Рядко ми се случва да идвам в Русе, но ето че сега, когато пристигнах, сварвам града в цялата му мразовита прелест. Това отбелязва известният и обичан български актьор Иван Бърнев, докато в паузата между репетициите в русенския театър отпива от широката чаша чай. Успяхме да се вместим в натоварения график на репетициите на „Ревизор“ на Николай Гогол и да откъснем Бърнев за разговор. 
За първи път влизам в ролята на Хлестаков, признава той, като пояснява, че поканата да изиграе един от централните и знакови Гоголеви персонажи в спектакъла, който се готви в Русе, дошла от режисьора. И двамата с Николай Урумов играем в представления на Народния театър и ето че един ден той влезе в моята гримьорна и ми предложи тази роля, казва Бърнев. Предложението идва малко внезапно, но вероятно това е и причината актьорът да приеме предизвикателството. А че е предизвикателство, в това едва ли може да има съмнение. Класическата пиеса на един от „вечните“ автори на силна драматургия винаги е изпитание за постановъчния и сценичния екип, особено в днешно време. Когато посягаш към класиката, неизменно имаш едно наум, тъй като публиката по своему е подготвена и заредена с очаквания, така че едновременно трябва да отговориш на тях, но и да я изненадаш и впечатлиш с различния прочит на темите, образите и посланията.
Не съм сигурен, ако досега ми се беше случило вече някога да изиграя Хлестаков, дали сега бих се навил да го направя отново, казва Иван Бърнев. Но с предложението си Николай Урумов успял да отключи няколко „вратички“ в нагласите на артиста. Едната е своеобразно завръщане към Гогол, в чиито персонажи Иван Бърнев не се е превъплътявал много отдавна.
Другото ключе се превъртяло в ключалката
на друга предпочитана от актьора възможност - да се срещне с нови колеги, да заживее в различен професионален ритъм, да пробва нещо различно. И, разбира се, самият факт, че ще работи с Урумов като режисьор, е достатъчно важен елемент от пъзела, който някак от само себе си се сглобил, и Иван Бърнев вече е част от русенската трупа, макар и само за една постановка.
Всъщност, на мен русенската театрална атмосфера не ми е непозната, казва той. Преди няколко години тогавашният директор Рашко Младенов го поканил да изиграе ролята на Франсоа Баладур от „Вечеря за глупаци“, в която да замени русенеца Борислав Веженов, който по това време бил ангажиран със спектакъл в Германия. С Рашко Младенов се знаем от Сатирата, където той беше директор, а пък знаеше, че ролята на Франсоа от спектакъла, който там играехме като „Вечеря за тъпаци“, си е моя, усмихва се Бърнев. Тази роля не само е „негова“, но именно тя му носи и първата театрална награда - през 2002 г. „Аскеер“ за изгряваща звезда. Впрочем, на 30 януари Иван Бърнев отново ще излезе в тази роля пред русенските зрители, като отново заменя Борко Веженов.
„Сега като пристигнах в Русе, се видяхме с Пламен Мирчев-Мирона и той ми припомни, че и преди това съм играл на русенска сцена - в „Хладнокръвно в Уестсайд“ на Борис Панкин, а Мирона беше написал музиката - страхотна музика! Представлението беше на сцената на операта - не знам защо, затова сега много ми се иска да видя отново тази сцена. И ще го направя - тъкмо на 14-и разбрах, че ще има представление на „Сватбата на Фигаро“ с Ина Кънчева, чудесен повод да отида и заради спектакъла, и заради моите спомени“, казва Иван Бърнев.
По нишката на спомените връщаме актьора още малко назад - към юношеските му години
във Варна, когато той учи в Математическата гимназия
Всъщност, съм роден в Добрич, но съм израсъл във Варна, обяснява той. А в Математическата попада, според него, напълно естествено и закономерно. По-големият му брат Живко, който като батко и недвусмислен авторитет, завършва гимназията на точните науки и затова пред Иван някак не стоял въпросът къде да завърши средното си образование. Проблем възникнал след това. Защото естествената парадигма, според която малкият брат трябвало да продължи по стъпките на по-големия, трябвало да отведе Иван във... Военно-морското училище. Но тогава Живко, който като перфектен техничар и с нагласа за точните науки вече се сблъскал със суровата дисциплина при военните моряци, казал на родителите: „Не, Иван не е за това училище. И то не е за него!“.
„Така че след като завърших Математическата, кандидатствах в Техническия и в Икономическия във Варна. Слава Богу, и в двата не ме приеха. И ето че възникна въпросът какво да правя по-нататък. Любимата ми леля, която има невероятен усет за артистичните неща, тогава се обади от Пазарджик, където живее, и предложи на майка ми и баща ми: „Защо пък Иван да не опита в Театралната академия?!“. Родителите ми са музикални, и двамата обожават музиката, така че семейният съвет реши да се пробвам - без кой знае какви надежди за успех. Така че през септември заминах за София да кандидатствам в НАТФИЗ. За това знаеха само нашите. Нито се бях готвил, нито бях вземал уроци...
Не смеех да кажа на никого от приятелите - че да ме скъсат от майтапи
като не стане нищо. А то стана така, че за всеобща почуда се върнах във Варна приет!“, разказва Иван Бърнев.
Когато започнали занятията в Театралната академия, той дори нямал представа какви точно са дисциплините, които се учат там. „Няма да забравя, че като гледах разпределението на лекциите, взех, че зададох въпрос, който втрещи всички. Въпросът беше: „А къде е висшата математика?“. Не можех да си представя, че в едно висше учебно заведение може да не се учи такава внушителна дисциплина. Обясниха ми, че такива работи тук не се учат. Тогава взех да се чудя кои ще бъдат подводните камъни - не допусках, че главно ще учим неща, които доставят удоволствие, вместо да изправят студента пред мъчителната гладка стена на невъзможното знание. Е, после се оказа, че има и такива - учехме етика, естетика, но пред призрака на висшата математика те си бяха напълно поносими изпитания. По-важното за мен беше, че ако във Варна дотогава бях живял в някакво детско безметежие, то в София се озовах в друг свят - и в друго време за самия мен, започнах да откривам важните, смислените неща - започнах да пораствам...“, казва актьорът.
Очевидно е бил готов за това порастване. Защото след като се дипломира в класа на проф.Стефан Данаилов с асистенти Илия Добрев и Ивайло Христов, започва работа в трупата на Младежкия театър в столицата, а двете години там са достатъчен период, за да вземе решението да излезе на свободна практика. В един момент усетих, че започва да ме засмуква една повторяемост на типични роли, които могат да ме завъртят в омагьосан кръг, и така дълго да продължа да играя деца и младежи - а това се разминаваше с моите виждания и намерения, казва Бърнев. И така
прави крачката встрани от удобната утъпкана пътечка, като избира свободата
- опияняваща, но и пълна с немалко рискове и непредвидености.
Но тъкмо свободата му дава възможност да приема предложения, които провокират таланта му, без да се налага да се съобразява с конкретни ангажименти с конкретна трупа. Междувременно от 1998 до 2000 година участва и в телевизионното предаване „Хъшове“, но непогрешимият му усет му подсказва, че ако остане там, рискува да се остави на друг вид „тичане на място“ и актьорът затваря и тази страница. А почитателите на Мелпомена се радват на неговите герои в постановки в Сатиричния театър, в Театъра на армията, в театър 199, а напоследък и в Народния театър „Иван Вазов“. След първия „Аскеер“ идва наградата от 2006-а на Съюза на филмовите дейци за главната роля във филма „Лейди Зи“, година по-късно - приз за ролята на Димитър Мечев в „Атентаторите“, а 2011-а му носи „Аскеер“ и „Икар“ за ролята на Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо“ в Народния театър.
През 2006 г. именитият чешки режисьор избира именно Иван Бърнев за главната роля в своя филм „Служих на английския крал“. Докато българинът е на снимки в Чехия, в София се ражда синът му Матей. Преди това актьорът участва в три театрални постановки на Менцел в София, така че изборът за ролята не е никак случаен. А през 2007 година Бърнев получава номинация за най-добра главна мъжка роля на фестивала „Берлинале“ за участието си във филма. Следват знакови негови участия в българското кино - Йона в „Козелът“ на Георги Дюлгеров, Антон Кръстев в „Зад кадър“, Слави в „Стъпки по пясъка“, Иво в „Кецове“...
„Въпросът дали предпочитам повече кино или повече театър е някак несъстоятелен.
Когато дълго време снимам и не играя на сцена, зажаднявам за театър
още повече, че там се чувствам напълно в свои води - все пак, нали тъкмо това съм учил в НАТФИЗ. Но го има и другото - понякога умората да репетираш по два-три месеца една роля натежава, тогава закопняваш за кино. Просто и двете са важни, а и това, че и самото актьорско присъствие се изразява по различен начин, радва, провокира, кара те да се чувстваш по особен начин жив“, казва Иван Бърнев. Не бях снимал от доста време голям филм, затова се радвам на „Прашката на Давид“ на Светослав Овчаров, снимките на който приключиха наскоро, обяснява той. Преди това е участвал в лентата „Урок“, заснет през 2013 година. Всъщност, аз там играя една по-малка роля, голямата роля е на съпругата ми, Маргита Гошева, усмихва се актьорът. Сюжетът на филма, който вече спечели награди на фестивалите в Сан Себастиан, Варшава и в Токио, е върху една реална история - за учителката, която обра банка, припомня Бърнев. Много честен, много обективен филм, който не ти размахва пръст, не те назидава, а показва, че нещата в живота не са черно-бели, казва актьорът. И разказва как на показването в Токио прожекцията минала при пълно мълчание. Накрая филмът получава награда, която е втора по значимост в класацията на фестивала, но тогава прозвучава и въпрос на една японка, самата тя учителка: как изобщо на създателите на филма е хрумнала тази абсурдна история? Разбирате ли, тяхното мислене не допуска, че учител при каквито и да било обстоятелства може да бъде доведен до състояние да планира обир, възкликва Бърнев.
Сега той изцяло е съсредоточен върху Гоголевия образ в бъдещата русенска премиера. Колкото навлизаш в работата, виждаш колко много смисли и подтекстове са заложени в този образ, а и в цялата пиеса, казва актьорът. И добавя: „Имам леко притеснение - то е част от репетиционния процес - много ми се иска всички заедно да направим така, че най-малкото с нищо да не попречим на тази тъй добре написана пиеса да стигне до зрителя, той да почувства цялата й прелест, а заедно с това и колко актуално звучи текстът на Гогол днес. Четем и виждаме как този текст не е остарял ни най-малко. Въпросът е така да я пренесем до публиката, че тя да се смее - но и да се замисли. Защото, нали така казва Градоначалника в пиесата: На какво се смеем? На себе си се смеем! Вярвам, че русенската публика обича този тип драматургия и много ми се иска да докоснем дълбините на душата й... Дано да успеем!“.