Преди десетина дни беше премиерата на постановката “Чайка” по Чехов, в която участва и известният актьор. С пиесата се откри най-новият театър, кръстен на големия ни режисьор проф. Крикор Азарян. След натоварените репетиции за нея на Владо Пенев му предстои още една премиера този сезон – на дългоочаквания пети сезон на “Под прикритие”.
В него героят му комисар Попов преживява катарзис, защото в последните епизоди дъщеря му беше убита, а той самият застреля хладнокръвно мафиота Джаро. Освен популярен актьор Пенев е и бивш министър на културата. Пое поста в служебното правителство на Марин Райков през 2013 г.
Разведен е и има една дъщеря, която учи в Испания.

С Владимир Пенев разговаря Цветелина Шенева:

- Как мина премиерата на новата ви постановка - “Чайка”, г-н Пенев?

- Мина добре. Важното е, че се открива ново театрално пространство, НДК връща смисъла си, предназначението си да е център на култура. Както и това, че театърът е на името на проф. Азарян. Защото ако има проблем в състоянието на нацията в момента, това е пълното отсъствие на памет и респект към нещата, които са се случвали преди и които биха били базата, на която бихме могли да се развиваме. Съвсем очевидно това общество, в което се намираме в момента, не само в областта на културата, не иска да се развива, не иска да стъпва на нищо. То преди всичко иска да руши, наказва и това не ми харесва. Театър “Азарян” е възможност да се обърнем към истинските ценности.

- Познавахте ли професор Азарян, кога се срещнахте за първи път?

- Да. Аз кандидатствах във ВИТИЗ в година, в която класове приемаха проф. Азарян, проф. Стоянов и проф. Островски. Току-що бях завършил гимназия и трябваше първо да отида в казармата. Няколко много талантливи момчета ни приеха преди казармата. Но професорите си взеха класовете и започнаха да учат с тях. След 2 г. се върнах от казарма и трябваше да започна при тези, които вземаха първи курс - проф. Люцканов и проф. Сейкова. Аз попаднах в класа на проф. Люцканов. Оттогава познавам Коко Азарян.

- Работили ли сте заедно?

- За съжаление,

никога през годините

не се случи да

работим заедно
 

Последната година се смеехме, че е хубаво да ми направи моноспектакъл. Тогава репетирах с Галин Стоев в 199 “Приятнострашно”, където играя диригент арменец. Галин много искаше Коко да гледа представлението, но той вече беше зле, беше постъпил в болница. Пускаха го от време на време да излезе и ние направихме представлението в 14 часа само и само той да дойде. За съжаление, не можа. Тони Бачурова направи интервю с него, има го заснето, затова си позволявам да го цитирам, а не от самохвалство. Като му се обадил Галин да го кани, му казал: Професоре, в моя перфектен вариант аз си представях вие да изиграете арменеца диригент. Коко Азарян казва в интервюто: Но как ще го изиграя, къде ще се сравнявам с Владо Пенев!(Смее се.)

Аз съм много близък с дъщерята на Азарян - Еми, ние сме състуденти, учили сме заедно и сме приятели от дълги години. Винаги ми е било приятно да говоря с него. Той е един от големите български режисьори.
 

- Направихте като режисьор две постановки - “Агенти” и “Дакота”, бихте ли продължили да се занимавате с това?

- Предполагам, да. Също като актьорската работа, не зависи толкова от мен. Имам няколко предложения, чакат да реша, но аз наистина имам проблем - не мога да представя нещо между другото. Трябва то наистина да ме привлича, истински да намирам смисъл да живея с него, да го мисля и да го работя на сцена, за да се захвана. Засега няма такова. Бях много ангажиран и с “Чайка”, сега ще започнем и “Под прикритие”. На моята възраст вече е трудно да се правят няколко неща едновременно, предпочитам едно по едно.
 

- Откриха се няколко нови театри, за какви процеси говори това?

- Частната инициатива да направиш трупа, да организираш театрално пространство, не е ангажимент на държавата и това е голям проблем. Но тя има ангажимент да отваря държавни театри и да провежда културна политика, съобразена с културна стратегия, за да не изтървава нещата, както са изтървани в момента. “Азарян” е първият държавен театър от много години. Когато бях министър за 3 месеца, се наложи при мен да дойдат хора от Смолянския театър и се оказа, че при т.нар. реформа са предвидени варианти, при които един театър може да спре да съществува, да фалира, но няма механизъм за създаване на нов театър. Това не е хубаво за държавата, за политиката, за хората.

- Какво означава нахлуването на депутат в театралната академия?

- Това не искам да го коментирам.

Не искам да му

споменавам името.

Това е дъното

То е нещо като паметника пред НДК - доведен до състояние да се чудиш възможно ли е, защо е доведено до това положение, защо не е поддържан. Този паметник и този, на когото не искам да споменавам името, трябва да стоят за назидание в този си вид да припомнят. Интересно е възвишеното, това, което придвижва душата напред, а не тялото. Скандалът не е интересен. Има морална граница, която не бива да се прекрачва.
 

- Кога започвате снимките на “Под прикритие”?

- Обадиха ми се, предполагам всеки момент.

- Какво ще се случва с героя ви - комисар Попов?

- Надявам се, интересни неща. Макар да не беше така в началото, този образ се оказа много богат и интересен, с доста перипетии, през които преминава. Аз нямам контрол над сценаристите. Прочел съм една библия и сценариите на 3-4 епизода, които са готови.
 

- Защо променихте външния си вид - дългата коса и брадата част от образ, който подготвяте, ли са?

- Да, отначало мислех за “Под прикритие” –

като седя в арести,

затвори - такова е

началото на

този сезон,

след като героят ми застреля Джаро. Но после се оказа, че няма да е нужна чак такава драстична промяна. Обръснах се, оправих си косата.

- Истински пистолет ли носите по време на снимките?

- Да. Дори веднъж имаше преследване - трябваше да тичаме. Тогава бях в по-добра форма, с тичането се справям чудесно. Но на сутринта, когато се събудих, ужасно ме болеше дясната ръка. Започнах да се питам кога се ударих, за да се сетя после, че

през цялото време

тичам с истински

пистолет, който

е тежък

- около килограм и нещо. Не са толкова много, но когато тичаш с тази тежест и ръката ти не е привикнала, се хваща мускулна треска.

- С какви патрони стреляте?

- С халосни.

- Някога стреляли ли сте с истински?

- Да, в казармата. С автомат, с пистолет, в казармата има стрелби. Ходиш на пост, охраняваш. Бях две години в Нова Загора.

- Как посрещнахте рождения си ден на 24 октомври?

- Бях на репетиция, прибрах се и заспах, защото на другия ден пак бях на репетиция. Нищо специално. Трябваше да отида да празнувам с Жана Караиванова - шефката на “Со Индипендънт”, с която сме родени на една и съща дата. Но не стигнах дотам. Но получих подаръци книга, вино и тениска.

- Дъщеря ви още ли е в Испания?

- Да. Беше тук цяло лято, замина пак. Сега има много да учи. Събрала е доста предмети тази година, иска да приключи с тях и да почне да си прави дипломната работа.

- Ще се връща ли?

- Така, като гледам, иска да се връща. Това е нейно решение, не мога да я напътствам. Единственото, за което мога да се помъча, е да ѝ помогна да бъде щастлива по начина, по който тя иска. Давам си сметка, че родителите винаги си представят неща, които за децата са по-различни.

- Вярно ли е, че сте страшен кулинар?

- Да, кулинар съм и обичам сам да измислям разни неща. Но сега трябва да готвя само за себе си и това не ми е интересно. Моята колежка Жорета Николова ми даде огромно количество гъби манатарки и ги направих на консерва. Изключително просто става - само се бланшират гъбите, след това се слагат в бурканите с малко сол и се варят 3 часа.

- Кога махнахте шината, която трябваше да носите заради счупения си крак?

- Месец и половина след като я сложих. Счупих си крака съвсем нелепо, макар че измислях драматични истории. Стъпих накриво, при това даже не паднах, но очевидно възрастните кокали се пукат по-лесно. (Смее се.)

- Казвате, че единственото, което искате за дъщеря си, е да бъде щастлива. Вие щастлив ли сте?

- Да. Аз съм щастлив - работя професия, която много обичам. Тя ме прави горд и щастлив.

- Защо на един артист му се налага да играе в няколко театъра - въпрос на свобода или на това, че не стигат парите?

- Една заплата на актьор, независимо колко реномиран си или как се казваш, е 700 лева. Племенницата ми започна работа скоро на два пъти по-голяма заплата в друга област. Но истината е, че актьорите обичат работата си и са готови даже и за тези пари да продължават да го правят все по-добре. Тук българската приказка: “Няма да ти работя за 700 лева” не важи. Театрите произвеждат много качествени неща. Потенциалът и енергията, която има, са на високо ниво. И такова заплащане е изключително срамно. Мисля, че трябва да се промени.

- Има ли как да свършите всичко това, което изредихте, ако станете пак министър?

- Да, мисля, че съм научил някои неща.

- Бихте ли се съгласили на подобна стъпка отново?

- Бих се съгласил при определени условия. Служебният министър има ограничени правомощия при отсъствието на Народно събрание. Но не става въпрос за лични условия - определена марка автомобил, апартамент, и т.н., а за важни неща.

- Вие един апартамент ли притежавате?

- Да, той дори ми е наследствен. Всъщност нямам никаква собственост. Когато попълвах формулярите към Сметната палата, както правят всички министри, беше суперлесно. Нямам нищо, което да декларирам.

- На премиерата на постановката “Процесът против богомилите” се видяхте с Лили Иванова. Това първата ви среща с нея ли беше?

- Не.

Аз познавам

Лили Иванова

от 60-те години

За нея пишеше книга Ивайла Вълкова, която живееше в кооперацията, в която аз съм роден. Играех много с дъщеря ѝ. Лили Иванова идваше често при Вълкова. Оттогава тя беше голяма звезда, беше супервълнуващо.

- Кой е бил най-хубавият комплимент, който сте получили?

- Веднъж след представление дойде едно момиче. То ми каза: “Извинявайте, преди малко ви гледах, но сега не мога да ви позная. Много ви благодаря, много добър актьор сте.” А постановката е съвременна, в нея играя с нормални дрехи. След 2 минути се върна и ми каза: “Извинявайте, много съм притеснена, но сега разбрах, че и вчера съм ви гледала в друго представление. Не мога да си представя, че сте един и същ човек. Благодаря ви.” И докато го говореше това, я питам дали живее в Берлин. Тя ми отговори: “Да, защо?” “Защото преди два месеца бях в Берлин и ние говорихме след друго представление.” “Но вие ли бяхте?”, ми каза тя.

Значи - един в Берлин, друг в тазвечершното представление, трети от снощи и този, с когото сега разговаря - това е най-големият комплимент. В нито едно от представленията не се променям с грим или костюми. Тя гледа различни хора, а пък съм си все аз в този хубав вид. (Смее се.)