Пламен Старев е магистър по филология и по философия. През 1980 г. започва работа като репортер в един от тиражните за времето си всекидневници в България - „Народна младеж“. През 1989 г. става заместник-главен редактор, изминавайки всички нива в длъжностната йерархия.
През 1992 г. основава и става главен редактор на един от първите частни вестници в България - „Стандарт-Уикенд“. През 1993 г. изпитва необяснима любов към яхтите и е сред организаторите на най-голямата частна регата в страната - еко регата „Яхт-Уикенд“.
През 1993 г. основава Weekpress - първата специализирана ПР агенция в България.
Пламен е секретар на Българската асоциация на журналистите и писателите по туризма (ABUJET). Член е на СБЖ. От 1992 г. е член на Борда на директорите на Международната федерация на журналистите и писателите по туризма (FIJET). От 2013 г. е председател на авторитетната международна комисия за присъждане на наградата „Златна ябълка“ (Golden Apple Award).

Кацам на JFK или на международното летище „Кенеди“. Намира се на 24 км от центъра на Манхатън. С такси се пътува около час, с автобус - час и половина. Има удобна влакова връзка с нюйоркската железница и с метрото. Някои пътници ги чакат хеликоптери. 
Веднъж попаднал на някое от трите нюйоркски летища, ти вече си се „изгубил“. Дори и нюйоркската полиция трудно ще те открие, ако се криеш от нея.
Преди ерата на самолетите, ако нямаш документи, но ти се налага да си в Щатите, трябваше да преплуваш Рио Гранде, или да преминеш в куфар или багажник канадската граница, да трепериш на сал или лодка през криещия много опасности пролив на Флорида...
Според нюйоркската емигрантска служба международната търговия за вкарване на хора в САЩ е процъфтяваща. Тарифата почва от 20 000 долара на глава. Горната граница е значително по-висока и зависи от „главата“.
През 1664 г. най-високата сграда на територията на Ню Йорк е била една мелница. Тя е била много важна сграда, защото е произвеждала хляб. Сега най-важните сгради също са най-високите. Това вече са сградите на парите и бизнеса. Цели квартали са пълни с банки.
За да получиш виза за САЩ, трябва да посочиш къде ще нощуваш. На пръв поглед - лесна работа. Посочваш някакъв хотел или адрес на приятели. Но не е толкова лесно. За хотел трябва резервация, а от приятелите - писмено съгласие. Хубавото е, че изборът е огромен.
Има хотели, в които стодоларовите банкноти на никого не правят впечатление
В пресечките между Четвърто и Пето авеню има клубове, в които дори милионерите си изчакват реда, за да влязат.  Има дворци, като „Плаза“, в които луксът те разпъва на кръст, ако не си закърмен с него. „Шератон“, „Мериот“, „Уестин“ са за хората с доходи между 50 и 100 хиляди долара годишно. Встрани от големите магистрали един „среден“ хотел струва петдесетина долара стаята. По-евтини са крайпътните мотели. Ако си много беден, ще намериш нещо и за 10 долара.
Ноел Апългейт, мениджър по рекламата в „Уестин“ в Кензъс сити, подреди по следния начин удобствата, които американецът търси в хотела: спортни съоръжения, удобни стаи, хубав изглед към града, избор от заведения. Стаята тук е малко над 100 долара, президентският апартамент на последния етаж - 1000. В съседния „Ритц Карлтон“, с неговите 373 стаи, най-евтината тарифа беше 149 долара за легло. Само тук предлагаха еспресо. На друго място в града за тази напитка бяха само чували.
Ако кажете столиците на десет държави, или имената на най-дългите реки, на най-високите върхове или друга статистика или фактология, американските ви събеседници ще ви гледат с нескрито уважение. За тях вие знаете действително много. 
Но не ги съжалявайте или подценявайте: американците знаят много добре това, което им е необходимо
И не живеят по-зле от нас. Меко казано.
Поисках марка, за да изпратя картичка до България. Настъпи необичайно раздвижване сред персонала. След малко разбрах, че се търси човек, който знае къде е България. Обясних, че е в Европа. Момичетата от рецепцията се успокоиха и ми дадоха марка. Може би си измислям, но след това ме гледаха с уважение - дошъл чак от Европа. Загадката е дали разстоянието ги впечатлява или факта, че в Европа е любимата им Испания. По няколко пъти на ден, като ми показваха сграда или площадче, го сравняваха с нещо испанско - църквата е като в Толедо, онази постройка е копие на сграда в Малага и т.н.
В Атлантик сити стъпих с нескрит интерес. Излишно е да казвам, че е на Атлантическия океан и мидените черупки са почти като пъпеш. На малко повече от 100 мили е от Ню Йорк. Не е пренаселен град, ако  изключим летния сезон. През останалото време хората идват тук единствено заради казината. Те са огромни и са във всеки хотел. 
Това е градът на богатите и красивите, защото тук се провежда конкурсът „Мис Америка“
но и на бездомните, тъжни и сакати хора, които не притежават нищо друго освен надеждата. Но тя ги прави щастливи.
Който иска да види лицата на Америка, трябва да дойде в казината на Атлантик сити. Играе се денонощно. Колички разнасят жетони за стотици хиляди, кафето е на всяка крачка, отвсякъде се носи ромонът на изтичащи монети. Във всеки миг някой печели, във всеки миг мнозина губят. Годишните печалби на едно казино се изчисляват на стотици милиони долари. Иначе жетонът е от 25 цента. Има ограничения на залаганията, но само в общодостъпните зали. Има стотици местенца, където външно око не може до проникне. Тук играят някои от най-известните мъже и жени на Америка. Те не трябва да бъдат смущавани. Личната неприкосновеност е свещена. Законът я пази. Пазят я и хора като Майк Тайсън, който преди да влезе в затвора за изнасилване, е прекарал доста време тук.
Ако се абстрахираш от светския шум, както и от шумоленето на парите,
едно от най-приятните неща е старата дървена пътечка на брега на океана
Казват, че е скована през 1870-та, за да не влиза пясък в обувките на дамите, които са се разхождали по тези места.
Населението на Атлантик сити е 38 000 души. Според статистиката всеки местен има по над 1000 „гости“ на година. Местните не се възмущават от шумните си „наематели“. Те им осигуряват добър стандарт на живот, без богатство, разбира се.
Помните ли Линдън Джонсън? През 1964 г. той е обявен за президент именно в Атлантик сити. Но не може да се каже, че особено му провървя в президентството. Е, не всички са щастливи в този град.
Истината е, че в един момент този свят на казина, хотели, ресторанти, нощни клубове омръзва. Но посоките след него са различни. Те зависят от банковата ти сметка.
В градовете, които посетих, алкохол имаше в изобилие, но слабата бира и много малък бърбън са предпочитаните питиета от местните. „Пияниците“ повтарят. Малцина потретват. 
Не бих казал, че ресторантите са претъпкани. Не че са скъпи, просто американецът не си губи времето по ресторанти. На обяд хапва най-често сандвич или нещо „бързо“ с чаша 200-250 грама слабо американско кафе. И бърза да си седне на работнота място, за да не изстине. 
Там има стръв към работата, за разлика от нашето „желание“ за работа
Вечер е нормално едно или две семейства или приятели да се отбият в ресторант, салон или бар, но към осем вече се подканят да си тръгват. В девет със сигурност са си по къщите. Денят завършва пред скучния телевизор.
Следващата ми спирка след Атлантик сити, беше в Кензъс сити, град, разположен на брега на легендарната Мисури, почти в центъра на Съединените щати, малко на запад от Сейнт Луис на Марк Твен, на юг от Чикаго на Ал Капоне и по-късно на богатите индустриалци, на север от Далас на тексаските нефтени милионери, не много далеч от Нешвил, столицата на кънтрито.
След като се настаних, веднага попитах къде се свири хубав джаз. Вежливо ми отговориха, че трябва да почакам до петък вечер. Почаках.
В петък ми дадоха подробно обяснение: 
джаз се свири в десетина клуба, в 12 се свири кънтри, в 30 - рокендрол
Препоръчаха ми „Феникс“. Вътре бяха между 100 или 150 души, а помещението въобще не беше голямо. Хората се веселяха от сърце, като пляскаха, викаха, тропаха по масите. През повечето време обаче слушаха музиката.
Най-негърската музика на света се свиреше от... негри. Оркестърът беше сакс, пиано, контрабас, флейта и барабани. На лакът разстояние от музикантите бяха  първата вълна техни почитатели. Няколко момичета в чудесно настроение разнасяха питиетата, сред които преобладаваше слабата кензъска бира, поднасяна в големи халби.
Момичето минава покрай тебе, поръчваш си бирата, след малко тя се връща, взимаш и плащаш. Въпросът, който непрекъснато се задаваше от всеки на всеки, беше „Забавляваш ли се?“. Задължителният отговор е „Да, всичко е ОК“. Можех да изкарам часове на една бира или без бира, а момичетата все така щяха да ми се усмихват и да ме питат дали се забавлявам. За американците това е сред най-важните неща. 
В петък си длъжен да се забавляваш!
Впечатляващ с вида си стар негър, който можеш да бъде и на 100 години, но вероятно беше по-млад, пееше, както е пял като млад. Пееше песните от младостта си. А това е било отдавна! Таке прикриваше част от побелялата му глава, очите му гледаха далече-далече, докато пееше „What a Wonderful World“ и „GoinТ to Kansas City“.
Времето не съществуваше. Както и всичко останало без джаза. На стената имаше няколко надписа. На най-големия пишеше „Топлият джаз - музиката на живота“.
Този фантастичен квинтет свиреше часове, а почиваше минути. След всяка почивка започваха с потпури, музикантите закачаха слушателите, които не им оставаха длъжни. И изведнъж избухваше истинският хот-джаз. Докато не свърши парчето никой не продумваше. После идваха аплодисментите, виковете, тропането по масите... Което си беше част от забавлението.
Там, където Мисури се влива в Мисисипи, се намира Сейнт Луис - най-големият град в щата и един от големите американски градове.
С таен договор през 1802 г. Испания отстъпва своята част от Луизиана на Франция, а Наполеон я продава през 1903 г. на Съединените щати за 15 милиона долара.
Единадесет процента от всички битки по време на Гражданската война се водят в щата Мисури, част от Конфедерацията. Местните жители не се гордеят  с този период от историята си.
Стекът, който направи Кензъс сити прочут, се нарича „Кензъс сити стрип“. Опитах го в порядъчния ресторант „Херефорд“. За мене това си беше 
чудесна дебела пържола на скара, която при бойни действия успешно би изиграла ролята на щит
Насред нея имаше огромен картоф, изпечен във фолио.
По-известно от стека е само местното барбекю. През 1986 г. е създадено Обществото на барбекюто на Кензъс сити. За да си негов член, са необходими две неща: да признаваш, че местното барбекю е най-вкусното на света и да можеш да го приготвиш. Рецептите се публикуват в специална книга, която непрекъснато се преиздава. Чете се като библията. Истинският жител на Кензъс сити се прибира всеки ден в 17 ч, за да може до 19 ч да е приготвил барбекюто.
Когато за първи път влязох в специализиран ресторант за барбекю, си поръчах голяма порция с голяма бира. С порцията могат да се нахранят по-голямата част от еколозите в България.
За мене Мисури бе река-легенда. За първи път се споменава в текст от 1673 г. По поречието й са живеели много индиански племена. По старото териториално деление е била на територията на Луизиана и е принадлежала на Франция /от 1682-ра/, Испания /от 1762-ра/ и САЩ.
Казах на моите приятели, че искам да видя реката. Те ми отговориха: че нали всеки ден я гледаш. Да, ама искам да я видя отблизо, до стигна до брега й. Това ги впечатли. Оказа се, че 
нито един турист досега не е поискал да види реката отблизо
Така е, като имаш Западното и Източното крайбрежие, Дивия Запад и Юга, Тексас и Луизиана, Бостън и Чикаго... Кой го е грижа за реката.
Все пак не слязохме до самия бряг - нямало път. Спряхме на хълм, сравнително близко до реката. Като награда ми дадоха бинокъл да я видя по-отблизо.
Независимо че не е типичен „туристически“ щат, Мисури си осигурява почти милиард долара приходи от федерални, щатски и местни такси от преминаващите през щата. Тези пари се насочват към развитието на туризма. Разбира се, част от тях са за образование, поддържането на пътищата и здравеопазването. Ако спре потокът от преминаващите, всяко семейство ще трябва да дава по над 400 долара, за да поддържа същото ниво на посочените услуги. Туризмът е на почит в този „нетуристически“ щат. Казаха ми, че всеки долар, инвестиран в отрасъла, има възвръщаемост 7-10 долара. Над 90 на сто от обслужването на туристите се извършва от малкия бизнес.
Всеки един от американските щати е една малка Америка
Той се подчинява на федерални закони, но си има и свои - щатски. Уважава президента, но си има губернатор. Знае английски, но предпочита местния диалект или „чужд“ език като испанския.
За мене Щатите са страната на услугите. На летището електрокарче се стрелна към мене и ми предложи билети за автобуса, дори да ме закара до него, таксито е съвсем наблизо, наоколо е пълно с телефони, с които се свързваш със стотиците агенции за коли под наем. Има хотели срещу летището, както и по целия път до града. Самолетите са през час, независимо за къде си се запътил. В самолетите се качваш както в българските автобуси с тази разлика, че самолетът винаги те изчаква. Подаваш си билетчето и влизаш. Елементарното уважение към авиокомпанията изисква да дойдеш десетина минути по-рано. Връщат те само ако самолетът е пълен.
На мене ми затръшнаха вратата под носа и ми казаха, че няма повече места. Аз с достойнство им показах билети си, но отговорът беше същият - „няма места“. Сигурен, че е станала грешка, защото аз имах билет, заобяснявах, че ще ме чакат на летището и т.н. Това никого не заинтересува. След час беше следващият полет, а наоколо имаше още 19 авиокомпании, които летяха в моята посока.
На борда храната не е в изобилие, алкохолът се плаща, но ти не си се качил, за да се наядеш или напиеш. Персоналът е любезен само в рамките на служебните му задължения. Така е и в хотелите, и в ресторантите, и в магазините.
Не си правете илюзии, че като се правите на турист, някой в Америка ще ви обърне специално внимание
Мисури е минимодел на Америка. В северната част влизаш в историята /Пони експрес/, там са долината Чаритон и царството на Марк Твен. В западната и източната част са двата главни града - Кензъс сити и Сейнт Луис. В центъра са езерата Озаркс, където ставаш пленник на природата и не искаш пленничеството ти да свършва. На юг остава планината Азаркс, която предлага чудесни условия за ски. На югоизток влизаш в царството на пещерите, на Мисури от приказките, на малките потоци и рекички...
Това е само Мисури. А наоколо са Кензъс, Небраска, Илинойс, Кентъки, Тенеси, Оклахома...