкъщи, е отчайващите 30 стотинки.
Въпреки оскъдицата и с помощта на добри хора Тодор
завършва съответните степени образование в Гирдапското училище
(днешното ОУ „Иван Вазов“) и русенската мъжка гимназия „Княз Борис“ (днешното СОУ „Христо Ботев“).    Следването му в Софийския университет донякъде съвпада с времето на войните, в които Царство България е губеща страна. И Тодор Дашков, подобно хиляди млади мъже, облича военната униформа. Той е редови войник в Междусъюзническата война, завършва Школата за запасни офицери, когато бушува Първата световна война и е разпределен във Втори искърски полк, където е взводен командир, дружинен адютант, офицер-разузнавач.
Публикуваните по-късно в списание „Отечество“ и вестник „Военни известия“ разкази, спомени и стихове в проза (есета) са своеобразни словесни снимки на вълненията и мислите, връхлетели сърцето и ума на младия фронтовак.
В Софийския университет Тодор Дашков следва филология и литература. С най-топли чувства си спомня за своя преподавател д-р Кръстьо Кръстев - значимият български литературен критик и естет, оставил името си и като вдъхновител на кръга „Мисъл“. Преди дипломирането си Тодор Дашков учителства за кратко в разградските села Юпер и Осенец. Известно време е стажант-учител в „своето“ училище - русенската мъжка гимназия, като от 1 октомври 1920 година, след полагане на държавните изпити в софийската Алма матер, продължава като редовен учител. Чак до 1936 година! После 
в продължение на почти 7 години е директор на същата гимназия
Изследващите училищното дело в Русенския край, разбира се, биха отбелязали и фактите, че Дашков бил учител и в Бяла (1-30 септември 1920 година) и в русенското Немско училище; че след възвръщането на Южна Добруджа към България е бил командирован в Педагогическото училище в Силистра; че е бил член на Дружеството на просветните служители в Русе, а от 1925 до 1928 г. и негов председател; че е бил назначен за училищен инспектор в Русе в един от „най-ветровитите периоди“ - 1943-1944...
Умишлено спирам до датата 9 септември 1944 година, която се оказва преломна и за него.
С литературна дейност Тодор Дашков се занимава още от ученическа възраст, но
прощъпалникът му е през 1911 година в бургаското списание „Гражданка“
където помества естетическите текстове (стихове в проза) „Пролетни цветя“, „Вечерен час“ и „Сред безмълвието на нощта“. Името му или неговите псевдоними Крайчевски, Тоде, Чичо Пейчо и др. се появяват предимно в русенските медии „Вяра и живот“, „Млад турист“, „Наша струя“, „Нашата борба“, „Нашето семейство“, „Последни русенски новини“, „Ратник“, „Русенска зора“, „Русенска поща“, „Северянин“, „Ученическа мисъл“ („Изгрев“), „Юноша“ и др. (Приложена е азбучната подредба на медиите, а не е взета под внимание хронологичността при издаването им - б.а.). Разбира се, следва да се изведат отделно списание „Здравец“ (1921-1923), което Дашков редактира заедно с учителката-поетеса Екатерина Манчева и Христо Йончев, и юбилейният единичен вестник „Възпоменателен лист Баба Тонка“ (1936, втори редактор - Божан Витанов).
Ако списъкът на българските издания, в които е печатал Тодор Дашков прекъсне тук, означава творецът да бъде ощетен. Освен споменатите малко по-горе „Военни известия“, „Гражданка“ и „Отечество“, е нужно да се посочат още: „Всеобщ преглед“-София, „Гребец“-Стара Загора, „Демократичен преглед“-София, „Заря“-София, „Мисъл“-София, „Родна мисъл“-Плевен, „Родна реч“-София, „Светлоструй“-с. Щръклево, „Стара планина“-София, „Философски преглед“-София, „Чернозем“-Кюстендил. И още - чешкото списание „Злати клас“, където през 1940 г. е поместен разказът му „Чучулигата“, преведен от Атанас Русев-Сам.
„Палитрата“ на Тодор-Дашковите публикации е твърде широка
разкази, приказки, стихо-проза, театрална и художествена критика и пр. Той е едно от най-добрите критически пера на Русе в период на две десетилетия до началото на 40-те години на ХХ век.
Първата книга на Тодор Дашков е малко необичайна. През 1927 година издава... военна история – „По бранните поля с 9-ти конен полк“ (295 страници!). Последват две драми - „Маркови кули. Драматическа легенда в 4 картини“ (Русе, 1933), реализирана на русенска сцена от режисьора Матьо Матевски, и „Русалина. Драма в 3 действия“ (София, 1934), определена от комисия в състав Христо Цанков-Дерижан, Иван Грозев и Евгения Марс за най-добро драматическо произведение от български автор за 1935 година. Да не пропуснем и сборника с разкази „Синият вир“ (Русе, 1935).
Под Тодор-Дашкова редакция излизат две важни за културния живот на Русе книги - „Театралното дело в Русе. Исторически бележки и спомени. 1871-1901-1926“ (Русе, 1926) и „Юбилейна книга на Русенската народна гимназия „Княз Борис“. По случай 50-годишнината на I абитуриентски випуск“ (Русе, 1935).
Разкази на Дашков са включени и в сборници (антологии) - „Северни цветя“ (Русе, 1920) и „Светлоструй“ (Русе, 1936).
За да се очертае още по-пълно портретът на Тодор Дашков, не може да не се спомене, че той е 
един от основателите на русенското читалище „П.Р.Славейков“
(днес читалище „Христо Ботев“) и на Дома на изкуствата и печата; че е член на театрални и юбилейни комитети (внимателните читатели веднага биха свързали това с отправените благодарности и молби на Владимир Тенев и Добри Немиров, но Дашков е в състава и на комитетите, подготвили юбилеите на Ек.Манчева, Тачо Танев и др.); че е деен участник в проявите на Народния университет; че в Мъжката гимназия ръководи ученическо литературно дружество; че е един от първите членове на Съюза на писателите от провинцията в България...
Идва 9 септември 1944 година. 
Ето какво споделя Дашков за последвалия период. В писмо до Димитър Добрев (12 октомври 1963 година) пише: „Едно след друго бях на два пъти уволняван, пенсията ми /-/ спряна. След дълги усилия ... бях реабилитиран през 1948 година и получих учителско място в Тутракан“. Почти същото е споделил и с бившия си ученик Павел Спасов: „Още в началото на 1945 година бях уволнен, а малко по-късно /-/ и лишен от пенсия, та трябваше да работя в една фабрика повече от две години, което ми беше съвсем откъснало от литературата. Едва през 1948 година ме назначиха за учител в Тутракан (в Русе не ми дадоха място)“ (19 април 1950).
Както се вижда, в откъса от второто писмо има повече подробности (все пак е писано 12 години по-рано). В първите години след 9 септември 1944 година Дашков работи като касиер при фабрика „Бор“ и в предприятието за анодни батерии, и като администратор в консервния завод „Дунавия“. От 1948 до 1951 година е учител по български език в Тутраканската смесена гимназия. След това се прибира в родния си град като пенсионер.
Пише непрекъснато, но... не печата
„Минаха 20 години без да печатам дори един ред... След два-три опита да се приобщя към съвремието разбрах и избрах мъдрата си стъпка да мина в забравата“ - така пише Дашков на Д.Добрев месеци преди своята смърт. Единствената известна ми публикация на Тодор Дашков е от 24 май 1965 година - спомен за учителстването му в село Осенец е намерил място в специално издадения вестник „130 години родно училище“.
Тодор Дашков оставя богат архив, свидетелстващ и за непрекъснатост в творческия процес, и за една увереност, че рано или късно булото на мълчанието, паднало върху личността и делото му, ще бъде вдигнато. Неслучайно Регионалната библиотека „Любен Каравелов“-Русе по повод 100-години от началото на литературната дейност на Дашков в изложба с наслов „Изваден от забравата“ представи някои от документите и материалите от този архив. Тук само ще спомена онова, което е останало неиздадено от написаното от Тодор Хр. Дашков: „Кипеж“ - роман в три части (първа част „Гранатова гривна“ - 471 машинописни страници; втора част „Градът и селото“ - 486 маш. стр., трета част - „Септември двадесет и трета“ - недовършена); „Иван Вазов. Сатирик - комик - хуморист. Принос към изучаване на Вазовото творчество“ - изследване в обем 335 маш. стр.; „Над Родината светлее“ - пиеса; „Богомили“ - пиеса в 10 картини (две са останали недописани); сборниците с разкази „В низината“, „Между два свята“, „Отломки“, „През бурни години“, „Из нашия край“ и пр., и пр.
Семейство Тодор и Величка Дашкови си отиват от този свят, без да оставят потомство. Преди няколко години ги последва и тяхната сродница Дора Железарова, която е поела грижата по поддържане гроба на Тодор Дашков. Ако досега не е положена паметна плоча на една от къщите, където семейството е живяло („Султан тепе“, „Митко Палаузов“ а днес „Д.Петков“4 и „Борисова“18), ако днес няма учредена награда „Тодор Хр. Дашков“ за учител, изявил се като литературен творец или пък за русенец-критик, ако по някакъв друг начин русенци не засвидетелстваме уважение към своя бележит съгражданин, то поне да не позволим бурени да покрият неговия последен дом в гробищен парк „Чародейка“!