Пламен Старев е магистър по филология и по философия. Журналистическата му кариера започва през 1980 година. През 1992 г. основава и става главен редактор на един от първите частни вестници в България - „Стандарт-Уикенд“. През 1993 г. основава „Уйкпрес“ - първата специализирана агенция за връзки с обществеността в България.
Пламен е секретар на Българската асоциация на журналистите и писателите по туризма (ABUJET). От 1992 г. е член на Борда на директорите на Международната федерация на журналистите и писателите по туризма (FIJET). От 2013 г. е председател на авторитетната международна комисия за присъждане на наградата „Златна ябълка“ (Golden Apple Award).

Барселона е прочута като столица на провинцията Каталония, която, независимо че е в Испания, е съвсем друга Испания. На 11 септември - националният празник, тук вдигат 2 флага - испанският и каталонският. Тук говорят испански, но много по-често - каталонски. Каталонците се гордеят с най-стария парламент в Европа /той не е испански, а каталонски/. Тук е раят за хората, които обичат да си хапват вкусно.
Моите кулинарни вълнения започнаха от „Рамблас“. Това е
най-оживената улица на Барселона
която слиза към пристанището и завършва с 60-метровата статуя на Христофор Колумб.
На „Рамблас“ има всичко, включително пазар за пресни плодове, меса, риби и зеленчуци. Ухае на свеж средиземноморски бриз и на портокалови плантации. Е, липсва морското изобилие на Далечния изток, но пък има всичко, което радва стомасите на европееца, американеца и африканеца, взети заедно.
Изрично ме бяха предупредили да не замръквам на „Рамблас“. Обаче замръкнах - разстоянията са такива, че трудно ги планираш, освен това ме бе обсебило желанието да видя колкото се може повече. Не само замръкнах, но и огладнях. Реших да не сядам в първото заведение, в което влизат всички, а в нещо по-различно...
Свих по една уличка, походих двайсетина метра, свих наляво и още на първата пресечка, също вляво, видях надпис „Casa Leopoldo“. Приличаше на някогашната „Мизия“ на „Иван Асен“ в София. Може би това ме привлече. Натиснах вратата - заключено. И тъкмо да се върна, едра жена на средна възраст ми отвори с въпроса
„Не виждаш ли, че отваряме в 22 часа?!“
Очевидно не бях видял. Но след като ме пуснаха, влязох. Пред мене имаше десетина маси, няколко стъпала, след тях доста дълга маса, около която бяха насядали хората от персонала. По множеството чинии и чаши върху масата прецених, че добре се хранят, значи и гостите ще хранят добре. Посочиха ми ниска вратичка, през която се проврях и влязох в трета зала, също с десетина маси. Нямаше никой. Десет минути след отварянето си заведението се напълни.
Преобладаваха мъжете. Може би затова келнерите бяха само мъже. А може би предупрежденията да не замръкна в квартала не бяха съвсем безпочвени.
По стар испански обичай масата трябваше да бъде отрупана с тапас, както тук наричат мезетата. Оставих се в ръцете на келнера, който очевидно бе прекалил с виното и много съсредоточено изслушваше поръчките и внимателно се провираше между масите с вперен в таблата и краката си поглед. Но нито веднъж не се наложи да му повторя поръчка.
Като начало - калмари. След тях - малки рибета, следвани от огретен от зеленчуци, плато колбаси и чиния грах. Не бях сам нито в поръчването, нито в консумацията. Масата много бързо се пренасели и всеки искаше да участва в общото похапване.
Чужденец и то от България в този час и на това място не бе нещо обичайно
и затова бях обект на особено внимание. След предястията последва смяна на всички прибори и започнаха да се носят: първо, разбира се, паеля /ориз с пуйка, свински гърдички, колбаси, риба, охлюви и много подправки/, щом я ометохме, а това стана много бързо, келнерът донесе кюфтета със сос и препълнена чиния с джолан. Вечерята бе обилно полята с обикновено червено вино, нещо като памида, който заливаше пазара през 70-те години на миналия век у нас, но малко по-добро. Според моите нови познати това бе типична местна вечеря, която всеки може да си позволи в заведение като „Casa Leopoldo“. Десертът бе сладкиш и чаша подсладена вода с лед и дъх на лимон. Сметката излезе по трийсетина долара на човек, включително бакшиша.
Прибрах се с такси, като помолих да пътуваме по „Рамблас“. Прочутата улица бе пуста откъм туристи, но добре населена от
млади хора с различен цвят на кожата, които не би искал да срещнеш сам на улицата
Добре се забавляваха с най-различни местни игри, включително подхвърляне на ножове. Друга групичка усърдно се караше за нещо си. Трети зяпаха по преминаващите коли с изпитателен поглед, който не криеше нищо добро.
На следващия ден приятели ме заведоха на обяд в ресторант до градския съвет. Разликата със снощното заведение бе осезаема. Отвсякъде лъхаше на солидно обществено положение. Архитектът вероятно си е мислил за старите римски бани, като предвидливо бе елиминирал урните с вода. Стените бяха дополовина с тухли, имитиращи древен произход, а над тях - в светли краски. Атмосферата бе много приятна. Сервитьорите бяха от международна класа. Знаеха повечето говорими европейски езици, но на краткия ми изпит по български се провалиха.
Започнахме отново с калмари и не съжалих, защото тук ги приготвяха отлично. Виното бе от висока класа - младо червено „Las Planas“. С него вървеше свинското филе с препечен хляб, топен в доматено пюре. Но виното изискваше още мезета, затова поръчахме панирана кайма и плато с колбаси, чийто качества значително изпреварваха снощните. След панираните охлюви и калмари дойде редът на супата. Потахите е много типична за Каталония и Андалусия. Изглеждаше апетитно.
Когато достигна до вкусовите ми рецептори, бях потресен
Усетих забравения от детските ми години в Пловдив бомбар. Имаше още индийско орехче, изобилие от други подправки и картофи. И нахут, който даваше още едно рамо на невероятния й вкус. 
Основното бе говеждо, много добре изпечено отгоре и отдолу, но за средата му не бяха се погрижили. Тъкмо бях почнал да се възмущавам от готвача, който до този момент се представяше повече от отлично, но навреме ме спряха. Това било майсторството на това ястие - сърцевината да остане полусурова. Нямаше как, съгласих се, без да си изяждам докрай порцията. Но не простих на гарнитурата - печени зелени домати с цели картофи, добре изпечени. За десерт: сладолед и шампанско „Robert J. Mvr“. Познавачите веднага биха свързали виното с едноименната изба, която повече от 100 години снабдява европейците с великолепни вина.
Най-накрая бе кафето. В Каталония в края на всяко ядене, независимо колко е часа, сервират хубаво ароматно кафе.
Цял следобяд не спирах да сипя похвали за обяда, но моите приятели тайнствено се усмихваха. Със същата тайнствена усмивка вечерта попътувахме доста, почти излязохме от града и стигнахме до сравнително пусто място. Паркирахме до възголемичка купа боклук. Но щом прекрачихме входната врата на „Can Travi“, разбах, че ме чакат изпитания и то от тези, които обичам. „Can Travi“ e типична местна механа, която
в редица европейски класации е нареждана между най-добрите заведения за хранене в Стария континент
Заведението успешно защити европейската си атестация. Тесни коридори водят до различни стаи. Отвън е чудесна градина. Коридорите са пълни с експонати от местните кухни през последните десетина века и с тави, пълни с изсушени зеленчуци и подправки, които стават великолепно помагало по природознание.
Върху голяма кръгла маса ни чакаха достатъчно бутилки червено „BACH“. След малко компания им направи огромна тава дълги макарони /същата можеш да срещнеш и в Италия, разликата е в подправките/, която не дава мира на човек, докато не й види дъното. Което пък води до довеждането на нейната близначка.
А се оказа, че семейството е многодетно
За разнообразие пред всеки се появи чиния, пълна със сьомга, от големите. За десерт - крем-карамел, разбира се, със шумящо вино, както е прието да се казва, защото французите се сърдят, ако друг произвежда шампанско. Иначе Испания е най-достойният конкурент на Франция в производството и употребата на шумящите вина. В Каталония се произвежда най-известното испанско вино, което шуми - в района на Пенедис. Кой не е чувал за Фрейксенет, от което ежегодно се изнасят над 20 милиона бутилки, или за Кодорниу, чийто износ надвишава 55 милиона бутилки? Кафето бе поднесено със сладки сухари.
Изненадата бе местен обичай, специално за чужденци. Целта на забавлението е да се пие вино от чайник с дълга „човка“, от която струйката вино се цеди от растояние. Умението е непрекъснато да увеличаваш разстоянието между устата и чайника, вдигайки го все по-нагоре. В резултат
първо си пълниш носа и поливаш брадата, а ако си упорит, заливаш и дрехите си
Компанията се залива от смях, убедена, че ти е доставила неземно удоволствие. Няма как, благодариш, че си научил характерен местен обичай. Все пак нищо не може да помрачи настроението ти след такава вечеря. След малко се оказа, че тя не е свършила, само сменяме заведението.
Следващото е по-питейно. Според статистиката в Испания има 140 000 барчета, което било половината от барчетата на Стария континент. Едно от питиетата, които трябва да се опитат тук, е конякът. Хемингуей е бил влюбен във „Фунтадор“, от който си е пийвал всеки ден в прочутия бар „Чикоте“ по време на мадридския си период.
Следващия ден тръгваме на север, към Агилар де Сегара и Лерида. Поръчал съм си замък и вечеря.
Замъците са новата страст на туризма в Каталония
Те не само привличат туристи, но и осигуряват поминък на населението от бедните северни райони. Първият от обещаните ми замъци се нарича Castilo de Florejacs. Това е малко село, сред което извисява трите си етажа господарската къща. Строен е преди 9 века и помни много победи и крушения. Неговите собственици държат правото да произвеждат 11 на сто от виното в региона. Тук няма нужда от хладилници. Виното, което по-късно отворихме, бе ледено, току-що извадено от дълбоките каменни изби.
След като обиколихме няколко от местните замъци - всеки със свой стил и очарование, дойде време за обяд. Спряхме в първия ресторант в първото село на пътя ни. Интериорът му не се различаваше съществено от интериора на повечето селски ресторанти, строени през последните 20-30 години у нас.
Чашите моментално се напълниха с червено „Vins Galceran Lleida“. Малко по-късно дойде пуешко бутче, гарнирано със сини сливи и стафиди. Ето това вече не може да срещнеш по нашите прашни пътища. Десертът - кафе.
В края на деня завихме обратно към Барселона. Близо до Вилаграса погледите ни привлече крайпътно заведение, нещо като мотел с ресторант, чиято атмосфера напомня на ресторантите на престижни хотели, като „Хилтън“ например. Това бе „Hostal del Carme“. Ресторантът бе почти пълен.
Тази вечер седях на най-отрупаната маса
от началото на кулинарното ми пътешествие. Част от атмосферата създаде дребен човечец от съседното село, седящ на няколко стола от мене. Щом разбра, че съм българин, той поръча нещо, за което каза, че е любимото ястие на Стоичков. Оказа се артишок. Човечецът изяде връхчетата на няколко дузини, не спирайки да ми разказва за Стоичков. После поръча охлюви и премина на Пенев. Мисля, че освен лекарите, които са го оперирали, никой друг не знае толкова подробности за операцията му.
Охлювите ги донесоха в пръстения съд, в които ги бяха запекли. Бяха малки и изключително апетитни. За да не се объркам, човечецът ми изнесе урок по ядене на охлюви. Без да се притеснява от глъчката наоколо, той ритуално хвана малкото охлювче в лявата си ръка, издигна го над главата си, взе с лявата дългата остра пръчица и с ловко движение измъкна добре приготвеното животинче, което след миг изчезна в устата му, което пък произведе серия от похвални мляскания.
На масата заприиждаха малки чиниики, пълни с тънко нарязани патладжани, чушки, рибки. Сварени и след това леко запържени, картофите бяха оформени като цветя. Виното щедро се лееше. Тази вечер избрахме „La Fincas“, реколта 1999, разбира се, от този регион. Много добре вървяха тънките филии от бял препечен хляб, намазани с пържени зелени и червени чушки и рибка най-отгоре. Моят нов познат поръча треска, която поднесоха смляна, в порцеланова лъжичка. За да не си помисля, че друга риба няма, поръча и паста от сьомга, която поднесоха в поредната миниатюрна чинийка. Следващата поредица от малки чинийки се оказа пълна със ситно нарязани наденички, гарнирани с боб и гъби, и обилно залети с мазнина. Последваха ги безбройна армия от маслини, пълни с аншуа, бадеми и червени чушки.
Слава богу, основно тази вечер нямаше
Светът е благосклонен към хората, които обичат да си хапват, по-точно към онези, за които храненето е удоволствие, което не прераства в страст. По нищо не личеше, че моят дребен събеседник може да изяде огромните количества, които келнерите едвам смогваха да му осигурят навреме. По едно време той стана, извини се, че му е време вече да си ходи, понеже жена му ще се тревожи и си тръгна. Наближаваше полунощ.
За десерт си поръчахме печени ябълки. Поднесоха ги с ванилов крем и зрънца от нар.
На следващия ден си избрах един от стотиците китайски ресторанти. На пръв поглед те си приличат, но част от приключението е да опитваш китайската кухня в различни части на света. Повторих „BACH“, реколта 99. Някой би ме упрекнал, че повтарям вино в страна, която държи 1/10 от световното производство на вина - над 30 милиона хектолитра, от които една трета са маркови. Но лекия дъх на ванилия ме привличаше.
Шляех се безцелно по улиците на един от най-невероятните градове, в които кракът ми е стъпвал и си мислех, че утре си тръгвам. По този въпрос нищо не можеше да се направи. Но по някои други въпроси нещата не стояха така. Бях близо до морето,
в рибарския квартал „Барселонето“, в който ресторантите са повече от къщите
Тук цените са умерени, храната е великолепна, морските дарове - пресни. През летния сезон свободна маса не можеш да намериш дори с връзки. Поръчах си ухаещ сладък „Херес“ /испанците твърдят, че го изнасят в над 120 държави по света/. Това определено не е трапезно вино и не бива да се консумира, ако се налага да обядваш или вечеряш. Но бе ранен следобед и можех да си го позволя. Само за сравнение си поръчах чаша малага. Оказа се, че тук тя е доста сладка или поне по-сладка от парижката малага. Но е точно толкова тъмночервена и точно толкова силна. Не си падам по сладките вина, но малагата е хубаво нещо.
На много места по света човек може да преяде и да препие. Хората, които обикалят планетата, знаят, че вкусно готвят едва ли не навсякъде. Но кухнята на Каталония не се повтаря с друга. Може би нейната особеност се крие в огромното й многообразие от леки предястия и ястия, които съчетават в себе си очарованието на средиземноморската кухня с изобилието на испанската трапеза и изискаността на Франция, в чийто предели някога е била и тази провинция.