Художникът с широк интерес към света
Родното Байлово на Елин Пелин запустява по време на войните, които Османската империя води през 18 век, но в началото на 19 век прадядото на Елин Пелин, Станьо от панагюрското село Поибрене, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот далеч от очите и ушите на турските управници. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище, а
където има деца и училище, животът кипи и всичко расте
Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил един от будните хора в Байлово. Освен земеделец той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е описан от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот търсещият възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.
Елин Пелин израства в среда, където образованието е на особена почит. Баща му редовно носи книги от пазара в града, където продава вар. В домашната му библиотека са „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890-1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892-1894, където завършва днешните 5 и 6 клас).
Не завършва гимназия, но страстно се увлича в четене
основно опознава българската и руската литература.
На 18 години става учител в Байлово, но изкарва пред черната дъска само година и прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София.
През периода 1903-1904 г. Елин Пелин издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф.Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903-1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906-1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910-1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924-1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия - Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.
Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село
През 1895 година обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството“, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, често наричан и певецът на българското село. Майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.
Автор е на
редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях
в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пенда“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.
С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите й. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Една от най-точните характеристики на Елин Пелин гласи, че е художник с широк интерес към света. Наред с нерадостните страни на живота той
описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността
поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
В повестта „Гераците“ (1911) - едно от най-значителните произведения в българската литература - Елин Пелин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Предишната патриархална етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората.
Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.
По време на Първата световна война Елин Пелин
пише патриотични произведения
събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 година издава сборника „Черни рози“ - стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) - злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) - цикъл философски разкази и притчи - формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.
През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие.
Автор е на един от най-хубавите български юношески романи
в две части „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), както и на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.
Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Национално-самобитното творчество на Елин Пелин оказва благотворно въздействие върху по-нататъшното развитие на художествената мисъл у нас. Произведенията му се превеждат и четат зад пределите на България.
Може би това го спасява от разправа след 9 септември 1944 година въпреки близостта му с цар Борис Трети. И все пак писателят преживява един кошмар. През октомври 1944 година комунистът Станислав Вихров е твърдо решен да го убие, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.
Елин Пелин си отива от света на 3 декември 1949 година в София като човек, преминал през три епохи: родил се в самия край на османското робство, живял в Третото българско царство и починал в началото на социализма.
По материали от интернет