Доц.д-р Антоний Гълъбов е преподавател в Департамент Политически науки на Нов български университет, експерт на Асоциация „Прозрачност без граници“ и член на множество български и чуждестранни организации в сферата на социологията и обществените отношения. В началото на седмицата участва в семинар в Русе за създаване на устойчиви връзки между образованието, професионалното обучение и бизнеса, в който дискутираха представители на Историческия музей, Русенския университет, медии и предприемачи.

- Г-н Гълъбов, повечето българи не могат да избягат от усещането, че живеят на върха на вулкан, който всеки момент може да изригне и да помете държавата - усещането за предстояща беда, макар и не задължително утре. Вие виждате ли основания за противоположното?
- Това е прогностично схващане, което всъщност е много удобно, то е своеобразно средство за защита, но от друга страна, това е напълно вярно. От една страна, в продължение на дълъг период хората се държат във всекидневна несигурност, това блокира възможността им за обединяване, за солидарност, за самостоятелен поглед върху свободата им на избор. От друга страна, е напълно вярно, защото от страна на управляващите не се прави нищо, за да се разбие това усещане на хората. Всичко е оставено сякаш на „Господи помилуй“. Цялата държава я кара на „Господи помилуй“. Как иначе да си обясним това, което се случва с наводненията?! Два часа дъжд - и държавата излиза от ритъм. Това са образци на начина на живот в България. Институциите са подредени неправилно, приоритетите са подредени неправилно, много нисък е хоризонтът на анализиране и прогнозиране, а всичко това в крайна сметка създава капана, в който попада държавата. И хората не се плашат от това - че всичко се прави по „шипченския почин“, винаги в последния момент, това се е превърнало в норма и въпросите намират своето разрешение не предварително обмислено, а когато ножът опре до кокала. Липсва култура на всекидневното усилие. И това умишлено се поддържа и от управляващите, при това години наред. Защото по-лесно се управляват хора, които не подреждат сами живота си, а са свикнали да разчитат на това, че държавата им е длъжна, че кметът им е длъжен, че някоя институция им е длъжна... Така е по-лесно. И фактът, че няма системни усилия да се преодолява това статукво, показва, че и двете страни са удовлетворени. На управляващите това им идва на ръка, а хората в България влизат в ролята на професионални жертви. И остават жертви винаги и във всяка ситуация - на международното положение, на климатичните промени, на обстоятелствата. Ролята на жертва отменя отговорността. И това в голяма степен предопределя всичко останало.
- Може би това усещане се задълбочава от разпространените нагласи, че бедата, най-общо казано, връхлита бедните хора, а богатите са застраховани от нея...
- В България няма богати хора. В България има бедняци с пари. Защото богатият човек подрежда средата наоколо, той се грижи всичко не само в дома му да бъде така изградено, че да съответства на статуса и на потребностите му. А нашите богати са бедняци до прага на къщата си. Защото, погледнете, какъв смисъл има да караш кола за стотици хиляди левове, като с тази същата кола минаваш през локви, през мръсотия, през безобразия... Самото ни съжителство в миналото с подобни ситуации, които винаги сме предпочитали да отдаваме на традиционната група „виновници“ - „сушата, кишата, Гришата и международното положение“, и то години наред, е показателно. След като „Гришата“ вече не беше актуален /в поговорката, широко разпространена по времето на социализма, „Гришата“ е Гриша Филипов, член на Политбюро на БКП и министър-председател на България от 1981 до 1986 г. - б.а./, тогава неговото място в това заклинание бе заето от Иван Костов, макар и в ущърб на римата. И така - с „Гришата“ всичко е ясно - българите обичат да зависят от някого, така оставят решаването на своите проблеми в неговите ръце, като заедно с това си създават възможността винаги да имат виновник за своето собствено положение.
- А международното положение май винаги е „под ръка“?
- Точно така. И то винаги е налице, за да измести вниманието от проблема и да бъде използвано за предизвикване на скандал. И това също е много удобно - защото когато не желаеш да решиш един проблем, тогава го превръщаш в скандал. А скандалът известно време нагрява температурата и достига до точката на кипене, а след това отшумява и постепенно се забравя. А нерешеният проблем си остава. Това са техники на властване. И те определят в голяма степен днешните политици и маниера им на работа. Така че и от двете страни има някакво недоволство - но то не е нещото, което да предизвика решителни действия. Всеки си е намерил собствената ниша, която да му гарантира минимално предвидимото и оттам нататък вече не проявява интерес.
- Каква е основната характеристика на българското общество?
- Много дълбока дезинтеграция. Нямаме общи цели, нямаме споделен хоризонт. Имаме само негативна солидарност и всъщност частични изблици на солидарност. Това се проявява най-често, ако стане дума да се помогне на някого да избегне държавата. И това е типичната култура на поданика. Защото ние сме поданици, а не граждани на своята държава. Държиш се така, като внимаваш държавата да не се стовари отгоре ти, най-малкото да не падне някой от ония тежки предмети, които тя хвърля отгоре. Липсва разбирането, че ти си част от тази държава, и то неотменима част, важна и съществена. Ние възприемаме държавата като потенциална заплаха - убедени сме, че тези, които я ръководят, се избират само и единствено помежду си, и сме убедени, че ние не сме в състояние да променим това. Поради което и не предприемаме нищо.
- И какво следва?
- В момента съществува равновесно състояние, което обаче не е белег за баланс, а по-скоро за примирение. И аз не виждам какво и кога би се променило. Но за какво говорим, щом като елементарното човешко съчувствие изчезва. Дори това съчувствие проявяваме само, когато ни се струва, че жертвата прилича на нас. А така се разкъсва социалната тъкан, която по принцип е един от белезите на единението.
- Много е актуален въпросът за корупцията. Макар че за каква актуалност говорим, щом на думи и намерения борим корупцията от десетилетия.
- Корупцията е един от несъмнените показатели за развала и деморализиране. И тук не става въпрос единствено за плика с пари, а за общата деморализация. Широко разпространеното изречение „Подкупни сме, защото сме бедни“ изобщо не е вярно. Истината е друга: „Подкупни сме - и затова сме бедни“! Не е вярно, че богатите не са корумпирани. И лошото е, че и това сякаш сме приели за една от даденостите, които съставят живота ни на всякакви равнища - битово, икономическо, социално.
- Г-н Гълъбов, какво ви казват на вас - социолога и политолога - стоте дни на кабинета „Борисов“?
- Моделът за първите сто дни остава свързан с Наполеон Бонапарт и с връщането му в Париж от остров Елба. Този период от сто дни е достатъчен само за да се види как е построено правителството и има ли системни рискове. Виждат се първите сериозни дефекти по отношение на евентуални персонални смени. В такъв сравнително малък период се усеща стилът, по който ще се управлява по-нататък. И тук, в конкретната ситуация, стоте дни показват какъв ще бъде моделът на управление, той определя и напрежението в структурите на коалиционното правителство. Да не забравяме, че коалиционно споразумение е подписано само между ГЕРБ и Реформаторския блок. Патриотичният фронт подкрепя само програмата за управление, а с АБВ нещата са съвсем различни.
Тази доста сложна конструкция или ще се огъне и ще остане или ще генерира искри по ръбовете. Друг елемент, характерен за това правителство, са вицепремиерите и техните отговорности. Трима от вицепремиерите нямат министерства, а отговорностите им в някаква степен и в различни ситуации се припокриват. Това би могло да се превърне в проблем, но би могло и да не бъде. Динамиката на външните противопоставености също би могла да създаде ситуации, откъдето да произтекат усложения.
- А опозицията?
- Опозицията е много слаба и неефективна, всъщност, тя се обръща срещу обществото, като му отправя внушения, нагнетяващи страхова психоза. Ето, и митингът отпреди дни, който беше организиран от БСП в София във връзка с Украйна и Русия. Те заявяват: „Ние сме против войната“. Защото в Украйна в момента се води война, това е истината, независимо от различните други определения, които се дават. Но ако вие наистина сте срещу тази война, тогава трябваше първо да направите един митинг пред украинското посолство, след това да направите един митинг пред руското посолство - и там да издигате исканията си да спре войната. А те го правят на „Дондуков“, пред сградата на президентството. Защо го правите там? Какво очаквате? Или просто искате да ви снимат камерите? Ето, това е израз на тоталната им безпомощност
- Пореден израз на „политиката по български“?
- Политиката не е показване и външна демонстрация, а именно политическо усилие да подредиш дневния ред по определен начин. Политиката е това - да предложим каква да бъде позицията на България по конкретни въпроси. Не каква да НЕ бъде, а именно каква да бъде. Не може да излизаш и да обясняваш какво не искаш да се случва. Когато тръгваш от отрицанието на нещо, ти показваш, че не си в състояние сам да формулираш предложения, а тръгваш от съществуването на въпросния факт и просто искаш да го отричаш, вместо да заявиш своя вариант за решение. Защото в този случай отрицанието е пропаганда, а освен пропаганда трябва да се прави и политика.
- В началото, при сформиране на правителството непосредствено след парламентарните избори, разговорите за нови предсрочни избори бяха почти ежедневие. Напоследък тази тема не се повдига...
- Всъщност, и БСП, и ДПС знаят много добре, че това правителство ще оцелее поне до местните избори. Нещо повече, опозицията не иска избори сега. Ако ГЕРБ и правителството успеят да продължат процеса на относителна стабилност, който започнаха, и не направят голема грешка, смятам, че са в състояние да стигнат до президентските избори.
- Каква грешка имате предвид?
- Голямата им грешка беше оставката, която Бойко Борисов подаде през февруари 2013 година.
- А като споменавате президентските избори, смятате ли, че Борисов ще се кандидатира за президент?
- Не, не смятам.
- Какво очаквате да се случи преди и по време на местните избори наесен?
- Това ще бъдат много тежки избори, те са извънредно важни. Напрежението вече е огромно - ние вече сме в предизборна кампания, тя обикновено трае осем месеца преди самия вот.
За Бойко Борисов е важно да потвърди водещата си роля, да стабилизира присъствието на ГЕРБ в местната власт и да го разшири. За БСП е много важно да оцелее. Ако загуби или постигне резултати още по-слаби от тези на предишните местни изори, това ще усили центробежните сили и ще доведе освен не само до нова смяна на председателя, но и до нова вълна, която може да завърши с разпад. В това няма нищо страшно и необичайно - защото това всъщност е процес на нормализиране за БСП. Никъде по света не съществува такова обединение заедно на различни партии, каквото при нас в БСП. Социалдемократи, социалисти - тесни, широки, крайни левичари, никъде по света не съществуват заедно. Идеологията им е различна, а именно идеологията е тази, която създава физиономията и силата на една партия или коалиция в световен мащаб. Много дълго продължава мимикрията в БСП - както твърде дълго продължиха и аналогичните процеси вдясно. Смениха се поколенията и това вече става все по-трудно и все по-невъзможно. Трябва да протече процес на чиста нормализация и в това няма нищо страшно.
Местните избори са изключително важни за Реформаторския блок. Първо, това ще бъде един много тежък тест, който ще покаже дали РБ ще заработи като единен субект. За ДПС вотът също е важен, както и за всички останали партии.
- А за ГЕРБ?
- Вдясно ГЕРБ поне засега стои стабилно. Изглежда, че българското общество може да понесе подобна умерена дясна партия. По-твърда десница, отколкото е ГЕРБ, очевидно българското общество в момента не може да понесе. Вляво процесът беше отлаган прекалено дълго и процесът на смяна там вероятно ще протече по-разрушително. Не можеш да имаш национална позиция, ако си извън местната власт. Това е нещото, което СДС отказа да припознае преди време и което доведе до процесите там. Не може да смяташ, че ако имаш голяма група в парламента и правиш правителство, теб не те интересува как стоят нещата в цялата страна, не те интересува дали имаш силни и работещи структури извън столицата. В крайна сметка подобно високомерие може да те погуби. ГЕРБ разпознаха това още през 2007 година и няма да предприемат рискови ходове. ГЕРБ е по-кооперативна партия, която засега показва способност да се учи. Когато за първи път спечелиха изборите, много хора смятаха, че това е някакъв башибозук и не ги вземаха насериозно. Постепенно те успяха да стъпят на конкретни социални групи, които представляват социално активни хора от средните слоеве. Именно те са сега гръбнакът на ГЕРБ. И вече е ясно, че ГЕРБ е партия, която не е плод на политически инженеринг, това не е НДСВ, нито ББЦ.
Те показват, че някаква частична стабилност е възможна, хората знаят кой управлява, а и това им харесва. Принципът на Монтескьо за разделението на властите за българина е абсолютно неразбираем. Тягата тук е един човек да взима решенията, за да е ясно кой разпорежда и кой диктува - кой кара влака, както обичат да казват.