Дали има някой, който да не е изпитал поне мъничко досада от безбройните накаканизани призиви, апели и покъртителни обръщения, с които политици и експерти от различни цветове и позиции ни призовават от Нова година насам да отидем и да упражним правото си на свободен избор в първия от началото на демократичните промени референдум в държавата?
Със сигурност ако не всеки втори, то поне всеки трети в родината си е помислял най-малко веднъж, че не всички от тези апели са искрени, че някой нещо крои и зад пламенните и енергични речи стои не точно и не съвсем това, което означават думите. Сегашната енергична уж разяснителна, а всъщност просто агитационна кампания, все пак малко или много даде възможност да бъдат изказани различните позиции.
За да оценим все пак плурализма в днешните условия на демокрация, не е излишно да надникнем в пожълтелите архивни страници и да видим как се е водила
аналогичната кампания за друг референдум
- онзи от 1946 година, на който народът е решавал дали държавата да бъде монархия, или република.
Това е време, в което в България все още няма нито телевизия, нито електронни медии /напомнянето е за родените в последните две десетилетия, за които е непонятно как и дали изобщо хората са съществували без мобилни телефони и откъде са научавали новините, като е нямало интернет/. Затова напълно естествено вестниците са били един от най-въздействащите начини агитацията за едно или друго да достигнат до електората.
Прелюбопитни факти могат да се научат от вестник „Дунавски отечествен фронт“ - вестникът, който всъщност е бил единственият излизал в Русе по онова време, казва началникът на русенското подразделение на Държавен архив Йордан Борисов. Вестникарската кампания започва на страниците на печатния орган през август 1946 година, месец преди да се проведе допитването на 8 септември същата година. „Граждани, побързайте да си получите избирателните карти“, призовава вестникът в специално каренце с по-едър печатарски шрифт, като пояснява, че двата пункта за получаване на въпросните карти се намират в две от русенските училища.
„Майки и жени вчерни забраТки /правописът е на оригинала - б.а./, гласувайте за народната република, за да смажем убиеца на вашите близки - монархията!“ - това заглавие-призив е боднато вдясно горе до главата на вестника на 29 август. В центъра на първа страница пък се мъдри друго заглавие:
„Голямата реч на Цола Драгойчева“
Черно-бяла снимчица на комунистическата боркиня, която години наред след това беше член на вездесъщото Политбюро, е поставена на видно място в текста, като под нея пише: „Г-жа Цола Драгойчева“. Все пак, по това време, докато все още републиката не е официализирана напълно и окончателно, Драгойчева е госпожа. Което обаче не й пречи в речта си да казва: „Аз съм убедена, че другарките жени от Русенска област, които са обявили съревнование на Врачанска област, ще гласуват за народната република и Велико народно събрание“.
В какво точно се изразява съревнованието не е много ясно, но бихме могли да се досетим, казва историчката Веселина Антонова от Архива, която разгръща пред екипа на „Утро“ събраните и грижливо подвързани страници в течението на вестника. Вероятно са се надпреварвали кои другарки ще бъдат повече при подаването на „правилния“ вот.
Публични събрания, митинги, сказки и разобличаване на монархическите изедници са запълвали изцяло делника на Русе, а и на цялата страна в дните преди референдума, който е трябвало веднъж завинаги да определи България като противник на царската кауза.
„Бойци против фашизма, партизани и партизанки, вашият идеал за свободна република се осъществява. Гласувайте за републиката!“, гласи друг анонимен /разбирай - „всенароден“/ призив от „Дунавски отечествен фронт“. Гръмките заглавия съобщават: „Нов всенароден трудов поход в последния неделен ден преди деня на републиката“ - дори не се оставя и милиметър място за противоположен резултат при гласуването; „Турското малцинство от областта ще гласува ведно с целия български народ за република“; „Народът иска премахване на монархията и провъзгласяване на република“.
Успоредно с това във всеки брой има и публикации, които развенчават мита за правото на монархията на живот /ако случайно някой все още си е мислел, че тя има място в „освободената“ от Червената армия страна. „Кървавият път на монархията у нас“, разяснителната поредица „Двама монарси - баща и син“ и още десетки „статии“ в чисто лозунгарски стил, типичен за епохата, показват несъстоятелната, ретроградна, отживяла времето си същност на царското управление.
Естествено, в единствения тогава русенски вестник няма място за каквито и да било текстове, които да изразяват макар и приблизително глас в полза на контратезата на републиката. В битката да бъде убедено четящото население във всички хубавини на републиката се включват всички - полевъди, звеноводи, дори „областния физкултурен комитет“, който, разбира се, също е ЗА народната република. Финалът на отпечатания във вестника позив на физкултурниците завършва с бойките възгласи „Да живее ОФ /Отечественият фронт - б.а./ - спасител на нашата родина!
Да живее основателят на ОФ и покровител на физкултурата другарят Георги Димитров!
Физ-култ-ура!“. Наред с позивите, апелите, пламенните речи и статии място във вестника намира и художественото творчество. В онези дни кажи-речи през ден на страниците се печатат стихотворения - кога подписани, кога не, с призивно съдържание, подредено в рими. Стихотворните опуси са доста далече от поезията, но в случая важното е разнообразието от жанрове, които да громят остарелия строй, а не някакви си там поетически тропи...
Любопитен е и друг документ, публикуван на страниците на вестник „Дунавски отечествен фронт“ - апел към православните християни и християнки от русенската духовна околия. Според него се оказва, че „Сам Иисус Христос беше противник на древната монархическа власт. Той провъзгласи за християните друг строй, в който да няма експлоататори и експлоатирани, а всички да бъдат братя, равни помежду си...“. Апелът е на русенските свещеници и завършва - няма да познаете! - с призива: „Да живее народната република България!“
Със сигурност битката за промиването на умовете на православните в условията на налагането на „справедливия нов строй“ не е била никак лесна и безоблачна. Свидетелство за това откриваме в едно писмо, което също грижливо съхраняват в Държавен архив.
Писмото е написано от Доростолския и Червенски митрополит Михаил
до някой си Гочев на 3 септември 1946 година. В него владиката обяснява: „Препоръчах на свещениците от енорията си да се въздържат да говорят от църковния амвон по политически въпроси. В писмото, което по този случай отправих до председателите на околийските свещенически братства и до почитаемия областен комитет на ОФ в Русе, изрично упоменах, че въпросното ограничение е въз основата на решение на Светия Синод, който неведнъж е подчертавал становището на църквата като аполитичен и надпартиен институт...“.
Без съмнение митрополитът, както и всички представители на Българската православна църква, са били притискани да приемат и прегърнат „правилната“ гледна точка. Но на този етап явно не всички са били достатъчно податливи, както някои стават впоследствие. Писмото продължава: „Що се касае лично моето участие по въпроса за референдума, за неизлишно считам да ви уведомя, че по моя и на врачанския митрополит инициатива се взе преди месец време решението на Св.Синод, и то извън сесия, за да се преустанови поменуването на царя в църквата...“
Днес можем да се опитаме да си представим какво е коствало на владиката да вземе такова решение, казва Веселина Антонова.
През 1946 година социалистическата власт е все още млада и не напълно уверена в успеха. Ще трябва да минат още години, докато се достигне до прословутото гласуване по избори с 99.99% ЗА. Но две години след 9 септември 1944-а, когато
народът е посрещнал с китки и кошници грозде армията-освободителка
няма пълна сигурност, че целокупният народ ще направи правилния избор. Все още има живи „контри“ и мислещи люде. Затова борбата е „безмилостно жестока“. И се води без свян и на моменти без особен разум.
Защото какво друго, ако не това, издава публикуваната още на 6 септември, два дни преди провеждането на самия референдум, „Програма за празненствата по случай народното допитване на 8 септември 1946 г.“. В тази програма явно не се допуска дори един процент, че резултатът няма да бъде този, който властта очаква. На първа страница на вестника прилежно е описано какво предстои да се случва:
„На 7 септември вечерта - надбягване от различни места на града до Съдебната палата.
На 8 септември вечерта 7 часа - военната музика ще свири пред Съдебната палата; милиционерската музика - пред кино „Ангел Кънчев“ и железничарската музика - пред Техническото училище.
На 9 септември сутринта всички ОФ райони трябва да се съберат на сборните си пунктове до 8 часа. ОФ районите ще минат по точно определени улици и в 9.15 часа трябва да бъдат на площада пред Областната дирекция на определените им места.
Начало на митинга точно в 9 часа“.
Как ще се съберат в девет и петнайсет за митинга, който ще почне четвърт час по-рано? Карай, няма значение! Важното е, че ще отпразнува победата на републиката! Което явно е ясно още на 6 септември... Трите музики пак ще свирят, начело на шествието ще бъдат „официални лица и свещениците, следват септемврийчета...“.
Било ли е всичко това? Било е! Дано да е останало само в архивите!...