Тази вечер в 18 ч в камерната зала „Слави Шкаров“ на сцената ще излязат едни момичета и момчета, за които театърът е ако не всичко, то във всеки случай много! Те ще покажат спектакъла „Плешивата певица и още нещо...“ по текста на един от модерните класици на световната драматургия - Йожен Йонеско. Спектакълът не е от най-лесните, нито от най-забавните.
„Когато преди 2 години им прочетох тази пиеса, те поискаха да я направят, а аз им казах, че още не са узрели за такъв материал, че едва ли я разбират, че още им е твърде рано. Тази година обаче я направихме - и с нея взехме поредната Голяма награда на националния ученически театрален фестивал „Климент Михайлов“. И след това те ме попитаха: „Господине, помните ли какво ни казахте за „Плешивата певица“ преди две години?!“. 
Това разказва актьорът Любомир Кънев, който е познат на русенската публика от десетките си роли на сцената на драматичен театър „Сава Огнянов“. Тъкмо той е създател и ръководител на студио „Театър“ при Общинския детски център за култура и изкуство в Русе - онова студио, което днес празнува 20 години. 
Всъщност, за това е виновна Ани Русева, казва Любо Кънев. Специалистката в ОбДЦКИ останала впечатлена от една „Многострадална Геновева“, която Кънев направил със състав на Английската гимназия за първия фестивал „Климент Михайлов“.
„Тогава също спечелихме Голямата награда, а Ани Русева ме покани да създам трупа в Детския център. И така започнахме“, обяснява актьорът. От 1999 г. студиото започва да се явява на фестивали и конкурси и неизменно печели награди в Шумен, Каварна, Русе. 
В биографията на състава са записани постановки като „Дванайсета нощ“
„Много шум за нищо“ и „Сън в лятна нощ“ от Уилям Шекспир, „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни, „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, „Женско царство“ и „От много ум“ от Ст.Л.Костов. Наред с класиката Любо Кънев поставя със своите млади колеги и съвременни заглавия като „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки“ от Недялко Йорданов, „На четири уши“ от Питър Шафър, „Спасителят в ръжта“ от Селинджър, „Плешивата певица“ от Йонеско, „Докосни ме“ по „Тайният дневник на Ейдриън Моул“ от Сю Таунзенд. Съвременните пиеси са по-близки да тях, но те се справят чудесно и с класиката, която откриват по свой начин, казва той. 
Част от неговите възпитаници вече градят кариера на професионални актьори - като Борислав Веженов, Йовко Кънев, Владислав Станчев, които са завършили НАТФИЗ „Проф.Кръстьо Сарафов“, и Виктория Пенева, дипломирала се в театралния колеж „Любен Гройс“, в момента също има студенти в Театралната академия. Идеята обаче не е непременно всички от студиото да станат актьори - по-важното е да почувстват театъра като нещо важно и красиво, да изпитат радостта от докосването до него и да станат онази подготвена и внимателна публика, от която така се нуждаят актьорите, обяснява Кънев. 
Самият той не може да даде конкретен отговор на „идиотския“ според него въпрос кога е разбрал, че театърът за него е съдба. 
Откакто се помня, все това съм си представял - че съм актьор
казва той. И признава, че баща му Георги го е зарибил с това изкуство.
„Баща ми беше главен готвач в ресторант в Трявна, и сега тревненци го помнят и се възхищават на майсторлъка му. Беше с основно образование, но и със страшно много прочетени книги. Като се връщах от училище, ме питаше: „Кое стихотворение учихте днес?“. Аз казвах заглавието, а той започваше да го рецитира. Така двамата започвахме състезание - декламирахме и аз, и той, пред публика - майка ми, брат ми, гости. От татко ми е любовта ми към литературата и театъра, но и към шаха. И докато в състезанията със стихотворения се случваше аз да спечеля, на шах татко ме биеше редовно. Стигнах до там, че взех да залягам над руския, за да мога да чета книжките за шах на руски. Две години четох и учих - и накрая победих!“, разказва Любо. 
След казармата театърът взе връх и унищожи всичко останало в моя живот, признава с лека ирония той. След като завършва тревненското ЕСПУ „Петко Р.Славейков“, два пъти се явява на изпити във ВИТИЗ, минава успешно и трите тура и накрая... не си вижда името в списъка на приетите. Малко преди да се уволни от казармата, кандидатства трети път. 
Директорът на театъра в Кюстендил искаше да ме вземе като стажант, но тогава пък ме приеха 
После видях, че проф.Кръстьо Мирски, който беше председател на комисията и имаше право да си избере двама души от кандидатите, беше подчертал моето име още на втория тур“, припомня си Любо. 
И продължава: „Само една година класа ни водеше Кръстьо Мирски. Той почина на следващата година, едва на 57... Викахме му Стареца. Като си помисля сега - боже мой, та аз съм сега на 59 и изобщо не се мисля за старец... Мирски се връща от Западна Европа и на 28 години става професор в Театралната академия. Беше невероятна личност. Помня жестовете му, репликите, помня всичко, което ни е говорил - преди си мислех, че с времето това ще избледнее, а се оказва, че става по-релефно. После класа ни пое Любомир Кабакчиев. Имал съм невероятния шанс да попадам при удивителни хора, които са ми дали толкова много!..“. 
След като завършва ВИТИЗ през 1981 г., Любо Кънев е разпределен в театъра във Враца. И отново попада при друга голяма личност от театралното съзвездие на България - директор там е Иван Кондов. Там също бях само година, тъй като вече бях женен за варненка, затова Кондов издейства една бройка от неговия театър да бъде прехвърлена във Варна, за да мога да замина при жена си, разказва актьорът. 
След три години във Варна Кънев работи във Велико Търново, а от 1 декември 1990-а вече е в трупата на русенския театър „Сава Огнянов“, поканен от тогавашния директор Георги Стефанов. Ето, скоро ще стане четвърт век, откакто съм тук, така че 
ако русенци не възразяват, вече се смятам за русенец
макар и да не забравям родната Трявна, казва актьорът.  
„Работил съм с всякакви режисьори - и много добри, и много слаби. Актьорът е в такава позиция, че всеки бръснар се учи да бръсне и да точи бръснача на неговия каиш. А когато октановите числа на режисьора и на актьора съвпадат, това е идеалният случай. Тогава нещата стават и публиката го усеща. Но такива „идеални случаи“ не са често срещано явление. Има режисьори, от които можеш да вземеш много - като Вили Цанков, Слави Шкаров, Асен Шопов... Най-плодотворният ми период беше със Сашо Беровски - при него съм направил и най-хубавите си роли“, признава Любо Кънев. Именно с Беровски прави своя Златил в „Боряна“ и Куцара в „Албена“ Йовков. Харесвам се в „Глупаци“ на Нийл Саймън, като Ерик Ларсен в „Енигматични вариации“, обичам си ролите на Петлето в „Опит за летене“ и като Исай Кръстословицата“ в „Януари“ на Радичков... 
„Често след репетиции сме си говорили часове наред - спорим, караме се, а на другия ден внезапно излизам на сцената и преди още да съм си отворил устата, разбирам, че - да, ето, това е моят образ! Ролята е станала! И тогава удовлетворението е още по-голямо - когато нещата се получават в резултат на мъчително търсене и лутане“, размишлява Любо.
Като човек, за когото сцената е и любов, и съдба, той не си затваря очите за това, което се случва в момента в българската култура.
„Времената се променят, променят се много обстоятелства, факт, но това, че започна една реформа, която няма никаква творческа цел, а единствено финансова, води дотам, че театърът става единствено производител на пошъл продукт. А това е пагубно. Няма културна политика, няма стремеж към разбиране на процесите. Най-лошото е, че публиката, дори и тази, която цени истинското изкуство и има вкус, започва в някаква степен да свиква с пошлите продукти, които й се предлагат, и дори започва да харесва лошите постановки. 
С „2.50 за лев“ няма как да стане
а това е принципът, по който министерството се разплаща с театрите. И затова се надявам, че за тези двадесет години в младежкото студио, ако поне на 100 деца съм помогнал да изградят приличен вкус - значи се справям с това, което имам за своя мисия. Мисля, че това е пътят - в тези времена, когато стойностите все повече се преобръщат и загубват истинските си очертания“, убеден е Кънев. Както е убеден и в друго - че куцащата реформа не е заради тотално променящия се свят. „Ходил съм в Германия, Франция, в Русия - в Самара отидох на „Лес“ на Островски. Гледам, пред театъра спират джипове 4х4, оттам слизат някакви с остригани глави, едни мадами... Влязоха в салона, гледаха два часа и половина спектакъл с един антракт, накрая пляскаха и на излизане си купиха билети за следващото представление. Значи, там не всичко е загубено. Докато при нас вече 80 на сто от театралния зрител не разбира от хубав театър. А това, което за последните 5 години беше нанесено като щета на българския театър, не може да се оправи за 50...“. 
И след тази мрачна констатация Любо Кънев се обръща към момичетата и момчетата, които вече очакват началото на репетицията и бодро ги събира на сцената. В мига, в който не говори, а прави театър, той сякаш става друг човек. Влюбен и почти щастлив.