Сандо - така наричаха Александър Стамболийски приятели и неприятели, почитатели и врагове. Едните, защото го подкрепяха, а другите, защото не го приемаха и с омраза произнасяха това име.
Защо беше мразен толкова много министър-председателят на България /1920-1923/? За това, че се бореше срещу монархията и лично срещу Фердинанд. За това, че застана начело на отчаяните войници, които се завръщаха от фронта през 1918-та и искаха да накажат правителството, което ги бе изоставило. За това, че прокламира Радомирската република. За това, че застана начело на държавата и подписа унизителния Ньойски договор, счупвайки писалката в знак на отчаяно несъгласие и презрение към тези, които тласнаха България в тази война. За това, че бавно започна да възстановява народното стопанство с невероятно добри реформи в селското стопанство и промишлеността, образованието и културата. За това, че за сто дни обиколи европейските столици и успя да убеди правителствата и победителите да бъдат благосклони към България и да отсрочат тежките репарации в натура и пари. За това, че въведе трудовата повинност и чрез нея възстанови армията. За това, че започна съдебни дела срещу министри, виновни за националната катастрофа на България. За това, че изведе страната от страшната разруха след Първата световна война.
И всичко това само за три години самостоятелно управление на БЗНС начело с Александър Стамболийски. Хората гласуваха за това управление. Изборите се печелеха с мнозинство. Как да спрат този политически устрем неговите политически опоненти?! Чрез държавен преврат! Подготвиха го генерали и полковници от Военен съюз, македонските организации, крупни банкери и индустриалци.
Извършиха го на 9 юни рано сутринта. Млади и верни на злокобната кауза офицерчета лично участваха в избиването на кметове, министри, политици, посланици, свързани със земеделското правителство. Търсеха под дърво и камък министър-председателя Стамболийски, който подготвяше новата конституция на България в родното си село Славовица. След пет дни го хванаха предаден от двама селяни, които Стамболийски беше оземлил при проведената поземлена реформа. После му отрязаха пръстите в мазето на собствената му вила, където и до днес стои неговият надпис с неговата кръв: „Ст. 1923“. След това го убиха по жесток начин и го влачиха с два бели коня. Пореден епизод от българския политически кърваво-жесток спектакъл.
Александър Стамболийски няма гроб. Има мемориал, където всяка година стотици хора идват на поклонение. Няма да бъде забравен! И не трябва. Защото е поредната политическа жертва, отдадена повече на България, отколкото на себе си и за себе си. Знам, че всяка година историци и политици „преразглеждат“ дейността и управлението на Александър Стамболийски. Но времето е отсяло зърното от плявата и сега отново да ги смесваме, и наново да го отделяме, е безсмислено.