Руслан Мъйнов е човек, който никога и за нищо на света не се разделя с усмивката си. Тя е негова запазена марка – и на сцената, и в живота. Независимо, че в личен план са му се случили много сътресения, след тях той е станал само по-силен, но със същата пленяваща усмивка. Звездата на “Комиците” и “Столичани в повече” не е от тези, които обичат да споделят пред медиите емоциите, чувствата и личните си истории, любови, битки и драми. Въпреки това сега го прави в този разговор – по-емоционално наситен от всякога!

- Руслане, често се говори за криза в изкуството, за творчески застой – без турнета, без концерти - теб обаче сега заварвам по-активен от всякога, обикалящ България!...
- Точно приключихме един много хубав концерт в летния театър в Русе, с шуменската филхармония. Планираме концерти – на 6-и в Хасково, на 8-и в Добрич, на 14-и в Бургас и на 16-и – във Варна. Заедно с нас пътуват и цигуларят Венци Такев и голям симфоничен оркестър. Добавихме малко повече естрадна музика, много инструментали, различни концерти правим. Много хора се събират. 

Досега сме направили над 40 концерта и при нас криза в този смисъл няма. Правят се концерти, но, виж – криза в изкуството принципно наистина има, но тя съвсем не е само в България. Но знаеш ли какво ми е направило впечатление и ще ти споделя – каквото и да тръгнеш да слушаш, да търсиш, факт е, че най-хубави остават старите песни! Другото остава някъде във времето, старите песни са тези, които се припяват, които остават реално. 

Ето виж – руските концерти например, та това са все стари песни. Даже много от хората около мен ме обвиняват, казвайки: ама то много вехто звучи, много старо… Не! Искам да е така! Искам да звучи като „Песен моя, обич моя”, като „Повей, повей, ветре”. Такива песни трябва да се правят! Да искаш да ги запееш. И да можеш да ги запееш, защото… такива музики се правят сега, че слушаш, слушаш и… няма какво да запееш… Модерната, съвременната музика етази, която идва и си отива. Винаги има някакъв нов жанр, който се появява – както навремето беше чалгата. Тя беше мегаактуална, нямаше алтернатива, беше само това… а както виждаш, това вече е отминало. Рап също има и ще има своето време, в което ще се върти, ще звучи, ще съществува и ще си отиде.

- А рапът сега не е ли новата чалга?
- Ооо, да! Ама ти, ако се заслушаш в текстовете – 

едно време това, което се пееше в чалгата, сега се пее в рапа! 

Принципно в музиката, в изкуството като цяло, винаги е имало необходимост от нещо подобно. Ще бъде оплювано, поругавано, но винаги ще го има, защото хората имат нужда понякога и от този вид разтоварване.

- Ролите на сцената и тези в живота… кога се пресичат? Защото май се оказва, че повечето хора в живота си са с маски, играят някой друг…
- Хубаво би било в живота си да си такъв, какъвто си, а в ролите на сцената да играеш някой друг. Но и ти си права за маските – много повече са от лицата. Но, за да има необходимостта един човек да играе роля в живота си, значи той не е наясно със самия себе си. А това издава по-скоро неувереност, несигурност в самия човек. Сякаш е като някаква защитна реакция това прикриване. Жалко е, че хората по-често играят някой друг…

- Но за теб да играеш… Руслан Мъйнов сякаш е най-голямото предизвикателство, без да са нужни каквито и да е било чужди маски! И си го правил дори и на сън, в какъвто всъщност за първи път се виждаш в България, години преди да заживееш реално у нас…
- Ооо, виж какъв интересен въпрос ми задаваш! Действително - да бъдеш себе си се оказва най-красивото предизвикателство, а аз играя все себе си в живота. 

А аз наистина видях България в един сън – далеч преди реално да заживея в нея. На този свят няма нищо случайно. И когато някой говори за дежавю, значи такова действително е имало… Уверих се в това преди много години, докато още живеех в Украйна. Видях в съня си едни картини, без да знам откъде, какво, защо… Виждах някакви хора, определени ситуации, които видях реално след години, когато вече бях студент в България! След този си сън бях силно впечатлен от това колко реално е всичко наистина в съзнанието ми, колко конкретни хора и думи съм чул и видял в него – думи на български език! И когато след години сънят ми стана реалност, аз вече знаех кой какво ще каже, кога ще влезе, кога ще излезе, къде ще отиде. А това, което съм виждал в съня си през цялото време, всъщност е била една читалня в Студентски град, където сме събрани всички на някакво мероприятие. 

- Театърът ли прокара пътя на България към сърцето ти? Защото случката е в съня и в реалността, когато си студент във ВИТИЗ, а ти си се отделил от Украйна едва на 17 години! Тъга по Украйна таиш ли днес? Още повече, че положението там и досега стои неустойчиво, а пътят към всеобхватния мир – крайно сложен…
- Да… и тази неустойчивост продължава, за голямо мое съжаление. Даже положението се и задълбочава. Аз напуснах тази страна, още когато беше започнал да отзвучава Съветският съюз, когато всичко още беше различно, и 15-те републики все още бяха руски републики. През годините се положиха огромни усилия Украйна да бъде отделена максимално от Русия, както и другите републики. Всеки търси своята идентичност. И сега Украйна аз просто не я познавам такава… Не е същата, в която съм расъл. Но 

тъгата ми наистина е безгранична 

– за това, че в момента там умират хора! И това са невинни хора – и от едната, и от другата страна. Това, което се случва в момента там, е война между Русия и Америка! За съжаление, те използват тази част от света, а там са всичките ми роднини, приятели, имам трима кръщелника, наистина много хора…

- Мисля, че на теб ти е не само тъжно, но и много болно…
- Не просто болно… ужасно болно ми е! Представи си, например, само сестра ми – тя там чака всеки момент да мобилизират големия й син, мъжа й – да ги пратят на война. Разбираш ли какъв абсурд е?! Тя седи вкъщи и се страхува! Като звънне някой на вратата, не отива да отвори, защото не знае дали не е дошъл някой да ги викне. И всеки там си дава сметка, че това е безумие, въпреки че знае, че никой не може да дойде и да ги спаси от него. Някакъв ужас, кошмар е!

- Не могат ли да дойдат роднините ти поне тук, при теб, в България?
- Сестра ми наскоро ми беше на гости – стоя две-три седмици с малкия си син. Говорили сме много. Казах им, че в момента, в който решат – да заповядат, аз ще направя всичко възможно да сме заедно и те да са добре. Но все пак има надежда разумът да възтържествува – големите сили да се разберат, защото това е един конфликт, в който са вплетени много и значими страни. Да се надяваме, че разумът ще е този, който ще е по-силен и от политики, и от икономически интереси. Защото, за съжаление, светът е много, наистина много далеч от това, с което ние с теб започнахме разговора си – от изкуството, от любовта. Погледни само колко много агресия има – и в творческите среди, и извън тях. Може ли един стил, един жанр, да воюва срещу друг?! Това е някакъв абсурд! Може ли старо поколение творци да воюват с ново поколение творци – и обратното?!... 

И тази безгранична агресия – в целия свят и във всички сфери, също не е случайно. Хората станаха много зли и много агресивни. А това води до някакво развитие, до нещо, на което ще станем за в бъдеще свидетели… Не знаем какво ще бъде. В световен план обаче е ясно, че този краен капитализъм, на който ставаме свидетели, отдавна се е изживял като такъв и вече не работи! Минахме и през социализма – също видяхме, че не работи! Значи трябва да се появи някаква друга, нова икономическа и политическа среда, и начин на управление на държавите, защото виждаме, че тази политика, която се води сега в целия свят – на страни, на хора, също не работи. 

Няма страна, в която да няма протести, да няма недоволства! Доволни хора няма! А когато ние бяхме малки, хората тук бяха недоволни, но в Америка, в старата Европа – Франция, Германия, Испания, бяха много щастливи и доволни. А сега и те не са нито доволни, нито спокойни. Но това, на което трябва да се надяваме, е промяната да не дойде с някакви крайни катаклизми, да не се наложи, както се пее в Интернационала „да разрушим всичко досега, да построим ново”. 

- Беше ми споделил преди няколко години, че 33 е преломната възраст за всеки човек, след която става различен. Твоята 33-та годишнина обаче е била силно концентрирана откъм трудни, тежки за теб моменти…
- Да… но ако успее да намери тази разлика, защото има много хора, които изобщо не се замислят за себе си, за това какво им се случва. Когато аз станах на 33, 

трудните моменти бяха един след друг

Аз станах на 33 през 2010 г. – една преломна година за мен. Тогава си отидоха много мои близки хора. Първо почина много близък мой приятел. Малко преди да си отиде, беше в много тежко състояние... Два дни преди да си отиде, този свят напусна и моя близка приятелка. Просто изведнъж, ей така - падна и умря! Той беше на 36, тя беше на 31 години. Месец след това си отиде и баща ми от коварна болест. След това друг приятел се обеси... Накрая и отец Любен от манастира „Св. Мина” загина в катастрофа. Разтърсих се из основи. Загубих страшно близки хора, осъзнах с каква лекота се е случило всичко това. Ние не си даваме сметка как хора, които ни обичат, са до нас, как са ни опора. 

Приемаме ги едва ли не за даденост. Но знаеш, че можеш на този човек да му се обадиш по всяко време на денонощието, той да ти се обади – за всичко. И когато толкова много хора си отидат, имаш чувството, че си стоял на някакви кокили и в един момент те са се изпотрошили, и ти си паднал. Мина време, събудих се една нощ в 3 часа и до 6 сутринта вече бях написал една песен – и музика, и текст, и всичко – за всички тези хора, които са си отишли. Приятелят, когото загубих например, беше толкова чист, толкова извисен, нямаше място повече тук. Приятелката, която си отиде – Ели Станишева, беше незряща, но беше направила толкова много неща в този живот, колкото хора, живели по 80 години, не са успели да направят. Имаше сдружение, организираше концерти, конкурси... 

Правеше уникални неща и една неделя просто си отиде. Нито е боледувала, нито нищо. Получи инсулт. Разбираш ли?!... Има хора, които за кратко време постигат толкова много неща, колкото други не са успели и за целия си живот. Човек идва на тази земя с определен план и живее, докато не го изпълни. Има хора, които са на по 90 години, молят се на Господ да си отидат, но не им се дава. Защото имат да плащат още... 

- Но понякога прекалено силните емоции се отразяват дори и физически на състоянието на един човек… 
- Абсолютно е така… 

Аз тогава изгубих гласа си

Ходих по лекари, но в крайна сметка това се случи заради емоциите, не от друго. А гласът по принцип е психофизичен орган – той не е като мускула, който, ако не го натоварваш, колкото и да си зле психически, той си е мускул – ходиш напред-назад. Гласът специално се влияе от всичко, особено ако не си добре психически - от натоварване, нерви, стрес той пада, дори и без да си пял, без да си настинал, без нищо. 

- Понякога хората се явяват подобно на пророци за своя собствен път тук, на Земята, без дори да го осъзнават…
- Абсолютно, ама абсолютно съм съгласен с теб! Ти знаеш за себе си защо го казваш, но аз ще ти кажа нещо – баща ми непрестанно повтаряше за дядо ми: „Баща ми умря на 60 и аз ще умра на 60”. И това го говореше, когато още беше на 30 и няколко години, разбираш ли?!… А ние бяхме малки и се ужасявахме от думите му. И впоследствие си отиде точно на 60 години! Не че е пророк – но той просто си знаеше, че така ще стане. 

- Как тълкуваш това? Когато мислиш натрапчиво за нещо, слагаш го в психиката си и то започва да оживява в даден момент, или…?
- Според мен визуализирането на някои неща, които ние си представяме и ги мислим, мислите ни започват да действат в тази посока – в комуникацията, във вселената по някакъв начин. Много от нещата, които съм направил, съм ги мечтаел в точно този вид предварително и съм си ги планирал. А аз мечтая много нашироко и си правя някакви неща, за които мисля така, все едно вече се случват, и ги има, и работя в тази посока. И много от тези неща наистина са се сбъднали в същия вид. Но вече зависи каква програма ще си направиш в съзнанието – не да кажеш, че ще умреш на 60 и да умреш на толкова… това не е подвиг. Трябва да мислиш за нещо, което да е градивно, голямо, светло – по възможност да е полезно и за другите.

Знаеш ли, мисля, че човек се ражда с някакви дадени определени качества – и липси на такива, съответно. Със зададени някакви параметри, които след това през годините. При мен имаше следният момент – като малък не обичах да чета – не за друго, а защото като тръгнех, и се улавях, че започвах да мисля за други неща. Отмятах страниците и започвах да връщам назад, за да видя какво съм прочел… и все до началото стигах. Ставаше ми досадно. И не четях! Но след ВИТИЗ започнах много да чета, защото разбрах откъде идва проблемът… Било е не точно дислекция, но някаква реорганизация на мозъка. Сега много чета. И това ми доставя огромно удоволствие. 

Навсякъде сега около мен са книги. Големият проблем сега е, че си давам сметка колко много информация има по света и колко малко време, за да се докопаме до всичката, за да я ползваме. Но… колкото време имаме, толкова – колкото съумеем да проумеем – толкова. Нашата работа на тази земя, си мисля, че е точно това – да разбираме, да проумяваме и да открехваме света малко по малко за себе си, да се изграждаме в духовен аспект.

А духовното израстване си даваме сметка, че не става само с добро – трябва и преодоляване, някои неща за страдане, за болка, най-малкото заради контраста с хубавото – за да оценим хубавото. Оттам нататък уроците са си уроци – дали искаш или не искаш, дали осъзнаваш или не, дали мислиш или не мислиш за тези неща, уроците си дават отражение във всяко нещо, което трябва да научиш. Ако не успяваш да ги научиш, те се повтарят пак и пак, и пак, 

докато не си счупиш тиквата и не го разбереш

- „Не съм купонджия. Не съм клоун. Не съм определено и душата на компанията”, казваш това преди време, а е факт, че и до днес мнозина те свързват първо с широката усмивка, след това с всичко останало…
- Определено не съм тъжният клоун – клишето, човекът-комедиант, който в живота се прибира депресиран и започва да си бие главата в стената, и да страда за всичко. Не! Аз не съм такъв, но понеже работата ми изисква да съм весел, усмихнат – и аз го правя на сцената, по концертите. В живота нямам необходимостта допълнително да се забавлявам и смея. Даже много често съм тъжен.

- А позволяваш ли си да заплачеш?
- Да, разбира се… Ооо, това е една много важна част за всеки един човек! Аз мога да се разплача на хубава книга например. Това не е нещо, което трябва да се сдържа. Това са емоции, трябва да се изразяват.

- Човек трябва да има наистина много богата и наситена душа, за да може с такава одухотвореност да изпълнява руски романси така, както ги изпълняваш ти. Включително и една песен с интересна история – „Поручик Галицин”, която по времето на соца е била забранена, тъй като е била химн на белогвардейците!
- По онова време много неща са били забранявани. Текстът й действително е много силен, той е една пиеса, драматургия, история. 

Имаш какво да кажеш на хората с нея. И затова удоволствието е много голямо, ако успееш да го поднесеш, както трябва. А с руските песни и романси съм израснал, затова и звучат така истински, така че хората да ти вярват. Но всичко е въпрос на момент, на среда. 

Аз преди години пеех чалга. И го правех с много хумор и закачливи текстове. Но това не може да се развива, то си отива – както си говорихме, че един ден и рапът ще си отиде.

- Но това не е някакъв компромис, който си направил тогава със себе си? 
- Не, в никакъв случай! За мен беше прекрасно! Чувството за хумор и удоволствието бяха пълни. После пък направихме над 30 концерта с арии и канцонети, съвсем друга публика и усещане. Сега са руските концерти. 

- „Време ми е за дете”, казваш съвсем наскоро. Кажи сега колко сериозно си посветен на тази мисъл?
- (смее се) Ами да, не е лошо, 

дъртичък съм вече, 

на 38. Въпреки че Павароти успя и на 70 да направи момиченце, но нека да не стигаме чак дотам, защото някои от нас може и да не стигнат до тях. Това е обаче нещо, което, за разлика от песните и текстовете, не може да се планира. Тук Господ ще каже. Но аз мога само да си го представям, белким върже (смее се).

- А има ли човек, с когото да си го представяш?
- (смее се) Да не задълбаваме сега…

- Виж, не мога да не спомена обаче за една сладка кореспонденция, която си имал със своята баба по този въпрос. Написала ти е даже писмо, в което споделя мечтата си – ти да се задомиш!
- (смее се) Ооо, баба ми е жестока! Последния път, когато бях там, при нея, вика така: „Кой ти готви, бе? Ха-ха-ха! Кой ти чисти, бе? 

Ха-ха-ха! Кой ти пере, бе? Ха-ха-ха” - и така 5-10 минутки смях. Беше жесток хумор за нея. Мине се не мине, каквото и да се обсъжда друго, тя си минава на това и го поднася така. Да ми е жива и здрава!

- Искала е да те вкара в релси, но по нейния начин!
- Ха (смее се), да. Тя така действа – с приказки, и е упорита наистина.

- Как ти влияят слуховете? От това не можеш да избягаш…
- Май за мен никога не са писали някакви гадни работи. Навремето, когато направихме дует с Десислава – пишеха, че съм с нея. После направих дует с Таня Боева – пишеха, че съм с нея, въпреки че тя имаше прекрасно семейство, невероятен съпруг. После ме свързаха с Ева Тепавичарова – заради „Столичани в повече”. Нормално е, когато работиш с някого, да ходиш по срещи, по заведения, по репетиции – и да те виждат във всякакви ситуации. Да пишат, каквото решат, реагирам с усмивка.

- Още ли спазваш хранителния си режим, за който написа и цяла книга?
- О, да! Спазвам всичко, както е в книгата. Но вече не свалям килограми, а само поддържам това, което съм свалил. А иначе свалих почти 30 килограма и съм си същият вече три години.

Интервю на Анелия ПОПОВА