Познавам Владо повече от 15 години, работили сме, пътували сме заедно, споделяли сме събития от живота си. През тези години той беше журналист в България, пътешественик, университетски пеподавател в Кито, писател в Буенос Айрес, а сега преподава журналистика на студенти в „Универсидад Текника Партикуларе“ в Лоха, Еквадор. Днес отново се „събираме“ за разговор той в китното градче Лоха аз в делнична София, за да говорим за последната му книга „Отвъд Рая“ на Издателство „Киви“.

Ако трябва да разкажеш за себе си в три изречения, какво би казал?

Ако не ме подвежда паметта, Томас Елой Мартинес беше казал, че в крайна сметка абсолютно всичко се свежда до няколко цитата. В моя случай май и едно изречение е достатъчно: Имах щастието да обиколя света, но търсенето продължава.

Какво ще прочетем един ден в книгата, която ще описва твоят живот?

Надали ще е много интересно четиво. Предполагам, че ще има специална глава, озаглавена „Съмнения“. И друга, наречена „Грешки“… Да, да, разбира се, че сбърках безброй пъти. Откровено казано, не вярвам на хората, които твърдят, че не биха променили нищо в миналото си, ако им се отдаде подобна възможност. Личното ми успокоение е, че върших и върша нещата по моя начин или по собствена воля.

Как приемаш това, че си най-популярният български автор в Южна Америка?

О, това са твърде дискусионни определения, които предизвикват погрешни представи. Дано някой ден да заживея от книгите си и да не ми се налага да ставам в седем, за да отида в университета да преподавам. Засега този ден е отвъд хоризонта, а писателският ми шанс се състои в това, че съм рядка птица в така наречения Нов свят. Тук българин звучи толкова екзотично, колкото мапуче в България, а екзотичното почти винаги е интересно. Неслучайно в наръчниците за креативно писане се препоръчва „литературен туризъм“, сиреч да отведеш читателя в непознато за него място или изживяване.

На книжния пазар вече е най-новата ти книга „Отвъд Рая“, какво според теб има отвъд Рая?

Усещане за маргиналност, неудовлетвореност, провал и логичното на този фон желание да се попадне в Рая, но не в кой да е Рай, а в този, който отговаря на собствените представи

А как изглежда твоят Рай?

Променлив. Понякога е тих, дъждовен и самотен. Друг път е изпълнен с любими хора, бликат мелодии и мека светлина. Виждал съм също целия Рай побран в усмивка… В едно интервю Борхес заяви, че си представял Рая като огромна библиотека. Струва ми се интересно предложение.

Има ли действителни събития, описани в книгата, или всичко е във фантазиите на автора?

Мисля, че никога не успяваме да избягаме напълно от себе си. Във всеки жанр, дори в строго информационните, има субективен фактор. Как ще структурираш дадена новина, кого ще цитираш първо, кого ще пропуснеш, какъв ритъм ще предложиш на публиката и т.н. Всичко това подсказва една „намеса“ в обективната истина. Понякога е подсъзнателна, понякога – не, но винаги съществува. И същевременно във всяка фантазия се прожектират елементи от реалността. Но именно от собствената реалност, защото е единствената, която познаваш

Защо лъжат хората?

О, лъжата е с фундаментална роля в човешката комуникация. Нека не забравяме, че на създателя на християнската църква му се наложи да излъже три пъти в една нощ и това е описано в Библията, която е книга за подражание на два милиарда души на планетата. Разбира се, версиите на лъжата варират според ситуациите и отделните характери. Едни го правят за добро, други за лошо. Понякога от незнание или вследствие на погрешна интерпретация. Лъже се, за да се защитят лични или близки интереси, за собствено успокоение, в безизходица, дори по инерция. Също от любов и от омраза. Но вероятно най-често става дума за срам. Срамът е един от катализаторите на нашето поведение и мерна единица в обществото. Възпитавани сме и възпитаваме в чувство за срам. Затова ни коства да бъдем доблестни в определени ситуации и предпочитаме лъжата, та да си спестим срама.

Как пишеш, имаш ли свои ритуали, суеверен ли си, как създаваш една история?

Зависи от историята. Биографията „ОМ“ я писах на крак: от град на град, от интервю на интервю. За „Плажа Палестина“ се срастнах с компютъра, а последната редакция я правих на плажа, където видях морето само през прозореца. Българската адаптация на същата книга пък се роди на една тераса в Буенос Айрес, защото домът ни беше малък и вътре не се пушеше… Всъщност да, май цигарите и кафето са единствените повтарящи се елементи. А колкото до самата история, по-добре да ти цитирам един от персонажите ми в книгата, над която работя в момента. Той казва: „Аз не вървя зад историите, историите идват при мен“.

Вече има ли заглавие тази книга?

Казва се „Животът в сто думи“ и първата чернова е готова. Тръгна от една идея да описвам житейски етюди в мрежата, по-късно се трансформира в новела с обща сюжетна линия.

В едно свое интервю известната писателка Исабел Алиенде споделя, че за нея „Четенето на добър роман или разказ е като да правиш любов на чисти и изгладени чаршафи: тотално удоволствие”, ти как определяш доброто четиво?

Да, да, Исабел Алиенде често прави еротични намигвания на публиката. Мартин Еймис пък казва, че доброто четиво те кара да поканиш автора на чашка… В личен план аз го виждам по-скоро като едно персонално изживяване, при което, за даден период от време, четивото се е превърнало в единствената ти реалност.

Елеонора Гаджева, eleonoragadjeva.com