На камерната сцена „Константин Димчев“ в русенския театър станахме свидетели на една изключителна премиера. Изключителна заради качество на работата, но изключителна и защото представлява рядко изключение сред вълната от евтини и лесносмилаеми спектакли, които заливат сцените с намерение да спечелят бързо и безпроблемно публика.
Спектакълът „Бяло върху бяло“ търси своя зрител по съвсем други пътища. Той е първа реализация от една поредица, която ще последва в САЩ и Русия на новата пиеса на Майя Праматарова. Театралите свързват нейното име с многобройни и разнообразни арт прояви у нас и в чужбина. Драматург, редактор, издател, критик, анализатор и отскоро и автор, който си позволява лукса да тръгва подир трепета на душата. 
Едно посещение в дома на необикновената поетеса отприщва фантазията и опложда отдавна дремещи идеи у авторката. Така се появява пиесата върху белия лист (извинете, сигурно върху празния екран). Майя Праматарова е подредила сложен пъзел от образите на Емили Дикинсън, нейната близка приятелка и брат й, любовницата на брата, която измества приятелката й в сърцето на брата. Но Праматарова не прави биографична пиеса за живота на поетесата, а е потърсила онези мигове в живота и в поезията й, които продължават да изумяват и да вълнуват и днес.
„С дни седя пред прозореца - споделя героинята, - толкова дълго, че виждам себе си как излизам иззад ъгъла“. Този поетичен образ подсказва на режисьора Венцислав Асенов  началото на спектакъла. Един прозорец в залата се отваря, влиза уличната светлина и през отвора тромаво се прехвърля едно женско тяло. В дълъг, широк, поне два номера по-голям шлифер, с шапка на главата и бутилка алкохол в джоба влиза Бездомната жена, която винаги чете. Актрисата Лидия Стефанова в тази постановка ще бъде изправена пред предизвикателството да играе самата поетеса и днешна клошарка, стигнала до дъното след дълги години работа по театрите. Нейната Бездомна борави с уличния език и така е облечена, но безпределната влюбеност в света на Емили й придава романтична окраска, а фактът, че издига поезията й на пиедестал, подхранва другото й превъплъщение. Такова е режисьорското виждане. То поставя на изпитание и Мариана Крумова, която трябва да вдъхне живот в останалите роли по автора. Тя е и приятелката, тя изобразява и любовницата, която ще „открадне“ съпруга й. 
И двете актриси са натоварени да плуват в една двойственост. Виждаме ги ту плътни, изпълнени с живот, ту като силуети-сенки, ту в гротескни превъплъщения. И във всички тези различни „роли“ те влизат убедително в кожата на персонажа, следват го предано и отдадено. 
Находка в спектакъла е изборът на една изключително млада сценографка Росица Грънчарова и решението на режисьора за включването й в действието. Тя като че ли става онова „трето око“, за което говори Бездомната. Нейните задачи също не са едноизмерни. Веднъж тя дава пространствена и предметна визуализация  на това „бяло върху бяло“, за което настоява заглавието, а след това става неговият първи и най-верен зрител, без да спира да участва пред очите на зрителя в промените на сцената. Фигурата на това момиче, по момчешки стройно, дава решение за финала на спектакъла. Единствена тя, след всичко преживяно на сцената, с лекота ще се откъсне и с един подскок ще застане в рамката на прозореца, с отварянето на който ще се отвори и действието, ще хвърли един последен поглед и ще изчезне в тъмата на града.
Наташа КОЛЕВСКА